[* Асоциация за защита на Ълстър — фанатизирана протестантска група, която държи на принадлежността към британската корона. — Б.пр.]
[** Томас Джеферсън (1743–1826) — американски президент, един от съставителите на Декларацията за независимостта. — Б.пр.]
[*** Джеймс Мадисън (1751–1836) — американски президент, участвал в създаването на конституцията и Хартата за човешките права. — Б.пр.]
— Е, съдия? — Адмирал Джеймс Гриър натисна бутона за изключване върху дистанционното управление, докато новините от кабелната телевизия сменяха темите.
Директорът на ЦРУ изтърси пепелта от пурата си в стъкления пепелник.
— Знаем, че е умен, Джеймс, и, изглежда, усеща как да се държи пред репортери, но е прибързан — отговори съдията Артър Мур.
— Хайде, Артър! Той е млад. Искам тук млад човек със свежи идеи. Може би ще ми кажеш, че не си харесал доклада му? За първи път се захваща и излиза нещо толкова добро!
Съдията Мур се подсмихна иззад пурата. Намираха се в канцеларията на заместник-директора по разузнаването на седмия етаж в сградата на ЦРУ. Навън ръмеше дъжд. Хълмовете по долината на река Потомак не му позволяваха да я зърне. Виждаха се възвишенията, намиращи се на миля-две от другата страна на реката. Изгледът беше далеч по-хубав от този към паркинга.
— Какво излезе, след като проверихте миналото му?
— Все още не сме извършили задълбочена проверка, но се обзалагам на бутилка от любимия ти бърбън, че ще бъде чист.
— Никакви басове, Джеймс! — Мур вече беше видял досието на Джек от военноморските сили. Освен това той не беше идвал в управлението. Те бяха отишли при него и той им отказа още при първото предложение. — Да не мислиш, че той може да се справи?
— Наистина трябва да се срещнеш с него. Разбрах що за човек е още през първите десет минути, когато беше тук миналия юли.
— Ти ли уреди изтичането на информация?
— Аз? Изтичане на информация? — засмя се адмирал Гриър. — Но е добре да знаем, че може да се оправя сам, нали? Хлапакът се отнася съвсем сериозно към това, което знае, и — Гриър вдигна телекса от Лондон — задава хубави въпроси. Емил казва, че и неговият човек, Мъри, бил много впечатлен. Срамота е да се пилее и да преподава история.
— Дори и в твоята алма матер ли?
Гриър се усмихна:
— Да. Това ми причинява болка. Искам го, Артър. Искам да го обуча, да го обработя. Той е от нашия тип хора.
— Но той, изглежда, не мисли така.
— Ще започне — каза тихо Гриър с уверена нотка в гласа си.
— Окей, Джеймс. Как искаш да го подхванеш?
— Без да бързаме. Първо искам много изчерпателна проверка. Кой знае? Може би той сам ще дойде при нас.
— Не се надявай — изсумтя съдията Мур.
— Ще дойде при нас, за да поиска информация за оная тълпа от АОЪ — отговори Гриър.
Съдията помисли по този въпрос. Мур реши, че Гриър може да вижда нещата, сякаш са направени от кристал.
— Това е доста смислен довод.
— И още как. Ще мине малко време — аташето каза, че трябва да остане за съдебното дело и всичко останало, — но две седмици след като се върне, ще седи в тази канцелария и ще иска разрешение да потърси сведения за ония от АОЪ. Ако го стори, аз ще му направя предложението — с твое съгласие, Артър. Искам да говоря и с Емил Джейкъбс от ФБР, за да сверим информацията за тия типове от АОЪ.
— Окей.
После заговориха за други неща.
5.
