Выбрать главу

— Вие наистина се радвате, че излизате от болницата.

— Милорд, можете спокойно да заложите някоя от крепостите си за това. Това ми е трети път в тенекеджийницата и ми стига.

Херцогът даде знак на шофьора да тръгва. Конвойните коли потеглиха бавно — две отпред и две отзад — и застанаха около ролсройса.

— Сър, мога ли да попитам какво ще правя тази вечер?

— Нищо особено. Има малко парти в твоя чест, на което ще присъстват някои близки приятели.

Джек се зачуди какво означава „близки приятели“. Двадесет ли ще бъдат? Петдесет? Сто? Той щеше да вечеря с… „Майчице!“

— Сър, знаете ли, много сте любезен с мен.

— Глупости. Като оставим това, което ви дължим — а точно то не е малък дълг, Джек, — мога да кажа, че си струваше да се запозная с нови хора. Дори в неделя свърших книгата ви. Мисля, че е чудесна, и трябва да ми изпратите екземпляр от следващата. А кралицата и жена ви си допадат чудесно. Щастливец сте, че имате такава жена и тази малка палавница — дъщеря ви. Тя е съкровище, Джек, чудесно момиченце.

Райън кимна. Често пъти се чудеше с какво е заслужил да бъде такъв късметлия.

— Кати казва, че е видяла почти всяка крепост в кралството и много ви благодаря за хората, които сте й изпратили. Чувствах се доста по-добре, като знаех, че те са навсякъде с нея.

Херцогът махна с ръка. Не си струваше да говорят за това.

— Как мина проучването за новата ви книга?

— Доста добре, сър. — Единственото хубаво нещо от престоя му в болницата беше времето, с което разполагаше, за да прегледа всичко в подробности. Компютърът му съхраняваше в чиповете си още двеста страници текст и сега Райън съдеше за реакциите на другите от нов ъгъл. — Мисля, че научих нещо от малката си лудория, сър. Не е едно и също да седиш пред клавишите на компютъра и пред дулото на някой пистолет. В такава ситуация решенията се вземат по малко по-различен начин. — Тонът на Райън допълваше думите му.

Херцогът го тупна по коляното.

— Не мисля, че някой би подложил на критика решението ви.

— Може би. Работата е там, че взех решението си чисто инстинктивно. Ако знаех какво правя…ако инстинктивно бях направил това, което не трябва? — Райън погледна през прозореца. — Ето на, предполага се, че съм експерт по военноморска история със специалност, свързана с това как се вземат решения в условията на стрес, и все още не съм доволен от собствената си реакция. По дяволите! — тихо завърши Джек. — Сър, човек не забравя, когато е убил някого. Просто не забравя.

— Не трябва да мислите за това, Джек.

— Да, сър. — Райън отвърна погледа си от прозореца. Херцогът го гледаше по начин, който му напомни баща му преди години. — Съвестта е цената, която плащаме за това, че имаме морал, а моралът е цената на цивилизацията. Татко ми казваше, че престъпниците нямат съвест, дори и чувствата им не са кой знае какви. Предполагам, че това ни отличава от тях.

— Точно така. В основата си вашият самоанализ е точен, но не трябва да прекалявате. Обърнете гръб на станалото, Джек. Според мен американците са хора, които предпочитат да гледат напред, а не назад. Ако не можете да правите това от професионални съображения, поне го направете от лични.

— Разбрано, сър. Благодаря. — „Ако само можех да накарам и сънищата си да спрат.“ Почти всяка нощ Джек наново изживяваше престрелката на пътя към двореца. Оттогава бяха минали почти три седмици. Ето още нещо, за което не казваха по телевизията — човешкото съзнание има такава способност да се самонаказва за извършеното убийство. То го запаметява и отново, и отново възпроизвежда всичко. Райън се надяваше, че някой ден това ще свърши.

