Авери и Лонгли бяха легнали посред двора. Англичанинът наблюдаваше как няколко въоръжени мъже оглеждаха телата на убитите агенти. След това се построиха в две групи и тръгнаха към къщата.
— Ние сме прекалено неприкрити тук — каза Лонгли. — Ако искаме да направим нещо полезно, то трябва да се намираме там, в гората.
— Тръгвай първи — каза Авери и насочи пистолета към една черна фигура, която се виждаше само при блясъка на светкавиците. Все още беше отдалечена на повече от сто метра — твърде голямо разстояние за пистолет. При следващата светкавица видя една цел и стреля, но не улучи, а само привлече към себе си буря от куршуми. Те също не улучиха, но звукът им в мократа земя, беше прекалено близък. Стрелбата се измести. Вероятно са забелязали Лонгли, който тичаше към гората. Авери стреля още веднъж по-внимателно и видя как един мъж падна ранен в крака. Ответният огън този път беше по-точен. Агентът от секретната служба изпразни пистолета си. Помисли, че е улучил още някого, когато за него всичко свърши.
Лонгли се добра до гората и погледна назад. Проснатото тяло на Авери беше неподвижно въпреки намиращите се на петдесет метра от него стрелци. Англичанинът изруга на висок глас и събра останалите хора. Агентът за свръзка от ФБР имаше само пистолет, тримата английски офицери бяха с автоматични пистолети, а единственият агент от секретните служби носеше автомат „Узи“ с два резервни пълнителя. Нямаше дори кого да защитават, нямаше и къде да бягат.
— Е, отново се срещаме — каза Милър. Държеше автомат „Узи“ и се наведе, за да вземе друг от един убит офицер. Още петима влязоха след него. Разпределиха се в кръг, за да покрият Райън и гостите му.
— Ставайте! Поставете ръцете си така, че да се виждат.
Джек стана. Принцът се изправи до него. Кати със Сали на ръце стана след тях. Накрая се надигна нейно височество. Тримата мъже се завъртяха, когато вратата на кухнята се отвори. Беше Сиси Джексън, която се опитваше да задържи някакви чинии, докато един от стрелците я държеше за ръката. Две чинии паднаха и се разбиха на пода, когато той рязко дръпна ръката й нагоре.
„Имат домашна прислужница — припомни си Милър, като видя тъмната рокля и престилката. — Чернокожа, красива жена.“ Усмихваше се. Позорът от неуспешните му акции беше останал далеч назад. Всичките му жертви сега стояха пред него, а в ръцете си държеше инструмента, с който можеше да ги елиминира.
— Ти идвай тук при останалите!
— Какво, по дяволите?
— Мърдай, чернилко! — Единият от стрелците, най-ниският от всички, грубо я бутна към другите. Очите на Джек се спряха за миг на лицето му…къде е виждал това лице?
— Боклук такъв! — сопна се Сиси на мъжа. Очите й светеха гневно, тя временно бе забравила страха си.
— Трябва по-внимателно да подбираш работодателите си — каза Милър. Махна с автомата: — Мърдай.
— Какво ще правите? — попита Райън.
— Защо трябва да разваляме изненадата?
Роби се намираше десет метра встрани от тях, в тази част на къщата, от която най-трудно можеше да се чуе нещо. Миеше си ръцете и не обръщаше внимание на гръмотевиците, когато избухна стрелбата на верандата. Джексън се измъкна от банята и погледна по коридора към хола, но не видя нищо. Това, което чу обаче, му стигаше. Обърна се и се изкачи по стълбите към голямата спалня. Първото нещо, което искаше да направи, беше да повика полицията по телефона, но той не работеше. Опитваше се да измисли нещо. Това не беше като да кара изтребител.
„Джек има пушки, но къде ги държи, по дяволите…?“ В спалнята беше тъмно, но той не смееше да включи лампата.
Отвън редицата стрелци напредваше към гората. Лонгли разпредели хората си, за да ги посрещнат. Отдавна беше отбил военната си служба, а като офицер от службите за сигурност не го бяха подготвили за подобни неща, но направи каквото беше по силите му. Имаха добро прикритие между дърветата. Някои от тях бяха достатъчно дебели, за да спрат и куршум.
