Ашли се замисли за това. Можеше да го отвлекат, но… Особеното нещо в ИРА-Извънредни бе, че спазваше правилата. Убиваше жертвите си без угризения, но не търгуваше е наркотици. Бомбите й убиваха деца, но тя никога не беше отвличала деца. Ашли поклати глава.
— Не, хора от службата са се срещали с тях и преди, и никога не са възниквали проблеми. Ще ида сам. — Обърна се и тръгна към вратата.
— Тате! — Сали се втурна тичешком в стаята, но се закова на място, като видя леглото. Опитваше се да измисли начин да се покатери достатъчно високо, за да целуне баща си. Хвана се за страничната релса, постави крак на рамката, сякаш това беше катерушката в детската градина, и скочи. Телцето й се надвеси над края на дюшека, докато се опитваше да намери нова опора за краката си, и Райън я изтегли при себе си.
— Здравей, тате. — Сали го целуна по бузата.
— Как си днес?
— Добре. Какво е това, тате? — посочи тя.
— Нарича се отливка — отговори Кати Райън. — Аз мислех, че искаше да идеш до тоалетната.
— Добре. — Сали скочи от леглото.
— Мисля, че тоалетната е там — каза Джек, — но не съм сигурен.
— Така си и мислех — призна Кати, като огледа катетъра в леглото на Джек. — Добре, хайде, Сали.
Райън видя някакъв човек, който влезе след семейството му. Към тридесетте, много добре сложен и, разбира се, елегантно облечен. Джек си помисли, че изглежда доста добре.
— Добър ден, доктор Райън — каза той. — Аз съм Уилиям Гревил.
— От кой полк? — попита напосоки Джек.
— Двадесет и втори, сър.
— От специалните части на военновъздушните сили?
Гревил кимна с горда, но сдържана усмивка.
— Така е, когато се грижат да изпратят само най-добрите — промърмори Джек. — Само вие ли сте?
— И един шофьор, сержант Майкълсън, полицай от групата за охрана на дипломатите.
— А защо изпратиха вас, а не още един полицай?
— Разбирам, че съпругата ви желае да разгледа страната. Баща ми е нещо като отговорник за някои крепости и нейно величество реши, че мисис Райън може да иска да бъде съпроводена от някого, който добре познава местностите. Баща ми ме е мъкнал в почти всяка стара къща в Англия.
„Съпровод е точната дума“ — помисли си Райън, като си спомни какво всъщност представляват специалните поделения на военновъздушните сили. Единственото общо нещо, което имаха със самолетите, беше, че скачаха от тях или ги взривяваха.
— Освен това получих нареждане от моя полковник да поднеса покана за посещение на нашата гарнизонна столова — продължи Гревил.
— Благодаря, но това ще трябва да стане по-късно — отговори Райън, като посочи окачената си на веригата ръка.
— Разбираме. Няма значение, сър. Когато ВИ се удаде възможност, ние с удоволствие ще ви приемем на вечеря при нас. Искахме да отправим поканата си преди онези от морската пехота. — Гревил се усмихна. — В края на краищата това, което направихте, е по-скоро по нашата част. Е, аз трябваше само да ви поканя. Вие искате да се видите със семейството си, а не с мен.
— Грижете се добре за тях …лейтенант?
— Капитан — поправи го Гревил. — Ще направим това, сър.
Младият офицер тъкмо излизаше от стаята, когато Кати и Сали се появиха от банята.
— Какво мислиш за него? — попита Кати.
— Неговият татко е граф, тате — извести Сали. — Много е добър.
— Какво?
— Баща му е виконт някой си — обясни жена му, като се приближи. — Ти изглеждаш много по-добре.
— Ти също, скъпа. — Джек изви врат, за да отговори на целувката на жена си.
— Джек, ти си пушил. — Още преди да се оженят, Кати го беше насилила да спре цигарите.
„Ах, това нейно обоняние!“ — помисли си Джек.
— Бъди мила с мен. Имах тежък ден.
— Тъпак! — отбеляза с отвращение тя.
Райън погледна към тавана. „За целия свят съм герой, но изпушвам една цигара и за Кати ставам тъпак.“ Реши, че светът не прелива от справедливост.
— Не ме измъчвай, мила.
— Откъде ги намери?
— Имам полицай детегледач — преди няколко минути трябваше да иде някъде.
