— Добре, хора — каза Райън, като се оглеждаше, — Дребния и аз тръгваме първи. Ваше височество, вие тръгвате след мен с жените. Роби, остани на десет метра след нас и ни прикривай.
— Аз мога да боравя с леки оръжия — каза принцът.
Джек поклати глава.
— На. Ако ви хванат, ще излязат победители. Ако работата се обърка, разчитам, че ще се грижите за жена ми и децата, сър. Ако нещо се случи, тръгнете на юг. На около половин миля по-надолу ще стигнете до едно дере. Поемете по него навътре към сушата и не спирайте, докато не намерите път с твърда настилка. Това е доста добро прикритие и ще бъдете в безопасност. Роби, приближи ли се нещо към теб, стреляй.
— Но ако…
— По дяволите но! Всяко движещо се нещо е врагът. — Джек се огледа за последен път. „Ако имах петима обучени мъже, може би Брекенридж и още четирима, можех да устроя такава засада… и ако морето беше до колене…“ — Окей. Дребен, тръгваш пръв. Ако осереш нещо, първото, което ще ти се случи, е да те прережа на две. Вярваш ли ми?
— Да.
— Тогава мърдай.
Кули отиде до стълбата и започна да слиза по нея, а Райън го следваше на няколко сантиметра. Алуминиевите стъпала се хлъзгаха от дъжда, но поне вятърът беше изолиран от скалата. Сглобяемата стълба — „Как, по дяволите, са докарали тук това нещо?“ — се огъваше под него. Райън се опитваше да наглежда Дребния и се подхлъзна веднъж по средата на стълбата. Над него втората група започваше да се спуска. Принцесата беше поела Сали и притисната я между стълбата и тялото си, за да я пази да не падне, се спускаше с нея. Чуваше хлипането на дъщеря си. Не трябваше да му обръща внимание. Сега в съзнанието му нямаше място за гняв или жал. Всичко сега трябваше да стане, както трябва от първия път. Нямаше да има втори. Една светкавица му показа лодките на стотина метра северно от него Райън не можеше да познае дали в тях има някой или не. Накрая стигнаха дъното. Кули се помести на няколко крачки на север и Райън скочи на земята с готов за стрелба автомат.
— Нека не се движим за минутка.
Принцът пристигна, а след него и жените. Накрая и Роби започна да се спуска. Якето му на морски пехотинец го правеше невидим на фона на черното небе.
— Стигнаха при къщата точно когато започнах да слизам. Може би това ще ги накара да се забавят. — И той вдигна в ръката си белите колчета. Сигурно така щеше да им е по-трудно да намерят стълбите.
— Браво, Роб. — Джек се обърна.
Лодките стояха там, невидими в дъжда и сенките. Дребния беше казал, че само един човек ги охранява. „Ами ако лъже? — запита се Райън. — Тоя тип желае ли да загине за каузата си? Дали ще се пожертва и ще извика, за да предупреди, та да ни избият? Това има ли някакво значение, имаме ли избор? Не.“
— Тръгвай, Дребен. — Райън направи жест с автомата си. — Само не забравяй кой ще умре първи.
Имаше прилив и водата стигаше на няколко сантиметра от основата на скалата. Райън, който се движеше на метър зад терориста, усещаше пясъка мокър и твърд под краката си. „На какво разстояние бяха?…На сто метра? Колко далеч са сто метра?“ — питаше се Райън. Сега установяваше разстоянието. Хората зад него се придържаха до обраслата с кудзу скала. Така беше изключително трудно да ги забележи човек, но ако в лодката имаше някой, той щеше да разбере, че към него идват хора.
Прас!
Сърцата на всички спряха за момент. Една светкавица беше разцепила дърво на ръба на скалата на двеста метра зад тях. За миг отново видя лодките. Във всяка имаше по един човек.
— Само един, а? — промърмори Джек. Дребния се поколеба, а след това продължи напред с ръце до тялото си. С връщането на тъмнината Джек отново изгуби лодките от погледа си и осъзна, че след блясъка на светкавицата всички сега не виждат добре. Съзнанието му се върна към образа, който току-що беше видял. Мъжът в по-близката лодка стоеше от отсамната страна в средата и изглеждаше така, сякаш държи оръжие — оръжие, за което бяха необходими две ръце. Райън се разгневи затова, че Дребния го излъга. Споменът му избледняваше и това му се стори абсурдно.
