— Хайде! — Останалите стрелци също бяха свалили маските си. Двама от тях имаха ръста на Райън — единият беше рус, а другият — чернокос. Третият беше нисък и плешив — „Познавам те, но откъде?“ Той беше най-опасният. Лицето му — изкривено от чувства, за които на Райън не му беше трудно да се досети. Русокосият му хвърли навито на роло въже. След миг стана ясно, че то представлява сбор от по-къси въжета, нарязани и предвидени за връзването им.
„Роби, къде си, по дяволите?“ Джек погледна към Сиси, която мислеше за същото. Тя кимна незабележимо, в очите й все още гореше надежда. Ниският забеляза това.
— Не се притеснявай — каза Дребния. — Ще ти платят. — Постави автомата си на масата и тръгна, като в същото време русият и чернокосият отстъпиха, за да покриват всички. Денис Кули най-напред отиде до принца и рязко изви ръцете зад гърба му.
„Ето я!“ Роби гледаше нагоре. Джек беше поставил пушката си на най-горния рафт на гардероба, в който можеше да се влиза, а до нея имаше кутия е патрони. Трябваше да протегне ръка, за да ги стигне, и когато го стори, на пода падна пистолет в кобур. Джексън трепна от шума, който вдигна, но измъкна пистолета от кобура и го пъхна в колана си. След това провери пушката. Издърпа затвора — в цевта имаше куршум и предпазителят беше спуснат. Добре. Напълни джобовете си с още патрони и се върна в спалнята.
„И сега какво?“ Това не беше, като да лети на своя F-14 с радар, за да проследява цели, отдалечени на сто мили от него, и с втори пилот, който да пази гърба му от бандитите.
„Картината. — Човек трябваше да коленичи на леглото, за да гледа през нея. — По дяволите! Джек защо си наредил мебелите така?“ — гневеше се пилотът. Постави пушката на земята и с двете си ръце започна да дърпа картината. Премести я само няколко сантиметра, колкото да може да вижда. — „Колко…един, двама…трима. Има ли други… Какво ще стане, ако оставя единия жив…“
Тъкмо завързваха Джек. Принцът — „Капитанът“ помисли си Роби — вече беше завързан и се намираше с гръб към пилота. Ниският довърши Джек и го бутна на дивана. Джексън видя как дребният посегна към жена му.
— Какво ще правите е нас? — попита Сиси.
— Млъквай, чернилко! — отговори дребният.
Дори и Роби знаеше, че това е дреболия, заради която не си струва да се ядосва. Проблемът беше далеч по-сложен, отколкото забележката на някакъв белокож задник расист, но кръвта му закипя, като гледаше как жената, която обича, бива третирана от това…дребно бяло лайно!
„Използвай мозъка си, момче — помисли си той. — Не бързай. Трябва да успееш от първия път. Успокой се.“
Лонгли започваше да добива надежда. В дърветата вляво от него бяха негови приятели. Помисли си, че може би са дошли от къщата. Поне един от тях имаше автомат и той можеше да преброи най-малко трима мъртви терористи или най-малкото такива, които не мърдаха, проснати в тревата. Изстрелвайки пет патрона, не беше улучил с нито един — разстоянието беше твърде голямо за пистолет в тъмното, — но бяха успели да спрат терористите на мястото им. И идваше помощ, трябваше да идва. Радиоколата беше празна, но агентът вдясно от него стоеше до нея. Трябваше само да чакат, да удържат още няколко минути.
— Виждам светлини на земята пред нас — каза пилотът — Аз…
Една светкавица им разкри къщата за кратък миг. Не можаха да видят хората по земята, но това беше къщата, която им трябваше, и тук-там се виждаха отблясъци, може би от огнестрелно оръжие. Хеликоптерът се намираше на половин миля от къщата и се друсаше в дъжда и вятъра. Пилотът не виждаше почти нищо. Светлините на таблото му бяха включени и светкавицата украси зрението му със зашеметяваща колекция от сини и зелени точици.
— Господи! — каза Гюс Вернер по разговорната уредба. — Къде се намираме?
— Във Виетнам — спокойно отговори пилотът, — на това му викахме гореща зона за кацане. „Там също ме беше страх.“
— Свържи се с Вашингтон. — Помощник-пилотът превключи честотите по радиото и махна с ръка към агента зад него, като и двамата водеха хеликоптера по определената траектория.
