„Ами какво става с Шон? Сгрешихме, че го взехме със себе си. Той беше помагал при изготвянето на плана още от самото начало. Шон знае много неща за организацията. — Той отхвърли тази мисъл, когато слезе от самолета. — Шон не би проговорил никога. Не и той, защото неговото момиче е в гроба заради заблудения куршум на един войник“
Разбира се, никой не го посрещна. Останалите, които участваха в операцията, вече се бяха върнали, а оборудването им беше почистено от отпечатъци и захвърлено по боклукчийски кофи. Единствен той рискуваше да бъде разпознат, но беше сигурен, че онзи Райън не е успял да види добре лицето му. Отново се опита да си припомни, за да се увери напълно. Не. Изненадата и болката, които беше видял в лицето му. Американецът не може да е видял много — в противен случай снимката му щеше вече да бъде във вестниците — с рошавата перука и фалшивите очила.
Излезе от сградата на терминала и отиде на паркинга. Преметнал през рамо пътническа чанта, ровеше из джобовете си, за да намери ключовете, които бяха задействали детектора за метални предмети на брюкселското летище. Какъв майтап! За първи път през този ден се усмихна. Беше ясен слънчев ден, поредната великолепна ирландска есен. Подкара беемвето си, което беше на една година — в края на краищата човек, представящ се за бизнесмен, трябва да го прави докрай, — по пътя към скривалището си. В главата му вече се оформяха още две операции. И двете изискваха много време, но той разполагаше е неограничено.
Лесно се познаваше кога е наближило времето за поредната доза болкоуспокояващо. Райън несъзнателно свиваше ръката си, подала се от гипса. Това не облекчаваше болката му, но, изглежда, я изместваше при всяко незначително движение на мускулите и сухожилията. Колкото и да се опитваше да се освободи от болката, не успяваше и не можеше да мисли за нищо друго. Джек си припомни всички филми, в които детективът или героят, простреляни в рамото, винаги се възстановяваха преди края. Човешкото рамо, или поне неговото, беше съставено от здрав набор кости, които куршумите — един куршум — можеше да счупят съвсем лесно. Когато наближаваше време за лекарството, той усещаше как ръбчетата на счупените му кости се търкаха едно в друго при дишане. Дори и нежното натискане на клавишите на компютъра с пръстите на дясната ръка пораждаше спазъм, който на вълни преминаваше през тялото му и се забиваше в болното му рамо. Наложи се да спре да пише. Погледна часовника си — за първи път му се искаше Китиуейк да се появи със следващата доза химическо блаженство.
Това трая, докато не си припомни страха. Болката от ранения гръб беше превърнала първата седмица от престоя му в Бетесда в истински ад. Знаеше, че сегашната травма бледнее в сравнение с предишната, но тялото не помни болките, а рамото го болеше тук и сега. Насили се да си припомни как количествата болкоуспокояващи бяха направили болката в гърба му почти поносима… само дето лекарите бяха малко по-щедри с неговите дози. Райън се страхуваше повече от излизането от морфиновото опиянение, отколкото от болката. Цяла седмица беше продължил копнежът, който, изглежда, изтегляше цялото му тяло в някакво широко и празно пространство, някъде, където неговата личност откриваше, че е сама и се нуждае от…Райън поклати глава. Болката се разля по лявата ръка и рамото и той се насили да я приеме. „Няма да преминавам отново през оня ад. Никога вече.“
Вратата се отвори. Не беше Китиуейк — до лекарството оставаха още четиринадесет минути, а при предишното отваряне на вратата Райън беше забелязал отвън някаква униформа. Сега беше сигурен. Влезе един униформен офицер на около тридесет години. Внесе кошница е цветя. След него вървеше друг, също така натоварен офицер. Първата кошница, украсена с панделка в червено и златисто, беше от морската пехота, а втората — от американското посолство.
— Има още много, сър — каза единият.
— Стаята не е чак толкова голяма. Можете ли да ми дадете поздравителните картички и да разпратите цветята по другите стаи? Сигурен съм, че има хора, които ще ги харесат. — Пък и на кого му се живее в оранжерия? След десет минути Райън разполагаше с купчина картички, бележки и телеграми. Откри, че като чете чуждите думи, блокира болките в рамото си по-успешно, отколкото ако чете своите собствени.
Китиуейк пристигна. Хвърли бегъл поглед на цветята, преди да даде лекарството на Райън, и излезе, без да каже нито дума. След пет минути той разбра защо.
Следващият му посетител беше Уелският принц. Уилсън отново скочи и застана мирно и Джек се запита дали коленете му вече не се уморяват от това. Лекарството започваше да му действа. Болката в рамото изчезваше, но заедно с това усети леко главозамайване като от няколко напитки. Може би това беше отчасти причината за поведението му по-нататък.
— Здравейте — усмихна се Джек. — Как сте, сър?
— Добре, благодаря. — Получената в отговор усмивка не съдържаше никакъв ентусиазъм. Принцът изглеждаше много уморен, тънкото му лице сякаш се беше удължило с два-три сантиметра, а в очите му се долавяше тъга. Раменете му бяха увиснали в скромния сив костюм.
— Няма ли да седнете, сър? — покани го Райън. — Изглеждате така, сякаш сте прекарали по-тежка нощ, отколкото аз.
— Да, благодаря ви, доктор Райън. — Направи нов опит да се усмихне. Не успя. — А вие как сте?
— Сравнително добре, ваше височество. А как е жена ви…извинете ме, как е принцесата?
Принцът намираше трудно думите и се смущаваше да погледне Райън в очите.
— И двамата съжаляваме, че тя не можа да дойде с мен. Все още е потресена — в състояние на шок, смятам. За нея това беше…много тежко преживяване.
„Мозък, пръснат върху лицето й. Предполагам, че това наистина може да бъде наречено тежко преживяване.“
— Видях я. Разбирам, че никой от вас не е бил наранен, слава богу. Предполагам, че детето ви също не е било наранено.
— Да, и всичко това благодарение на вас, докторе.
Джек се опита отново да вдигне рамото си. Този път не болеше чак толкова.
— Радвам се, че мога да помогна, сър — само ми се ще да не бяха ме улучили. — Опитът му да се покаже веселяк се провали. Беше казал нещо неподходящо, нещо не на място. Принцът погледна към Джек с любопитство, но след миг очите му отново помръкнаха.
— Всички ние щяхме да бъдем избити, ако не бяхте вие…и от името на семейството ми, и от мое име…е, благодаря ви. Недостатъчно е да казвам само това — продължи негово височество, след това отново се запъна и опита да намери нови думи. — Но мога да направя само толкова. Като стана дума, вчера също не можах да направя много — завърши той и загледа мълчаливо долния край на леглото.
„Аха! — помисли си Райън. Принцът стана и понечи да си тръгне. — Какво да правя сега?“
— Сър, седнете и нека поговорим за минутка, съгласен ли сте?
Негово височество се обърна. За момент изглеждаше така, сякаш имаше намерение да каже нещо, но умореното му лице промени израза си и той се извъртя.
— Ваше височество, наистина мисля… — Никакъв резултат. „Не мога да го оставя да си иде ей така. Да, ако добрите маниери не вършат работа…“ Гласът на Джек стана остър: — Спрете! — Принцът се обърна, истински изненадан. — Седнете, по дяволите! — Райън посочи към стола. „Поне привлякох вниманието му. Чудя се дали могат да отнемат рицарски звания…“
Сега принцът се изчерви и това придаде на лицето му живот, който му липсваше. Поколеба се за момент, а след това седна с нежелание.