ПЛАНОВЕ
Денят, когато изписаха Райън от болницата, беше най-щастливият в живота му или поне откакто се роди Сали в болницата „Джон Хопкинс“ преди четири години. Минаваше шест вечерта, когато най-после успя да се облече. Заради гипса това се оказа доста трудна работа и той се строполи в инвалидната количка. Джек се беше възпротивил, но очевидно редът в английските болници е също толкова строг, колкото и в американските: на пациентите не се разрешава да ходят при излизане от болницата, за да не си помисли някой, че са излекувани. Един униформен полицай избута количката му от стаята. Райън не погледна назад.
Практически целият персонал се беше строил покрай стената заедно с няколко от пациентите, с които Райън се беше запознал през изтеклата седмица и половина, докато се учеше да ходи нагоре-надолу по скучните коридори, превит встрани под ъгъл 10 градуса заради тежкия гипс. Джек се изчерви от ръкоплясканията и още повече се притесни, когато хората започнаха да се доближават, за да му стиснат ръка. „Не съм космонавт от кораба «Аполо» — помисли си той. — Англичаните би трябвало да се държат по-високомерно.“
Сестра Китиуейк произнесе реч и обясни какъв образцов пациент е бил той.
„Какво удоволствие и чест…“ Райън се изчерви отново, когато тя свърши и поднесе цветя за „прекрасната му съпруга“. След това го целуна от името на всички. Джек отговори на целувката. Е, това беше най-малкото, което можеше да направи, пък и тя наистина беше хубаво момиче. Китиуейк го прегърна, прегърна и превръзката, и от очите й потекоха сълзи. Тони Уилсън, който стоеше до нея, тайно намигна. Джек не се изненада от това. Стисна ръцете на още десетина души, преди полицаят да го вкара в асансьора.
— Следващия път, когато ме намерите ранен на улицата — каза Райън, — ме оставете да умра там.
Полицаят се засмя:
— Голям неблагодарник сте вие.
— Вярно е.
Асансьорът се отвори и те излязоха във фоайето. Райън с облекчение видя, че в него са само Единбургският херцог и група хора от охраната.
— Добър вечер, милорд. — Райън се опита да стане, но с жестове му наредиха отново да седне.
— Здравейте, Джек! Как се чувствате? — Ръкуваха се и за момент Джек се притесни, че самият херцог ще го изкара през вратата. Това щеше да бъде непоносимо, но полицаят отново започна да бута количката, а херцогът тръгна до него. Джек посочи напред.
— Сър, ще се почувствам два пъти по-добре, когато изляза от тази врата.
— Гладен ли сте?
— След болничната храна ли? Спокойно мога да изям един от конете ви за поло.
Херцогът се усмихна.
— Ще се постараем да предложим нещо по-добро.
Джек забеляза няколко души от охраната във фоайето. Отвън имаше един ролсройс и най-малко още четири други коли, както и хора, които не приличаха на случайни минувачи. Твърде тъмно беше, за да може да се види дали някой обикаля и по покривите, но сигурно имаше. „Е — помисли си Райън, — научили са си урока по охрана. И все пак жалко, защото изглежда, победители са терористите. Ако накарат обществото да се промени дори и малко, то те са спечелили нещо. Копелета недни!“ Полицаят го закара право при ролсройса.
— Сега мога ли да стана? — Гипсът му тежеше така много, че наруши равновесието му. Райън се изправи малко по-бързо и почти се удари в колата, но успя да се овладее с гневно тръскане на глава, преди някой да протегне ръка към него. За момент застана неподвижен, а лявата му ръка стърчеше като огромна щипка на рак. Опита се да измисли как да влезе в колата. Най-доброто беше първо да вкара превръзката в колата, след това да се завърти по посока на часовниковата стрелка и да влезе. Херцогът се качи от другата страна и двамата се настаниха доста удобно. До този момент Райън не беше влизал в ролсройс и установи, че не е чак толкова просторна кола.
— Удобно ли ви е?
— Е, трябва да внимавам да не избия някой прозорец с това проклето нещо. — Райън се облегна, кимна със затворени очи и се усмихна.