— Каква е паролата?
— Няма парола — отговори Денис Кули с разтреперан глас, защото виждаше ситуацията от съвсем различен ъгъл. Той се намираше между заредените оръжия на двете страни, всяка от които може би щеше да стреля. Мислено се луташе и търсеше нещо, което може да обърне нещата.
Райън се зачуди дали този път казва истината, но нямаше време да мисли за това.
— Продължавай да вървиш.
Лодката отново се появи. Отначало тя представляваше нещо различно от тъмнината и плажа. След още пет метра се превърна в силует. Дъждът валеше достатъчно силно, за да изкриви всичко, което се виждаше, но пред тях имаше някакъв бял, почти правоъгълен силует. Райън предположи, че до него оставаха петдесет метра. Молеше се да няма светкавица. Ако бъдат осветени, то хората в лодките може да успеят да разпознаят някое лице, а ако видят, че Дребния е в началото…
„Как да постъпя?…“
„Човек може да бъде полицай или войник, но не и двете.“ Спомни си думите на Джо Еванс от кулата в Лондон и се досети какво да направи.
Оставаха четиридесет метра. По плажа имаше и камъни и Джек трябваше да внимава да не се препъне. Протегна ръка и разви едрия заглушител. Пъхна го в колана си. Не му харесваше това, което тръбата правеше с равновесието на автомата.
Тридесет метра. Потърси и намери механизма за освобождаване на сгъваемия приклад на автомата. Изтегли го, като постави металната плочка в свивката на ръката си и здраво хвана оръжието. „Само още няколко секунди…“
Двадесет и пет метра. Сега ясно виждаше лодката, дълга към шест метра, с тъп нос, и друга подобна на нея, намираща се може би на двадесет метра по-нататък. В по-близката лодка определено имаше човек, застанал прав по средата и вперил поглед в приближаващите към него хора. С десния си палец Джек премести предпазителя на автомата напред докрай, като превключи на пълна автоматична стрелба и стисна дръжката. Не беше стрелял с „Узи“, откакто се запозна бегло с това оръжие в Куантико. Автоматът беше малък, но добре балансиран. В тъмното черните метални мерници бяха неизползваеми и той трябваше да…
Двадесет метра. „Първият изстрел трябва да бъде точен. Джек, съвсем точен…“
Райън пристъпи надясно и се спусна на едно коляно. Вдигна автомата, насочи мерника ниско и вляво от целта си, преди да натисне спусъка и да изпрати залп от четири куршума. Автоматът подскочи нагоре и вдясно, когато куршумите излетяха от цевта и очертаха диагонална линия през тялото на мишената. Мъжът веднага падна и изчезна от погледите, а Райън отново беше заслепен, този път от проблясъците на цевта на собствения си автомат. Дребния беше залегнал на пясъка при звука на изстрелите.
— Ставай! — Райън дръпна рязко Кули и го бутна напред, но се препъна в пясъка и когато отново се вдигна, видя, че терористът тича към лодката. „Където имаше автомат, който можеше да насочи срещу тях!“ Крещеше нещо, което Райън не можа да разбере.
Джек почти го настигаше, когато Кули се добра до лодката първи…
И умря. Мъжът в другата лодка изстреля дълъг залп към тях точно когато Кули прескачаше през борда. Райън видя как главата му рязко се отмята назад и Дребния се строполи в лодката като чувал с картофи. Джек приклекна до планшира, изстреля един залп и другият мъж падна. Дали беше улучен, или не, Райън не можеше да разбере. Помисли си, че тук е точно като на ученията в Куантико: пълен хаос и този, който допуска най-малко грешки, побеждава.
— Качвайте се! — Остана прав, насочил автомата си към другата лодка. Не извърна глава, а усети как другите се качиха в лодката. Блесна светкавица и Райън видя мъжа, когото уби, на гърдите му имаше три червени точки, а очите и устата му бяха отворени от изненада. Дребния лежеше до него, а главата му беше пръсната и изглеждаше ужасно. Между двамата сякаш имаше един галон кръв. Накрая се появи и Роби и скочи през борда. В другата лодка се появи глава. Райън стреля отново, а след това се качи на борда.