— Мендоса, какво става? — извика Брекенридж.
— Измъкват се… чакай… да, отиват на изток!
— Отмести си ръцете, войнико — казваше Кати. Редникът беше ударен точно под колана отляво. — Добре, добре. Ще се оправиш. Боли, но можем да го оправим.
Брекенридж посегна надолу и взе пушката на войника. Подхвърли я на сержант Къмингс.
— Кой командва тук? — попита капитан Питърс.
— Предполагам, че аз — обади се Роби.
— Господи, Роби, какво става?
— На какво ти изглежда, по дяволите!
Пристигна още един камион с шестима пехотинци. Погледнаха към ранените и посегнаха към затворите на пушките си.
— По дяволите, Роби… сър! — извика капитанът.
— Терористи. Опитаха се да ни спипат в къщата на Джек. Опитваха се да хванат… е, виж!
— Добър вечер, капитане — каза принцът, след като провери състоянието на жена си. — Улучихме ли някого? Аз не можах да се прицеля добре. — В гласа му се усещаше истинско разочарование.
— Не зная, сър — отговори Брекенридж. — Видях, че някои от куршумите удрят лодката, но пистолетни куршуми не могат да пробият лодка като тази.
Нова серия светкавици освети района.
— Виждам ги, отиват към залива! — извика Мендоса.
— По дяволите! — изръмжа Брекенридж. — Вие, четиримата, отведете дамите в диспансера. — Наведе се, за да помогне на принцесата да се изправи, докато Роби вдигаше жена си. — Желаете ли да дадете момиченцето на редника, мадам? Ще ви заведат в болницата, където ще се изсушите.
Райън видя, че жена му все още се опитва да помогне на един от ранените морски пехотинци, а след това погледна патрулния катер пред себе си.
— Роби?
— Кажи, Джек?
— Този катер има ли радар?
Боцман Знамировски отвърна:
— Всички имат, сър.
Един морски пехотинец свали задния капак на пикапа и помогна на Роби да качи жена си.
— За какво мислиш, Джек?
— С каква скорост се движат?
— Около тринадесет… мисля, че не са достатъчно бързи.
Боцман Знамировски погледна над вълнолома към лодката, която Роби беше вкарал в залива.
— В море като това можете да се обзаложите, че ще мога да настигна един такъв дребосък! Но ми трябва някой да работи на радара. Точно сега нямам оператор в групата си.
— Роби, ти си най-старшият тук — каза Джек.
— Законно ли е? — попита капитан Питърс, като опипваше автоматичния си пистолет.
— Вижте — бързо каза Джек, — току-що беше проведено въоръжено нападение от граждани на друга страна над собственост на правителството на САЩ… това е военен акт и принципът за защита от страна на полицията не важи. — „Или поне аз смятам така“ — помисли си той. — Можете ли да ми дадете разумен довод срещу това да тръгнем след тях?
Не можеше.
— Боцман Знамировски, имате ли готов катер? — попита Джексън.
— По дяволите, да, можем да вземем катер №76.
— Пали! Капитан Питърс, ще имаме нужда от няколко пехотинци.
— Старшина Брекенридж, обезопасете района и доведете десет човека.
Старшината беше оставил офицерите да се разправят, докато настаняваше цивилните в пикапа. Дръпна Къмингс.
— Сержант, заеми се с цивилните, заведи ги до диспансера и им постави охрана. Подсили охраната, но главната ти цел си остава грижата за хората тук. Сигурността им е твоя отговорност — и не се смятайте за свободен, докато не ви освободя аз! Разбрано ли е?
— Тъй вярно, Патлак.
Райън помогна на жена си да се качи в камиона.
— Тръгваме да ги гоним.
— Зная. Внимавай, Джек. Моля те.
— Ще внимавам, но този път ще ги спипаме, мила. — Той целуна жена си. На лицето й имаше някаква особена гримаса, нещо повече от загриженост. — Ти добре ли си?
— Ще се оправя. Тревожи се за себе си. Внимавай!
— Разбира се, скъпа. Ще се върна. — „Но не и те!“ Джек се обърна, за да скочи в катера. Влезе в кабината и намери стълбата за мостика.
— Аз съм боцман Знамировски и аз поемам управлението — обяви тя. Мери Знамировски не изглеждаше като боцман, а като млад моряк. Джек се зачуди дали правилната дума за нея не е морячка. Тя подскачаше около руля като мъж.
