— Аз ще се погрижа за това — каза Джек. Слезе надолу, зави към левия борд, след това пак надолу. Каюткомпанията беше малка, но кафе-машината в нея имаше подходящи размери. Райън я включи и се върна горе. Брекенридж раздаваше спасителни жилетки на всички на борда, което изглеждаше разумна предпазна мярка. Морските пехотинци бяха разпределени на мостика около кабината.
— Кафето ще стане след десет минути — обяви той.
— Повторете, брегова охрана — каза Роби в слушалката.
— Ноември, Алфа, Ехо, Фокстрот, тук е бреговата охрана на Балтимор, чувате ли? Край.
— По-добре.
— Можете ли да ни кажете какво става?
— Следим малка лодка е дължина около девет метра, с десет или повече въоръжени терористи на борда. — Той съобщи мястото, курса и скоростта. — Потвърдете.
— Разбрано. Казвате лодка, пълна с лоши типове и автомати. Вярно ли е това? Край.
— Вярно е, синко. Сега нека спрем глупостите и да се заемем сериозно.
Отговорът беше малко по-сериозен.
— Добре. Имаме петнадесетметров катер, готов да тръгне, а десет минути след него ще пуснем и десетметрова моторница. Това са малки патрулни лодки. Не са оборудвани за бой, сър.
— На борда си имаме десет морски пехотинци — отговори Джексън. — Желаете ли помощ?
— По дяволите, да, точно така, Ехо, Фокстрот. На телефона са полицаите и ФБР, и те също са тръгнали за там.
— Добре. Кажете на хората с петнадесетметровия катер да ни се обадят, когато излязат от пристанището. Нека вашата лодка да ги следи отпред, а ние ще ги гоним отзад. Ако можем да установим накъде е тръгнала целта, искам да се обадите на полицията.
— Лесно можем да го уредим. Нека задействам нещата тук, Ноември. Край.
— Кораб — каза принцът.
— Сигурно — съгласи се Райън. — Същото направиха, когато спасиха онова копеле Милър… Роби, можеш ли да накараш бреговата охрана да ни даде списък на корабите в пристанището?
Вернер и двете групи за спасяване на заложници вече се движеха. Той се чудеше какво беше се объркало и какво беше станало както трябва тази вечер, но това щеше да бъде решено по-късно. За момента беше накарал агенти и полиция да отидат към военноморската академия, за да защитават хората, които той трябваше да е освободил, а групата му беше разпределена в един шевролет „Събърбан“ и две коли на щатската полиция. Колите се движеха на север по шосето за Ричи към Балтимор. Мечтаеше за хеликоптер, но времето беше твърде лошо, а тази вечер всички имаха достатъчно преживявания в хеликоптер. Отново бяха група за действия в условията на големи рискове, нещо, за което ги биваше. Независимо от всичко, което беше се объркало тази вечер, сега имаха голяма група терористи, изкарани на открито…
— Ето списъка на корабите в пристанището — каза по радиотелефона лейтенантът от бреговата охрана. — Много от тях тръгнаха в петък вечер, затова списъкът не е дълъг. Започвам с морския терминал Дъндалк. „Нисан куриер“, японска регистрация, превозва автомобили от Йокохама и сега докара няколко камиона и леки коли. „Вилхелм Шрьонер“, западногерманска регистрация, кораб за превозване на контейнери от Бремен с товар от общ тип. „Констанца“, кипърска регистрация, идва от Ла Валета, Малта…
— Ето го! — каза Райън.
— …по разписание отплава след пет часа. „Джордж Макреди“, американски, пристигна с дървета от Портланд, Орегон. Това е последният кораб там.
— Разкажи ми за „Констанца“ — каза Роби, като гледаше към Джек.
— Пристигнал е натоварен с баласт и е качил предимно земеделско оборудване, както и някои други неща. Отплава преди зазоряване, трябва да гони за Ла Валета.
— Вероятно това е нашият човек — тихо каза Джек.
— Момент, брегова охрана. — Роби се обърна към Джек. — Откъде знаеш това, Джек?
— Не зная, но предполагам. Когато онези копелета освободиха затворника на Коледа, вероятно в Ламанша ги е взел кораб с кипърска регистрация. Смятаме, че оръжията им стигат до тях чрез малтийски търговец, който работи с един южноафриканец, а много терористи минават през Малта — местното правителство е в приятелски отношения с една страна на юг оттам. Малтийците не си цапат ръцете, но много ги бива да замижат, ако парите са добри.