— ФБР, тук подстъпа към Патъксент ривър. Хеликоптер четири, нула, едно, девет, край.
Пилотът на хеликоптера завъртя копчетата на приемо-предавателя, докато се появи точният кодов номер. След това погледна в картата координатите на мястото, към което беше тръгнал. Знаеше как изглежда то от въздушните снимки, но те бяха правени през деня. Нещата могат да изглеждат много различни нощем, а съществуваше и проблем с управлението на хеликоптера. Той летеше при страничен вятър със скорост четиридесет възла, а условията се влошаваха с всяка измината миля. Отзад членовете на групата за действие в рискови ситуации се опитваха да облекат камуфлажното си облекло.
— Четири, нула, едно, девет, движите се вляво от нула, две, четири. Поддържайте тази височина. Внимание. Изглежда, доста силна буря приближава целта ви — каза контрольорът. — Препоръчваме ви да не се изкачвате над триста метра. Ще се опитвам да ви помогна да заобиколите най-лошото.
— Разбрано. — Пилотът направи гримаса. Ясно беше, че там, където отиваше, времето щеше да бъде още по-лошо, отколкото мислеше. Свали седалката си до най-ниско положение и затегна коланите си, след което включи фаровете за буря. Нищо друго не можеше да предприеме, освен да се поти. — Хей, вие отзад, затегнете коланите си здраво.
О’Донъл извика на хората си да спрат. Линията на гората се намираше на триста метра пред него и той знаеше, че в нея има пушки. Една от групите му тръгна наляво, а другата — надясно. Щяха да нападат на ешелони — всяка група да напредва, а другата да осигурява прикритието й. Всичките му хора носеха черпи дрехи и автомати освен един, който се движеше на няколко метра зад другите. Искаше му се да бяха донесли по-сериозно оръжие. Все още имаше много работа, включително да се изнесат телата на убитите от неговите хора. Един беше мъртъв, а двама — ранени. Но най-напред…вдигна радиото си, за да нареди на един от взводовете си да тръгва.
От дясната страна на О’Донъл единственият останал жив агент на тайните служби се облегна на лявата си страна на едно дърво и подпри автомата на рамото си. Не можеше да се мисли за отстъпване. Не беше лесно да се използва в тъмното черният метален мерник, а и целите му бяха почти невидими. Една светкавица за миг освети поляната, на която се видяха зелената трева и хора, облечени в черно. Той си избра една цел и изпрати кратък залп, но не улучи. Нито една от двете групи на нападателите не отговори на стрелбата и агентът се сви, когато чу дузина куршуми да удрят дървото. Цялата област беше осеяна с пламъчета от изстрели. Агентът се показа иззад дървото и отново стреля. Групата, приближила се срещу него, сега тичаше наляво към къпините. Щяха да го заобиколят — но изведнъж отново се появиха и стреляха в храстите, откъдето се виждаха ответни огънчета от изстрели. Всички бяха изненадани от това и изведнъж се оказа, че никой не владее ситуацията.
О’Донъл беше планирал да придвижи групите си от двете страни на просеката, но изведнъж откъм дърветата от юг се започна стрелба, а един от неговите взводове беше изложен на кръстосан огън. Оцени новата тактическа ситуация и започна да дава заповеди.
Райън гледаше с няма ярост. Хората с автоматите знаеха точно какво нравят и не му оставяха никакъв шанс. Срещу него и гостите му бяха насочени шест автомата. Нямаше и най-малка възможност да направи каквото и да е. Вдясно от него Кати държеше дъщеря си и дори и Сали мълчеше. Нито Милър, нито хората му вдигаха излишен шум.
— Шон, обажда се Кевин. — Радиотелефонът на Милър започна да пращи от статичните смущения. — Срещаме отпор при гората. Ти хвана ли ги?
— Да, Кевин, ситуацията е под контрола ни.
— Нужна ми е помощ.
— Идваме — Милър сложи радиотелефона в джоба си. Посочи другарите си. — Вие, тримата, пригответе ги. Ако се съпротивляват, убийте всички. Вие, двамата, елате с мен. — Той ги изведе навън през счупеното стъкло и те изчезнаха.