— Значи вие поддържате идеята? — настоя човекът от „Таймс“.
— В подходящи случаи, при разглеждане на делото от съдия, да. Сега ще ме питате за този случай, нали? Това е спорен момент. Както и да е. Аз не съм експерт по криминално право. Баща ми беше полицай, но аз съм просто историк.
— А какво мислите като американец от ирландски произход за конфликта? — поиска да узнае журналистът от „Телеграф“.
— В Америка имаме достатъчно проблеми, без да е необходимо да вземаме на заем вашите.
— Значи казвате, че ние трябва да го решим, така ли?
— А вие как мислите? Проблемите са за това, нали?
— Не може да нямате някакво предложение. Повечето американци имат.
— Аз смятам, че преподавам история. Оставям на другите да я създават. То е като да си репортер. — Райън се усмихна. — Критикувам хората дълго след като са взели решенията си. Тона не означава, че зная какво да правя днес.
— Но вие знаехте какво да направите във вторник — изтъкна журналистът от „Таймс“.
Райън сви рамене.
— Предполагам, че е така — каза Райън от телевизионния екран.
— Умен мръсник — промърмори Кевин Джоузеф О’Донъл в чашата тъмна бира „Гинес“. Базата, от която контролираше операциите си, се намираше много по-далеч от границата, отколкото някой би могъл да заподозре. Ирландия е малка страна и в нея разстоянията са относителни — особено за онези, които разполагат с всички необходими им средства. Предишните му колеги от ИРА имаха множество скривалища покрай границата, удобни за бързи пътувания в двете посоки. Но те не бяха подходящи за О’Донъл. Имаше много практически причини за това. Там англичаните имаха информатори и хората от разузнаването винаги се навъртаха наоколо. Имаше и нападатели от специалните части на военновъздушните сили, които не се гнусяха от бързи отвличания или тихи убийства. Там имаше и хора, които бяха допуснали грешката да станат добре известни. Границата беше удобна и за двете страни. Самата ИРА, която наблюдаваше границата отблизо, представляваше по-сериозна заплаха. Лицето му след промяната от пластичната операция и боядисаната коса вероятно все още можеше да бъде разпознато от някой бивш колега. Но не и тук. Пък и границата не беше чак толкова далеч с кола в страна, широка едва 480 километра.
Извърна поглед от цветния телевизор „Сони“, погледна през прозореца е армирано стъкло към тъмното море. Видя сигналните светлини на ферибот, превозващ коли от Хавър. Гледката винаги беше чудесна. Дори и в ограничената видимост на океанската буря човек можеше да се наслаждава на първичната сила на природата, като гледа как вълните удряха канарата. Чистият въздух сега му позволяваше да вижда до очертания от звездите хоризонт и той забеляза друг кораб — търговски, отправил се на изток към неизвестно пристанище. О’Донъл се радваше, че тази разкошна къща, разположена на носа, беше принадлежала на английски лорд. Радваше се най-вече, че я беше купил, използвайки името на фалшива корпорация. Там, където има пари и добър адвокат, се задават малко въпроси. Това общество, а и всички общества по принцип бяха така уязвими, ако човек разполага с подходящите средства…и компетентен шивач. Хората бяха толкова плитки. Липсваше им политическа будност. „Човек трябва да знае кои са враговете му“ — казваше си О’Донъл поне по десет пъти дневно. И не можеше да бъде търпяно либералното „демократично“ общество. Враговете са хора, с които човек трябва да се разправя, да им прави компромиси, да ги цивилизова и приобщи в лоното си, да ги направи свои сътрудници.
„Глупци, самоунищожаващи се глупци, спечелили собственото си унищожение“
Един ден всички те ще изчезнат точно както оня кораб изчезна зад хоризонта. Историята беше наука, необратим процес. О’Донъл бе сигурен в това.