Роби кимна и натисна бутона за говорителя.
— Брегова охрана, оправихте ли нещата с местната полиция?
— Разбира се, Ноември.
— Кажете им: смятаме, че целта иска да отиде на кораба „Констанца“.
— Разбрано, Ноември. Можем лесно да се справим с тази задача. Момент… Ноември, знайте, че нашата петнадесетметрова лодка докладва за радарен контакт с вас и с целта и сега завива около нос Бодкин. Така ли е? Край.
— Да, брегова охрана. Кажете на лодката си да се движи на петстотин метра пред целта. Потвърдете.
— Разбрано, пет, нула, нула метра. Добре, нека видим дали можем да размърдаме полицията.
— Спипахме ги — гласно помисли Райън.
— Ъ, лейтенант, не мърдайте, сър. — Това беше Брекенридж. Той посегна към колана на Райън и извади автоматичния браунинг. Джек изненадано установи, че го беше пъхнал там с изтеглен ударник и освободен предпазител. Брекенридж свали ударника и пъхна пистолета на мястото му. — Нека се опитаме да мислим за безопасността си, сър. Иначе можете да загубите нещо важно.
Райън кимна доста стеснително.
— Благодаря, Патлак.
— Някой трябва да защитава лейтенантите. — Брекенридж се обърна. — Добре, морски пехотинци, нека не заспиваме!
— Вие сте поставили охрана и на принца? — попита Джек.
— Дори още преди адмиралът да ми нареди това. — Старшината махна с ръка към един ефрейтор, застанал е пушка в ръка на метър от негово височество, като заповедта му беше да стои между него и стрелбата.
Пет минути по-късно три коли на щатската полиция е угасени фарове се приближиха до котвена стоянка шест на морския терминал Дъндалк. Колите бяха паркирани под един от порталните кранове, използвани за пренасяне на контейнери, и петима офицери тръгнаха към стълбата за борда. Един член на екипажа, застанал там, ги спря с жест… опита се. Езиковата бариера не позволяваше добра комуникация. Осъзна, че придружава полицаите, като ръцете му бяха хванати с белезници зад гърба. Старшият офицер от полицията се изкачи по още три стълби и стигна мостика.
— Какво е това!
— А вие кой сте? — попита офицерът, застанал зад една пушка.
— Аз съм господарят на този кораб! — обяви капитан Николай Френза.
— Е, капитане, аз съм сержант Уилям Пауърс от щатската полиция на Мериленд и искам да ви задам няколко въпроса.
— Нямате никакви пълномощия на кораба ми! — отговори Френза. Акцентът му беше смесица от гръцки и някакъв друг език. — Ще разговарям с бреговата охрана и никой друг.
— Искам нещата да ви станат истински ясни. — Пауърс измина разстоянието от метър и половина до капитана, като в ръцете си стискаше пушката „Итака“, дванадесети калибър. — Брегът, към който сте завързали кораба си, принадлежи на щата Мериленд, а тази пушка казва, че имам всички необходими пълномощия. Имаме информация, че една лодка е терористи идва насам и се говори, че са убили няколко души, включително и трима полицаи от щатската полиция. — Той опря цевта в гърдите на Френза. — Капитане, ако те дойдат тук или ако вие още се будалкате е мен тази вечер, знайте, че много сте загазили — разбирате ли ме?
Човекът оклюма. „Значи информацията е правилна. Добре.“
— Във ваша полза е да ни сътрудничите, защото много скоро тук ще има повече полиция, отколкото някога сте виждали. Просто може да се окаже необходимо да имате приятели, господинчо. Ако имате да ми казвате нещо, искам да го чуя сега.
Френза се поколеба, като очите му се местеха между носа и кърмата. Много беше закъсал, повече, отколкото авансовото му заплащане можеше да покрие.
— Има четирима от тях на борда. Напред са, отляво, до носа. Не знаехме…
— Тихо. — Пауърс кимна на един ефрейтор, който вдигна радиотелефона си. — Какво ще кажете за своя екипаж?
— Екипажът е долу, готви се да закара кораба в морето.
— Сержант, бреговата охрана казва, че са на три мили оттук и се движат насам.