— Добре, Луис.
Шофьорът се усмихна.
— Да. Помислих, че добре стана с гумата. Преброих четиринадесет.
— Точно така. Трима между дърветата. Предполагам, че има още четирима в къщата. Те не ни интересуват. — Замълча и погледна към облаците над хоризонта. — Надявам се Ед и Уили да са се измъкнали.
— Измъкнали са се. Наложило им се е само да стрелят по едно ченге с кола и да сменят колата си. Ченгетата тук бяха по-отпуснати, отколкото очаквах — отбеляза Луис.
— Защо не? Те мислят, че ние сме на някое друго място. — Алекс отвори една кутия с инструменти и извади от нея приемо-предавателя си. Агентът го беше видял, но не пита за него. Не можа да разбере, че честотният му диапазон е променен. Разбира се, в микробуса нямаше оръжие, но радиоапаратите бяха далеч по-смъртоносни. Предаде по радиото каквото беше видял и получи потвърждение. Усмихна се. Агентите дори и не попитаха за двете стълби на покрива. Провери часовника си. Срещата беше предвидена за след тридесет минути…
— Проблемът е, че няма цивилизован начин да се яде царевица от кочана — каза Кати. — А да не говорим за намазване с масло.
— Но беше превъзходно — отговори принцът. — От местна ферма ли е царевицата, Джек?
— Откъснал съм ги от стеблата днес следобед — потвърди Райън. — Така става най-добре.
Напоследък Сали беше започнала да се храни бавно. Още се трудеше над храната си, но, изглежда, никой не искаше да стане от масата.
— Джек, Кати, това беше една чудесна вечеря — каза негово височество.
Съпругата му се съгласи.
— Но никакви речи след вечерята!
— Предполагам, че всичките тези официалности започват да омръзват — отбеляза Роби, питайки се нещо, което не можеше да изкаже гласно: „Какво е да си принц?“
— Нямаше да е толкова лошо, ако речите бяха оригинални, но от години слушам една и съща! — кисело каза той. — Извинете ме, но такива неща не трябва да казвам дори и сред приятели.
— То не е чак толкова различно от съвещание в отдела по история — обади се Джек.
В Куантико, Вирджиния, един телефон иззвъня. Групата на ФБР за спасяване на заложници имаше собствена сграда, разположена на края на дълга редица стрелбища, които обслужваха център за обучение на ФБР. Зад сградата се намираше един самолет ДЦ-4 без двигатели, който се използваше за практикуване на методи за нападение на отвлечени самолети. По-надолу беше „Къщата със заложниците“, както и други съоръжения, които групата ежедневно използваше, за да подобрява уменията си. Специален агент Гюс Вернер вдигна слушалката.
— Здрасти, Гюс — каза Бил Шоу.
— Намерили ли са ги? — попита Вернер. Той беше тридесет и пет годишен, писък и жилест мъж, с червена коса и буен мустак, който по време на управлението на Хувър не би бил позволен.
— Не, но искам да събереш нападателната група и да я вдигнеш в хеликоптер. Ако стане нещо, може да се наложи да се движим бързо.
— Добре. Къде точно отиваме?
— Хагърстаун, в помещенията на щатската полиция. Ще ви очакват хора от специалните сили в Балтимор.
— Добре. Ще взема шест души. Можем да тръгнем след тридесет или четиридесет минути. Веднага, щом пристигне хеликоптерът. Позвъни ми, ако нещо се случи.
— Да. Довиждане. — Шоу затвори телефона.
Вернер натисна бутоните на телефона и предупреди екипажа на хеликоптера. После отиде в класната стая в другия край на сградата. Петимата мъже от неговата група за бързо реагиране се излежаваха и четяха. Бяха в състояние на бойна готовност от няколко дни. Това беше довело до увеличаване на тренировъчните им дейности, но последното беше предназначено по-скоро за защита от скуката при очакването на нещо, което вероятно нямаше да се случи. Вечерите бяха посветени на четене и телевизия. По телевизията предаваха мач между „Ред сокс“ и „Янките“. Хората тук не изглеждаха като агентите от ФБР, облечени в костюми на „Брукс Брадърс“*, носеха широки парашутистки костюми. Освен че бяха опитни агенти, почти всички бяха и ветерани, участвали в бойни действия или карали военна служба в мирно време. Всеки от тях беше майстор по стрелба, който изгърмява по няколко кутии с куршуми седмично.