— Ляво на борд назад две трети, дясно на борд назад една трета, руля наляво докрай.
— Кърмовото въже прибрано — докладва един моряк, този път мъж.
— Добре — отговори тя и продължи да дава резките си команди, за да отдалечи катера от пристана. Няколко секунди по-късно се намираха встрани от пристана и другите катери.
— Руля надясно докрай, напред с пълна газ. Поеми нов курс едно три пет. — Тя се обърна. — Как е радарът?
Принцът разглеждаше копчетата на непознатия уред. Намери превключвателя за потискане на местни смущения и се наведе над визьора.
— А! Целта се движи на едно, едно, осем, диапазон хиляда и триста, курс североизток, скорост… около осем възла.
„Това е както трябва, вълнението може да се усили при носа“ — помисли си боцман Знамировски.
— Каква е мисията ни, майоре?
— Можем ли да не изоставаме от тях?
— Те стреляха по моите катери! Мога да ги премажа, ако желаете, сър — отговори боцманът. — Мога да поддържам тринадесет възла, докогато желаете. Съмнявам се, че ония могат да плават е повече от десет в това вълнение.
Боцманът отвори една от вратите на кабината и погледна към водата.
— Ще се доближим до тринадесет възла. Друго?
— Настигнете ги. За след това съм съгласен да чуя предложения — отговори Роби.
— Какво ще кажеш да видим къде ще отидат? — предложи Джек. — След това можем да повикаме кавалерията.
— Става. Ако опитат да бягат към брега… Господи, аз съм пилот на изтребител, не съм полицай. — Роби вдигна радиотелефона. На него беше изписана позивната на катера: НАЕФ. — Военноморска станция Анаполис, обажда се Ноември, Алфа, Ехо, Фокстрот. Чувате ли? Край. — Трябваше още два пъти да повтори повикването, преди да получи отговор.
— Анаполис, осигурете ми телефонна връзка с началника на училището.
— Той току-що ни се обади, сър, чакайте. — Последваха няколко щракания, придружени от обичайните статични смущения.
— Тук е адмирал Рейнолдс, кой се обажда?
— Майор Джексън, сър, на борда на катер седемдесет и шест. Намираме се на една миля на изток от академията и преследваме лодката, от която преди малко обстрелваха пристана.
— Това ли се е случило? Кой е с вас на борда?
— Боцман Знамировски и отрядът за охрана на катерите, Капитан Питърс и няколко морски пехотинци, доктор Райън и, ъъ, капитан Уелс, сър, от флотата на нейно величество — отговори Роби.
— Там ли е той? На другия телефон ме чакат от ФБР… Господи, Роби! Добре. Цивилните са под охрана в болницата, а полицията и ФБР идват насам. Повтори местонахождението си и след това ми кажи какво възнамеряваш да правиш.
— Сър, проследяваме лодката, която нападна пристана. Намеренията ни са да се доближим и да ги следим е радара, за да определим накъде искат да отидат, а след това да повикаме съответните служби на реда, сър. — Роби се усмихна в слушалката на избора на думите си. — Следващото ми обаждане ще е до крайбрежната охрана, сър. Изглежда, в момента са се насочили точно натам.
— Разбрано. Много добре. Може да продължите мисията, но за безопасността на гостите си носиш отговорност ти. Недей, повтарям, недей да поемаш никакви ненужни рискове. Потвърди това.
— Да, сър. Не трябва да поемаме никакви ненужни рискове.
— Използвай главата си, майоре, и докладвай според нуждите. Край.
— Ето ти вот на доверие — помисли гласно Джексън. — Продължавай.
— Рул на петнадесет градуса вляво — нареди боцман Знамировски, като зави около нос Грийнбъри. — Поемете нов курс нула, две, нула.
— Целта се движи по нула, едно, четири, диапазон хиляда и четиристотин, скоростта все още е осем възла — каза принцът на старшината кормчия на масата с картите. — Направиха по-къс завой при този нос.
— Няма проблеми — отбеляза боцманът. — Оттук натам имаме само дълбоки води.
— Боцман Знамировски, имаме ли кафе на борда?
— Имам чайник в каюткомпанията, сър, но няма кой да го включи.