Шоу не трябваше да казва нищо друго. Чък Авери беше агент от тайните служби през целия си съзнателен живот и обикновено беше в групата за охрана на президента. Мислеше изключително от гледна точка на заплахите. Това беше неизбежната последица от работата му. Охраняваше хора, които други хора искаха да убият. Затова имаше ограничен и донякъде параноичен поглед върху живота. Авери прехвърли мислено предупрежденията за заплахите в този случай: „Врагът е изключително умен…“
— Благодаря за информацията, Бил. Ще си държим очите отворени. — Авери взе шлифера си и вдигна радиотелефона: — Група едно, тук Авери. Горе главите. Съберете се пред входа. Възможна е нова заплаха. „Обяснението ще последва по-късно.“
— Какво има? — попита Лонгли.
— Няма веществени доказателства в къщата, а хората от лабораторията не са намерили никакви отпечатъци.
— Не биха могли да избършат всичко, преди да излязат. — Лонгли не се нуждаеше от особени намеци. — Това може да е било планирано, за да…
— Точно така. Хайде да идем отвън и да говорим с хората. Най-напред аз ще разширя малко периметъра. След това ще поискам повече подкрепления от полицията. — Сега дъждът биеше по микробуса. — Предполагам, че всички ще се намокрим.
— Искам двама души в къщата — каза Лонгли.
— Съгласен съм, но нека първо инструктираме хората. — Той отвори вратата и двамата тръгнаха по пътеката.
Агентите, застанали по границите на имота, се събраха там, където пътеката пред гаража се сливаше е пътя. Бяха нащрек, но се виждаше трудно заради дъжда и щипещия пясък от полето от другата страна на пътя, които вятърът хвърляше в лицата им. Няколко от тях се опитваха да довършат сандвичите си. Един агент преброи останалите и ги изкара е един по-малко. Изпрати колегата си да доведе агента, защото радиото му явно беше повредено. Ърни тръгна след него: този агент му беше дал половин сандвич.
— Желаете ли да отидете в хола — Кати махна с ръка към столовете на няколко метра от тях. — Бих искала да почистя тези съдове.
— Аз ще го направя, Кати — каза Сиси Джексън. — Ти седни. — Отиде в кухнята и взе престилката. Райън със сигурност знаеше, че Кати е предупредила семейство Джексън, или най-малко Сиси, тъй като тя беше с рокля, която след внимателно вглеждане се оказа скъпа. Всички станаха, а Роби отиде там, където и царят ходи пеша.
— Готово — каза Алекс. Сега той беше на волана. — Готови ли са всички?
— Тръгвай! — каза О’Донъл. И той като Алекс искаше да бъде при бойците си. — Слава богу, че имаме такова време.
— Да — съгласи се Алекс. Превключи фаровете на дълги светлини. Видя две групи агенти, застанали на няколко метра един от друг.
Хората от охраната забелязаха приближаващите се светлини и тъй като бяха обучени мъже, ги наблюдаваха отблизо, въпреки че знаеха кой е в микробуса и какво е правил. На тридесетина метра от тях нещо блесна и се чу гръм. Някои от хората инстинктивно посегнаха към пистолетите си, но се спряха, защото видяха, че предната лява гума беше гръмнала и тупаше по пътя, докато шофьорът се опитваше да овладее микробуса. Той спря точно пред пътеката за гаража. Никой не беше споменал за стълбите преди, а и никой не забеляза липсата им сега. Шофьорът излезе и погледна гумата.
— О, мамицата му!
На двеста метра встрани Авери видя спрелия на пътя микробус и у него инстинктивно се задейства сигналът за тревога. Затича се.
Вратата на микробуса се плъзна назад и разкри четирима мъже с автомати.
Намиращите се на няколко метра агенти веднага реагираха, но беше твърде късно. Вратата едва се беше поместила, когато първият автомат започна да стреля. На дулото му имаше цилиндричен заглушител, който заглушаваше шума, но не и езика на белия пламък, който се протягаше в нощта, и петимата паднаха още на първата секунда. Другите стрелци вече се бяха присъединили и първата група агенти беше повалена, без да е изстреляла дори и един куршум. Терористите изскочиха от страничната врата на микробуса и се заеха е втората група. Едип агент на тайните служби вдигна автомата си „Узи“ и изстреля кратък залп, който уби първия показал се иззад микробуса човек, но терористът зад него го уби с автомата си. Още двама души от охраната бяха мъртви, а останалите четирима се проснаха на земята и се опитаха да отвърнат на огъня.