Обърна се, за да погледа огъня в широката каменна камина. Над нея е имало глави от елени, ловна пушка — може би любимата на лорда, закупена от „Пърдис“* — и една или две картини. О’Донъл беше сигурен, че са били картини с коне. Трябваше да бъдат картини с коне. Провинциалният джентълмен, построил тази къща, мислеше О’Донъл, непременно е бил човек, получил всичко наготово. Никаква идеология не би могла да влезе в празната му и негодна за нищо глава. Лордът е седял в стол, подобен на този, пиел е малцово уиски и е зяпал в огъня, докато е обсъждал дневния лов с някой от съседите си и е планирал утрешния, а любимото куче е лежало в краката му. „Пак ли ще ходим за птици или за лисици, Бърти? Не сме ходили на хубав лов за лисици цяла седмица. Време е да го направим отново, не мислиш ли?“ Или нещо подобно. Сигурен беше. О’Донъл се чудеше дали сезонът е влияел на лова, или лордът просто е правел това, което най-много е подхождало на настроението му. Сегашният собственик на къщата никога не ходеше на лов за животни. Каква беше ползата да убиваш нещо, което не може да навреди на теб или на твоята кауза, нещо, което нямаше своя идеология? Освен това така правеха англичаните. Така правеха все още и местните богаташи. Той не ходеше на лов и за местни богаташи ирландци. Те не заслужаваха презрението му, още по-малко си струваше да действа. Все още не. „Човек не мрази дърветата — каза си той. — Човек не им обръща внимание дотогава, докато не се наложи да ги отсече.“ Обърна се към телевизора.
[* Магазин, който е символ на високо социално положение. — Б.пр.]
Видя Райън, който все още беше на екрана и разговаряше приятелски с идиотите от пресата. Проклет герой. „Защо си навря носа там, където нямаш работа?“ О’Донъл реши, че е просто рефлекс. „Проклет глупак. Пъхаш си гагата, където не трябва. Дори не знаеш какво става, нали? Никой от вас не знае.“
Американци. Глупаците от ИРА все още обичат да говорят с такива като вас, лъжат ви и се преструват, че представят Ирландия. Какво разбирате вие, янки? „О, но ние не можем да си позволим да обидим американците“ — все още казваха хората от ИРА. Проклетите американци с парите и арогантността си, с идеите си за добро и лошо, е инфантилното си виждане за съдбата на Ирландия. Като деца, облечени за първо причастие. Така чисти. Така наивни. Така излишни с малкото пари, които се процеждаха насам — въпреки оплакванията на англичаните заради всичките помощи за Северна Ирландия О’Донъл знаеше, че ИРА не е получила и един милион долара от Америка през последните три години. Всичко, което американците знаеха за Ирландия, беше от няколко филма, няколко наполовина забравени песни за Деня на свети Патрик* и някоя бутилка уиски. Какво знаеха те за живота в Ълстър, за империалистическата тирания, за това, че все още цяла Ирландия беше поробена от гниещата Британска империя, която, от своя страна беше под робството на американската? Какво знаеха те? „Но ние не трябва да обиждаме американците.“ Лидерът на АОЪ привърши бирата си и постави чашата на края на масата.
[* Ирландският национален празник. — Б.пр.]
За каузата не беше необходимо много. Една ясна идеологическа цел. Няколко добри мъже. Приятели, такива, каквито са необходими, с достъп до необходимите средства. Това беше всичко. Защо да усложнява нещата е проклетите американци? И легално политическо крило, „Шин Фейн“, което избира хора за парламента — що за глупост! Те чакаха и се надяваха британските империалисти да ги приобщят към себе си. Ценни политически мишени биваха обявявани за забранени. И хората се чудят защо ИРА не стига доникъде. Идеологията им беше фалирала и в „бригадата“ си имаха твърде много хора. Когато англичаните хванеха някои от тях, част от заловените ставаха доносници и предаваха другарите си. Ангажираността, необходима за този вид работа, изискваше неколцина елитни личности. О’Донъл ги имаше. „И човек трябва да има необходимия план“ — каза си той с тънка усмивка. О’Донъл го имаше. Оня, Райън, не беше променил нищо, припомни си той.
— Копеле такова! Доволен е от себе си, нали?
О’Донъл се обърна, за да види предложената му нова бутилка „Гинес“. Пое я и напълни чашата си.
— Шон трябваше да наблюдава гърба си и сега този проклет герой щеше да бъде труп. „А мисията щеше да е успешна. По дяволите!“
— Все още можем да направим нещо по този въпрос, сър.