— Гюс, тук е Бил Шоу, къде си?
— Виждаме къщата пред себе си, а там долу се води истинска воина. Имаш ли връзка с нашите хора?
— Не, нямаме. Групата от Вашингтон все още се намира на тридесет минути път. Хората от щатската и окръжната полиция са по-близо, но още не са пристигнали. Бурята събаря дървета навсякъде и движението е блокирано наистина сериозно. Ти си на сцената, Гюс, ти трябва да водиш представлението.
Мисията на групата за спасяване на заложници беше да контролира ситуацията, да я стабилизира и да спаси заложниците — ако е възможно, по мирен начин, в противен случай — със сила. Те не бяха нападателни войски; те бяха специални агенти на ФБР. Но долу имаше техни колеги.
— Ние слизаме. Кажи на полицията, че тук има федерални офицери. Ще се опитваме да те информираме.
— Добре. Внимавайте, Гюс.
— Давай — каза на пилота Вернер.
— Окей, първо ще обиколя къщата, след това ще се приближа и ще ни приземя на подветрената страна. Вятърът е много лош. Там долу може да е по-тихо.
— Давай! — Вернер се обърна. Хората му бяха накичени с цялото си оборудване. Всички имаха автоматични пистолети. Четирима носеха автомати „МП-5“. Той също. Снайперистът с дългата пушка и наблюдателят му щяха да излязат първи. — Спускаме се. — Един от хората отговори е вдигнат нагоре палец. Жестът му беше далеч по-жизнерадостен отколкото се чувстваше.
Хеликоптерът се спусна към земята, когато внезапно низходящо течение го блъсна. Пилотът дръпна нагоре кормилото и успокои понеслия се косо хеликоптер на стотина метра от гората. Сега се намираха само на двеста метра от къщата. Минаха над южния край на просеката и всеки можеше да види какво става.
— Мястото между къщата и скалата може би е достатъчно голямо в края на краищата — каза пилотът. Увеличи мощността, когато хеликоптерът се понесе по посока на вятъра.
— Хеликоптер! — извика някои от дясната страна на О’Донъл. Шефът вдигна поглед и го видя — призрачна фигура, придружена от туптящ звук. Подготвен беше за такава опасност.
Зад тях един от хората му, застанал по-близо до пътя, дръпна покривката на ракетомета за ракети „Редай“, който беше закупен заедно с останалото оръжие.
— Трябва да използвам светлини за кацане. Не виждам нищо — каза по разговорната уредба пилотът. Обърна хеликоптера на половин миля на запад от къщата на Райън. Планираше да тръгне направо край къщата, след това да се снижи, да завие срещу вятъра и да се придвижи на завет зад нея, където се надяваше, че вятърът е по-слаб. „Господи — помисли си той, — това е като Виетнам.“ По проблясъците на земята можеше да се съди, че къщата се намира в приятелски ръце. Пилотът протегна ръка и включи светлините си за приземяване. Това беше риск, който трябваше да поеме.
„Слава богу, че отново мога да виждам“ — помисли си той. Земята се показваше през трептяща завеса от дъжд. Осъзна, че бурята продължаваше да се засилва. Трябваше да се доближи от наветрената страна. Полетът в дъжда щеше да намали видимостта му до няколко метра. Така поне можеше да вижда на около двеста метра или…„По дяволите!“
Забеляза мъж, застанал съвсем сам по средата на полето. Той се целеше с нещо. Пилотът натисна надолу кормилото, когато една линия от червена светлина се устреми към хеликоптера. Очите му бяха фиксирани в нещо, което можеше да е само ракета земя-въздух. Ракетата мина между перките на ротора и изчезна в нощта. Това трая само две секунди, но на пилота му се стори цял час. Той веднага дръпна кормилото обратно, но нямаше време да се възстанови от убягващия маньовър. Хеликоптерът се блъсна в изораното поле на четиристотин метра от къщата на Райън. Никога вече нямаше да може да се движи — трябваше да дойде камион, за да прибере развалините.
Като по чудо само двама души бяха наранени. Вернер беше един от тях. Имаше чувството, че е прострелян е гърба. Снайперистът отвори вратата и изтича, последван от наблюдателя си. Другите излязоха след тях — един помагаше на Вернер, а друг накуцваше на навехнатия си глезен.