[* Известни производители на модни облекла. — Б.пр.]
— Добре, слушайте — каза Вернер. — Искат екип нападатели в Хагърстаун. Хеликоптерът ще бъде тук след половин час.
— Наближава силна гръмотевична буря — тихо възропта един от тях.
— В такъв случай си вземи хапчетата срещу прилошаване — посъветва го Вернер.
— Намерили ли са ги? — попита друг.
— Не, но онези започват да стават нервни.
— Добре.
Човекът, който зададе въпроса, беше стрелец снайперист с дълга пушка. Направеният по поръчка снайпер вече беше опакован в облицованата със стиропор кутия. Вещите на групата се намираха в дузина платнени торби. Мъжете закопчаха ризите си. Някои се отправиха към тоалетната за предполетно облекчаване. Никой не беше особено развълнуван. Работата им предполагаше много повече изчакване, отколкото действие. Групата за спасяване на заложници съществуваше от години, но още не се беше наложило да спасяват дори и един-единствен заложник. Вместо това членовете й биваха използвани като специални групи за действие в рискови ситуации и си бяха спечелили реноме на много добри, но малко познати извън обществото на законодателните власти.
— Леле — каза Роби. — Ето я. Това ще бъде красиво. — В разстояние на пет минути лекият бриз се беше превърнал в бурен поривист вятър, от който къщата резонираше.
— „Беше тъмна и бурна нощ“* — засмя се Джек. Отиде в кухнята. Трима агенти приготвяха сандвичите за мъжете на пътя. — Момчета, надяваме се, че имате шлифери.
[* Израз, често срещан в криминални романи и книги на ужасите. — Б.пр.]
— Свикнали сме — увери го един от тях.
— Поне ще бъде топъл дъжд — каза английският му колега. — Благодаря много за храната и кафето.
Първият тътен на далечна гръмотевица се понесе през къщата.
— Не стойте под дърветата — предложи Джек. — Светкавиците могат да ви съсипят хубавия ден.
Върна се в хола. Разговорът все още се водеше около масата. Роби отново обсъждаше летенето. Сегашният разказ се отнасяше за катапултите.
— Не може да се свикне с усещането — казваше той. — За две секунди от пълен покой политаш със сто и петдесет възла.
— А ако нещо се обърка? — попита принцът.
— Цопваш във водата — отговори Роби.
— Мистър Авери — изграчи радиотелефонът.
— Да — отговори той.
— Обаждат се от Вашингтон.
— Добре. Идвам след минута. — Авери тръгна по пътя между комуникационния микробус. Лонгли, водачът на английската група, дойде с него. И двамата бяха оставили шлиферите си там, а щяха да имат нужда от тях след няколко минути. На няколко мили от себе си виждаха светкавици, чиито назъбени линии бързо се приближаваха.
— Това е то времето — каза Лонгли.
— Надявах се да ни отмине. — Имаше насрещен вятър и той вдигаше прах от изораното поле от другата страна на пътя „Фолкънс нест“. Минаха покрай двама души, които носеха покрита чиния със сандвичи. След тях черно кученце подтичваше с надеждата, че ще изпуснат някой.
— Този Райън е свестен човек, а?
— Има много хубава дъщеричка. Можеш да разбереш много за един човек по децата му — изрази на глас мислите си Авери. Стигнаха до микробуса, когато започнаха да падат първите капки. Агентът от тайната служба се обади по телефона.
— Авери слуша.
— Чък, обажда се Бил Шоу от ФБР. Току-що ми позвъниха нашите съдебни специалисти от къщата в Хауърд каунти.
— Добре.
На другия край на линията Шоу разглеждаше една карта и се мръщеше.
— Не могат да намерят отпечатъци, Чък. Имат оръжие, имат патрони, някои от автоматите са били почиствани, но няма никакви отпечатъци. Дори по опаковките от хамбургерите. Нещо не е наред.
— Какво стана с колата, по която стреляха в Западен Мериленд?
— Нищо. Абсолютно нищо. Сякаш са скочили в някаква дупка и са я затворили след себе си.