[* Игра на думи (ирландско право, римско право). Самоуправление за Ирландия, което е било цел на ирландските националисти от около 1870 до 1920 г. — Б.пр.]
— Ще ви кажа само това, мистър Ашли… — Появи се сервитьорът с вечерята. Удивително беше колко бързо обслужваха тук. Сервитьорът отвори бутилката вино със замах, като позволи на Ашли да помирише тапата и да опита малко в чашата си. Англичанинът се изненада от качеството на избата на ресторанта.
— Ще ми кажете само това… — повтори Ашли, след като сервитьорът се оттегли.
— Сдобиват се с много добра информация. Толкова добра, че няма да повярвате. И тяхната информация пристига откъм вашата част от Ирландско море, мистър Ашли. Ние не знаем кой и как я предоставя. Човекът, който беше открил как, загина преди четири години. — Мърфи опита зелето. — Ето, нали ви казах, че зеленчуците са пресни.
— Четири години?
Мърфи вдигна поглед:
— Значи не знаете тази история? Това ме изненадва, мистър Ашли. Да. Името му е Мики Беърд. Той работеше с Кевин. Той е човекът, който…е, досещате се. Разговаряхме на чаша бира в Дери и той ми каза, че Кевин има адски ценен източник на информация. На следващия ден беше мъртъв. На по-следващия ден и Кевин успя да ни избяга, като ни изпревари с един час. Оттогава не сме го виждали. Ако намерим Кевин отново, мистър Ашли, ние ще свършим вашата работа и ще оставим тялото за вашите убийци от специалното поделение на военновъздушните сили. Това е честно, нали? Ние не можем да даваме сведения на враговете си, но той е включен и в нашия списък. Ако вие успеете да го намерите и не желаете да го арестувате сами, ние ще оправим тази работа вместо вас — като, разбира се, приемем, че няма да закачате момчетата, които ще я свършат. Можем ли да се споразумеем?
— Ще предам предложението — отговори Ашли. — Ако можех да го одобря сам, щях да го направя, мистър Мърфи. Мисля, че можем да ви вярваме.
— Благодаря, мистър Ашли. Не болеше чак толкова, нали?
Вечерята беше превъзходна.
4.
ИГРАЧИ
Райън примигваше и се опитваше да премахне сините точици, които кръжаха в очите му, докато екипите от телевизията разполагаха осветлението си. Не разбираше защо фотографите от вестниците не можеха да изчакат мощните телевизионни прожектори, но не си направи труд да попита. Всички бяха достатъчно любезни да се поинтересуват как се чувства, но от стаята можеше да ги разкара само ако спре да диша.
Можеше и да е по-лошо, разбира се. Доктор Скот беше казал на журналистите с доста строг тон, че пациентът му се нуждае от почивка, за да се възстанови бързо, и сестра Китиуейк стоеше в стаята, за да гледа намръщено натрапниците. По тази причина достъпът от страна на пресата беше ограничен до броя на хората, които можеха да се поберат в стаята на Райън. В числото беше включен и телевизионният екип. Това беше най-доброто споразумение, което Джек можа да постигне. Операторите и тонтехниците заемаха място, което в противен случай би било запълнено от още любопитни репортери.
Сутрешните вестници — Райън беше разгледал „Таймс“ и „Дейли телеграф“ — твърдяха, че е бивш служител на ЦРУ, нещо, което технически не беше вярно и което Джек не беше очаквал да стане известно в никакъв случай. Спомни си какво казваха хората в Ленгли за изтичането на информация и колко доволни бяха от измисления от него капан за „канарчета“. „Жалко, че не могат да го използват в моя случай — кисело си каза Райън. — Точно такова усложнение ми е необходимо, нали? Дявол да го вземе, та аз отказах предложението им — донякъде.“
— Всички са готови — каза осветителят. След миг доказа готовността си, като насочи една от лампите срещу Джек и от нея присвитите му очи се насълзиха.