— Какво е това, по дяволите? — каза Райън. Трудно можеше да бъде определен звукът през шума на дъжда и постоянните гръмотевици. Всички обърнаха глави. В кухнята имаше офицер от английската охрана, а на верандата отвън стояха двама от тайната служба. Главите им вече гледаха насам, а единият посягаше към радиото си.
Авери беше извадил служебния си револвер. Като водач на групата той не носеше нищо друго освен своя „Смит и Уесън .357 Магнум“. Другата му ръка беше заета с радиотелефона.
— Обадете се до Вашингтон, нападат ни! Нуждаем се от подкрепа веднага! Неизвестни стрелци на западния край. Има убити офицери и нуждаещи се от помощ.
Алекс протегна ръка назад към вътрешността на микробуса и извади ракетомет РПГ-7. Виждаше двете коли на щатската полиция на двеста метра надолу но пътя, по не можеше да забележи полицаите. Те трябваше да са там. Вдигна оръжието до съответния белег на стоманения мерник и натисна спусъка, като добави още една гръмотевица към небесните. Ракетата падна на около метър преди целта, но след като избухна, от нея полетяха горещи парчета и пробиха резервоара на едната кола. Той избухна и обля и двата автомобила в горящо гориво.
— Горещо е, по дяволите!
Зад него стрелците се разпръснаха и заобиколиха във фланг офицерите от тайната служба. Само един от тях все още стреляше. Алекс видя, че други двама от АОЪ бяха убити, но останалите се доближиха в гръб до агента и го довършиха със залп от куршуми.
— О, Господи! — Авери също видя това. Той и Лонгли се спогледаха и всеки разбра какво мислеше другият. „Няма да ги хванат. Не и докато съм жив.“
— Шоу на телефона. — Радиотелефонът пращеше от статично електричество.
— Нападнаха ни. Има убити офицери — каза говорителят на стената. — Неизвестен брой…тука е като на шибана война! Нужна ни е помощ. И то веднага.
— Добре, работим по въпроса. — Шоу даде бързи заповеди и бутоните за различните телефонни линии започнаха да светят. Първите обаждания бяха до най-близките участъци на щатската и окръжната полиция. След това групата за спасяване на заложници, която чакаше в готовност във Вашингтон, получи заповед да тръгва. Джипът им „Шевролет Събърбан“ беше в гаража. Шоу погледна часовника и се обади до Куантико по директната линия.
— Хеликоптерът тъкмо каца — каза Вернер.
— Знаеш ли къде е къщата на Райън? — попита Шоу.
— Да. Отбелязана е на картата. Посетителите сега са там, нали?
— Къщата е нападната. За колко време можете да стигнете дотам?
— Какво е положението? — Вернер гледаше през прозореца хората си, които товареха багажа в хеликоптера.
— Неизвестно. Току-що изпратихме групата, но ти може да пристигнеш първи. Човекът от комуникационната кола се обади и каза, че са ги нападнали. Има убити офицери…
— Ако има нова информация, предай ни я. Излитаме след две минути. — Вернер изтича навън при хората си. Трябваше да крещи, за да могат да го чуят под въртящата се перка, а след това изтича обратно в щаба, където нареди на дежурните офицери да свикат останалата част от групата тук. Когато се върна при хеликоптера, неговите хора вече бяха извадили оръжията си от торбите. Хеликоптерът се вдигна в прииждащата буря.
Райън забеляза суматохата, когато английският офицер от кухнята изтича навън и набързо каза нещо на агентите от секретните служби. Тъкмо влизаше обратно, когато серия от бляскащи светлинки озариха верандата. Едип агент се обърна и извади пистолета си…и падна назад. Стъклото зад него се пръсна. Другите двама мъже залегнаха. Единият се повдигна, за да стреля, и падна до другаря си. Последният влезе вътре и извика на всички да залегнат. Джек вече беше изпаднал в ужас, когато още един прозорец се пръсна и последният човек от охраната падна покосен. На мястото на счупеното стъкло се появиха четири въоръжени фигури. Облечени бяха в черно от горе до долу, като се изключат петната кал, които имаха по обувките и гърдите им. Един от тях свали маската си. Беше Шон Милър.