— Ще се опитам да бъда търпелив — каза Джек и погледна е копнеж към затворената врата.
— Грозник — отбеляза Кати. — Познавам те добре, за да мисля, че ще се занимаваш с това.
Джек знаеше, че е вярно. Дори и с тази заплаха не можеше да я стресне. „Е, така е, щом обичаш жена си.“ Кати погали лицето му.
— С какво се бръсна тази сутрин, с ръждив пирон ли?
— Да. Нуждая се от самобръсначката си. Може би и от записките си.
— Ще ти ги донеса или ще накарам някой да ги донесе. — Тя вдигна поглед, когато Уилсън влезе в стаята.
— Тони, това са жена ми Кати и Сали — дъщеря ми. Кати, това е Тони Уилсън, полицаят, който е и мой детегледач.
— Не ви ли видях някъде снощи? — Кати никога не забравяше лица. Доколкото Райън можеше да си спомни, тя никога не забравяше нищо.
— Възможно е, но не сме разговаряли. Всички бяхме така заети. Нали с вас всичко е наред, лейди Райън?
— Извинете. Лейди Райън? — попита Кати.
— Не ти ли казаха? — засмя се Джек.
— Какво да ми кажат?
Джек обясни:
— Харесва ли ти да бъдеш съпруга на рицар?
— Това означава ли, че ще имаш кон, тате? — запита Сали с надежда в гласа. — Мога ли да го яздя?
— Това законно ли е, Джек?
— Казаха ми, че министър-председателят и президентът ще го обсъдят днес.
— Господи — тихо каза лейди Райън. След малко започна да се усмихва.
— Навъртай се около мен, малката — засмя се Джек.
— Ами коня, тате! — настоя Сали.
— Не зная още. Ще видим. — Той се прозя. Единствената практическа полза от конете, която Райън можеше да признае, беше това, че тичат на конни състезания, или това, че човек може да укрива данъци около тях. „Е, аз вече си имам сабя“ — каза си той.
— Мисля, че тате се нуждае от сън — отбеляза Кати. — И аз трябва да купя нещо за тази вечер.
— О, Господи! — изохка Райън. — Нов гардероб.
Кати се усмихна:
— Кой е виновен, сър Джон?
Срещнаха се в Дъблин в „Ресторанта за бифтек на Фланагън“ на улица „О’Конъл“. Това беше добро заведение, но търговията с туристите понякога страдаше от намиращото се наблизо заведение „Макдоналдс“. Ашли държеше уиски в ръка, когато към него се приближи другият мъж. Други двама заеха сепаре в далечната част на заведението и започнаха да наблюдават. Ашли беше дошъл сам. Това не беше първата среща от този тип и Дъблин беше смятан в повечето случаи за неутрален терен. Двамата в другия край на помещението трябваше да наблюдават за членове на Гарда — полицията на Република Ирландия.
— Добре дошъл в Дъблин, мистър Ашли — каза представителят на Извънредното крило на ИРА.
— Благодаря, мистър Мърфи — отговори офицерът от контраразузнаването. — Снимката ви в нашите архиви не ви прави чест.
— Тогава бях млад и глупав. И много суетен. По онова време не се бръснех често — обясни Мърфи. Взе менюто пред себе си. — Тук бифтекът е прекрасен и зеленчуците винаги са пресни. Мястото гъмжи от проклети туристи през лятото — такива, дето не искат пържоли — и заради тях цените постоянно растат. Слава богу, всички те сега са си в Америка, след като са оставили толкова много пари в тази бедна страна.
— Каква информация имате за нас?
— Информация?
— Вие поискахте тази среща, мистър Мърфи — натърти Ашли.
— Целта на срещата е да ви убедя, че нямаме пръст в онова кърваво фиаско вчера.
— Това можех да го прочета и във вестниците — всъщност така и направих.
— Реши се, че е необходим по-близък контакт, мистър Ашли.
— Защо трябва да ви вярваме? — попита Ашли, като отпи от уискито си. Говореха тихо и с равен тон, макар че и двамата не се съмняваха в това, което мислеха един за друг.
— Защото не сме толкова откачени — отговори Мърфи.
Сервитьорът дойде и двамата направиха поръчките си. Ашли избра виното — многообещаващо бордо. Сметката влизаше в пътните му разноски. Само преди четиридесет минути беше слязъл от самолета от лондонското летище „Гатуик“. Преди зазоряване се бяха обадили по телефона до английския посланик в Дъблин и бяха поискали тази среща.
— Това истина ли е? — попита Ашли, след като сервитьорът се отдалечи. Погледът му беше вперен в студените сини очи от другата страна на масата.