— Ужасно силни са, нали? — съчувствено попита един репортер, докато фотографите продължаваха да щракат оборудваните си със светкавици фотоапарати.
— Така е — отговори Джек. На пижамата му беше закачен микрофон с две глави.
— Кажете нещо — помоли озвучителят.
— Хареса ли ви първото пътуване до Лондон, доктор Райън?
— Е, дано не чуя никакви оплаквания за това, че американските туристи не идват тук, защото се страхуват от тероризма!
Райън се усмихна. „Тъпак такъв!“
— Разбира се — засмя се репортерът. — Готово ли е?
Операторът и тонтехникът съобщиха, че са готови.
Райън сръбна от чая си и провери дали пепелникът е скрит. Един журналист се пошегува със свой колега. Присъстваше телевизионен кореспондент от „Ен Би Си“ заедно с лондонския кореспондент на „Вашингтон пост“, но останалите бяха британци. Бяха се споразумели, че всичко ще бъде споделено с другите средства за масова информация. Тук просто нямаше място за истинска пресконференция. Лентата в камерата започна да се движи.
Зададоха обичайните си въпроси. Камерата се завъртя и се насочи към ръката му, увиснала от рамката над главата му. Джек беше сигурен, че ще пуснат този запис с неговия разказ за това как е бил прострелян. Както вече му беше казано, няма нищо по-хубаво от малко драма. Размърда пръсти за пред камерата.
— Доктор Райън, в американската и английската преса се твърди, че работите за Централното разузнавателно управление.
— Прочетох това тази сутрин. За мен беше изненада. — Райън се усмихна. — Някой е сгрешил. Не съм достатъчно красив, за да бъда шпионин.
— Значи отричате това твърдение? — запита журналистът от „Дейли мирър“.
— Точно така. Това просто не е вярно. Аз преподавам история във Военноморската академия в Анаполис. Лесно би могло да се провери. Миналата седмица проведох изпити. Питайте студентите ми. — Джек отново махна с лявата си ръка към камерата.
— Твърдението е от някои доста високопоставени източници — отбеляза представителят на „Пост“.
— Ако четете история, ще забележите, че и високопоставените личности грешат. Мисля, че така е станало и сега. Аз преподавам. Пиша книги. Чета лекции — е добре де, веднъж четох лекция в ЦРУ, но тя беше просто повторение на лекцията, която изнесох във Военноморския колеж и на един друг симпозиум. Тя дори не беше засекретена. Може би оттам идва твърдението. Както ви казах, проверете. Канцеларията ми се намира в Лийхи Хол, при Военноморската академия. Мисля, че някой просто е допуснал грешка. — „Някой наистина е допуснал грешка“ — Мога да ви изпратя и копие от лекцията. Не е проблем.
— Харесва ли ви да сте известна личност? — попита един от представителите на Британската телевизия.
„Благодаря, че сменихте темата.“
— Мисля, че ще мога да издържа. Нали не съм кинозвезда — ето пак стигаме дотам, че не съм достатъчно красив.
— Вие сте твърде скромен, доктор Райън — отбеляза една репортерка.
— Моля ви да внимавате как казвате това, защото жена ми вероятно ще види този материал. — Всички се засмяха. — Предполагам, че за нея съм достатъчно красив. Това ми стига. Моето уважение, дами и господа, но с удоволствие отново бих потънал в забрава.
— Смятате ли, че това е възможно?
— Зависи от късмета ми, мадам. И от това дали вие ще ми позволите.
— Какво ще трябва да правим е терориста Шон Милър според вас? — попита журналистът от „Таймс“.
— Това трябва да решават съдията и заседателите. Не мога да съм ви полезен по този въпрос.
— Смятате ли, че трябва да имаме смъртно наказание?
— В страната, където живея, има. За вашата страна това е въпрос, който трябва да се реши от избраните представители. Всички ние живеем в демократични държави, нали? Предполага се, че хората, които сте избрали, ще вършат това, което гласоподавателите искат от тях.
„Не че винаги става така, но това е теорията.“