Кати се огледа наоколо с търсещ поглед, за да открие омразния пакет цигари и да го смачка. Но Джек ги беше скрил под възглавницата си. Тя седна. Сали се настани в скута й.
— Как се чувстваш?
— Боли ме, но търпя. Как мина снощи?
— Знаеш къде сме настанени, нали?
— Чух.
— Чувствам се като Пепеляшка. — Каролайн Мюлер Райън, доктор по медицина, се усмихна.
Джек Патрик Райън, доктор по философия, размърда пръстите на лявата си ръка.
— Изглежда, аз съм каляската, която се превръща в тиква. Предполагам, че ще осъществиш пътуванията, които планирахме. Това е добре.
— Сигурен ли си, че не възразяваш?
— Наполовина причината да искаме тази ваканция беше, за да се махнем от болниците, Кати, не забравяй това. Няма смисъл да връщаме неизползвани фотоленти вкъщи, нали?
— Щеше да е много по-забавно с теб.
Джек кимна с глава. И той искаше да види крепостите. Както много други американци, Райън не можеше да търпи английската класова система, но това не му пречеше да бъде очарован от уловките й. „Или нещо подобно“ — помисли си той. Знаеше, че рицарската му титла може да промени перспективата, ако се поразмисли за това.
— Гледай откъм светлата страна на нещата, мила. Имаш екскурзовод да ти разкаже всичко, което някога си искала да узнаеш за крепостта на лорд Джоунс, разположена на брега на не знам какво си. Ще имаш и много време за това.
— Да. От полицията казаха, че ще останем тук малко по-дълго, отколкото планирахме. Ще трябва да говоря с професор Левиндовски по този въпрос. — Тя сви рамене. — Ще ме разберат.
— Харесва ли ти новото място? По-добре ли е от хотела?
— Ще трябва да го видиш…не, ще трябва да го изживееш. — Тя се засмя. — Мисля, че националният спорт тук е гостоприемството. Сигурно го учат в училище и полагат изпити в края на срока. Познай кой ще вечеря с нас.
— Не е трудно.
— Джек, те са толкова мили.
— Забелязах. Изглежда, наистина те третират като важна личност.
— Каква е тази специална част на военновъздушните сили? Да не би да са някакви летци?
— Нешо такова — нерешително отговори Джек. Кати може би ще се чувства като на тръни, ако знае, че седи до мъж с пистолет. Мъж, обучен да го използва със същите угризения, с които вълкът използва зъбите си. — Не ме питаш как се чувствам.
— Дадоха ми диаграмата на състоянието ти, когато дойдох — обясни Кати.
— И?
— Добре си, Джек. Виждам, че можеш да движиш пръстите си. Тревожех се за това.
— Защо?
— Сплитът на раменните нерви — това е нервен възел вътре в рамото ти. Куршумът го е пропуснал с около два сантиметра и половина. Затова можеш да движиш пръстите си. Когато видях как кърви, помислих, че е разкъсана раменната ти артерия, а тя минава точно до раменните нерви. Това би обездвижило ръката ти завинаги. Но — усмихна се тя, — ти има късмет. Само счупени кости. Болят, но оздравяват.
„Лекарите са смайващо обективни — помисли Райън. — Дори и тези, за които човек е женен. Още малко и ще каже, че болката е полезна за мен.“
— Хубавото на болката е — продължи Кати, — че от нея разбираш, че нервите са наред.
Джек затвори очи и поклати глава. Отвори ги, когато усети, че Кати взема ръката му.
— Джек, гордея се с теб.
— Добре ли е да си жена на герой?
— За мен ти винаги си бил герой.
— Наистина ли? — Тя никога не му беше казвала това. Къде е героизмът в това да бъдеш историк? Кати не знаеше неща, които той знаеше, но това също не беше особено героично.
— Откакто каза на баща ми да…е знаеш какво. Освен това аз те обичам, не забравяй.
— Мисля, че се сещам как ми напомни за това оня ден.
Кати направи гримаса.
— По-добре е за малко да не мислиш за това.
— Зная. — Райън направи също гримаса. — Пациентът трябва да се щади или нещо такова. Какво стана с теорията, според която позитивното отношение към нещата ускорява възстановяването?
— Ето какво получавам, като ти позволявам да четеш списанията ми. Прояви търпение, Джек.
Сестра Китиуейк влезе, видя семейството и бързо излезе.