— Кралското семейство определено е забранена зона. Каквато прекрасна политическа мишена са… — Мърфи се усмихна. — От доста време знаем, че нападение над тях ще има обратен резултат.
— Така ли? — Ашли произнесе въпроса, както само един англичанин може да го направи. Мърфи почервеня от тази тънка обида.
— Мистър Ашли, ние сме врагове. По-скоро бих ви застрелял, вместо да седна да обядвам с вас. Но дори и враговете могат да преговарят, нали? А сега…
— Продължавайте.
— Нямаме нищо общо с това. Имате думата ми.
— Думата ви на марксист-ленинист? — попита Ашли с усмивка.
— Много добре умеете да провокирате хората, мистър Ашли — опита своята усмивка Мърфи. — Но не и днес. Аз съм тук с мисия, целяща мир и разбирателство.
Ашли почти се изсмя на глас, но се овладя и се ухили над чашата си.
— Мистър Мърфи, няма да пролея нито една сълза, ако моите момчета ви спипат, по мога да ви кажа, че вие сте достоен противник. И очарователен гад.
„О, английското чувство за честна игра — помисли си Мърфи. — Ето защо един ден ще победим, мистър Ашли.“
„Не, няма.“ Ашли и преди беше виждал този израз.
— Как мога да ви накарам да ми повярвате? — основателно попита Мърфи.
— С имена и адреси — тихо отговори Ашли.
— Не. Не можем да направим това и вие го знаете.
— Ако искате да основете някаква система на услуга срещу услуга, това е начинът.
Мърфи въздъхна.
— Разбира се, вие знаете каква е организацията ни. Мислите ли, че можем да натиснем копчето на някой компютър и да разпечатаме данните за хората си? Дори самите ние не сме напълно сигурни, че знаем кои са те. Някакви хора. Те просто изчезват. Много от тях отиват в южната част на страната и просто изчезват, като се боят повече от нас, отколкото от вас. И с право — добави Мърфи. — Оня, живия, когото държите при себе си — Шон Милър, — ние дори не сме чували името му.
— А Кевин О’Донъл?
— Да. Вероятно той е лидерът. Изчезна от лицето на земята преди четири години след… е, вие знаете тая история толкова добре, колкото и аз.
„Кевин Джоузеф О’Донъл — припомни си Ашли. — Сега е на тридесет и четири години, висок метър и осемдесет, седемдесет и два килограма, неженен — данните бяха стари и следователно съмнителни. Шампионът на «собствените цели» на всички времена от извънредната фракция. Кевин — най-безсърдечният началник на сигурността, който някога ИРА е имала, беше изхвърлен от нея, след като се разбра, че е използвал властта си като шеф на контраразузнаването, за да прави чистка в организацията срещу политическите елементи, които не одобряваше. Каква беше цифрата — десет, петнадесет стабилни членове, които беше убил или осакатил, преди да бъде разкрит от бригадния командир? Смайващото беше това, че изобщо бе успял да се измъкне жив.“ Но Мърфи грешеше в едно — Ашли не знаеше кой беше подсказал накрая на бригадния командир, че О’Донъл е извън закона.
— Не успявам да разбера защо изпитвате желание да защитавате него и групата му. — Ашли знаеше причината, но защо да не го подразни, след като му се удава възможност?
— Ако го натопим, какво ще стане с организацията? — попита Мърфи.
— Това не е мой проблем, мистър Мърфи, но ви разбирам. И все пак, ако искате да ви повярваме…
— Мистър Ашли, вие попадате в сърцевината на проблема. Ако вашата страна се беше отнасяла с чувство за взаимност и добра воля към Ирландия, ние сега нямаше да бъдем тук, нали?
Офицерът от разузнаването се замисли. Трябваха му само две секунди — толкова често беше изучавал причината за конфликта. Някои умишлени политически действия, примесени с исторически случайности — кой би могъл да знае, че началото на кризата, избухнала в Първата световна война, би предотвратила разрешаването на въпроса е хоум или роумправото*, че тогавашната консервативна партия би използвала този въпрос като коз, който евентуално да срази либералната партия, — и къде са виновните сега? Всичките бяха мъртви и забравени освен заклетите академици, които знаеха, че изследванията им не значат нищо. Твърде късно беше за тях. „Има ли изход от това кърваво блато?“ — питаше се той. Ашли поклати глава. Това не влизаше в обсега на нещата, за които беше инструктиран. Това беше тема за обсъждане от политици. Същите, подсети се той, които бяха изградили конфликта тухла по тухла.