Колата зави наляво по Уестминстърския мост. Джек не знаеше точно къде се намира болницата, сещаше се само, че е близо до железопътна гара и достатъчно близо до Уестминстърския дворец, защото чуваше как Биг Бен* отброява часовете. Погледна нагоре към готическата каменна зидария.

[* Камбаната на часовника в кулата на Парламента. — Б.пр.]

— Знаете ли, освен изследванията, които исках да направя, ми се щеше да разгледам и страната ви. Няма много време за това.

— Джек, мислите ли, че ще ви върнем в Америка, без да сте изпитали британското гостоприемство? — Херцогът беше доста развеселен. — Ние сме особено горди с гостоприемството си, разбира се, но туристите не идват тук, за да видят това. Направили сме някои малки приготовления.

— О!

Райън трябваше да помисли малко, за да разбере къде се намират, и картите, които беше изучавал, преди да дойде тук, изплуваха в съзнанието му. Мястото се наричаше Бърдкейдж уок — намираше се само на стотина метра оттам, където го бяха простреляли…ето го онова езеро, което Сали беше харесала. Виждаше Бъкингамския дворец покрай главата на човека от охраната, седнал в предната лява седалка. Едно беше да знаеш, че отиваш там, но сега, когато сградата се намираше пред него, започна да се вълнува.

Влязоха в земите на двореца през северозападната врата. Джек досега го беше виждал само отдалече. Охраната не изглеждаше особено внушителна, но оформеният като квадрат дворец криеше почти всичко от външни погледи. Съвсем спокойно вътре може да се скрие рота въоръжени войници и кой би разбрал? По-вероятно е да са цивилни полицаи, подкрепени с много електронна апаратура. Но би трябвало да има и скрити изненади. След натрупания опит и след последния инцидент това място е толкова сигурно, колкото и Белият дом или дори повече, като се има предвид по-голямото пространство между сградите.

Твърде тъмно беше, за да могат да се различат подробностите, но ролсройсът влезе през арката в двора и мина под навес, където часовият застана мирно и вдигна пушката си за почест с три резки движения, както правеха англичаните. Щом колата спря, един лакей в ливрея отвори вратата.

Излизането беше точно както влизането, но в обратен ред. Райън се завъртя обратно на часовниковата стрелка, излезе назад и извади ръката си. Лакеят хвана ръката му, за да помогне. Джек не искаше да му помагат, но сега не беше време да се съпротивлява.

— Ще ви трябва малко практика за това — отбеляза херцогът.

— Мисля, че сте прав, сър. — Джек го последна към вратата, която отвори друг лакей.

— Кажете ми, Джек, първия път, когато ви посетихме, вие изглеждахте по-притеснен от присъствието на кралицата, отколкото от моето. Защо?

— Е, вие сте били офицер от военноморските сили, нали така?

— Разбира се. — Херцогът се обърна и го изгледа с голяма доза любопитство.

Райън се усмихна:

— Сър, аз работя в Анаполис. Академията гъмжи от офицери на военноморските сили, пък не забравяйте, че и аз съм бил морски пехотинец. Ако допусна да се притеснявам от всяко офицерче, което пресича пътя ми, армията трябва да ми вземе сабята.

— Нахалник! — И двамата се засмяха.

Райън беше очаквал дворецът да го впечатли. И въпреки това беше поразен. Едно време половината свят с бил управляван от този дом и в допълнение към това, което кралското семейство е придобило през вековете, отвсякъде са идвали подаръци. Където и да погледнеше, широките коридори бяха украсени с неизброимо много шедьоври на живописта и скулптурата. Стените бяха покрити предимно с коприна в цвят слонова кост, бродирана със златни нишки. Постланите върху мрамора и паркета килими бяха в царствено червен цвят. У Райън се събуди някогашният финансист и той се опита да пресметне стойността на всичко това. Системата му се претовари след около десет секунди. Картините бяха толкова ценни, че всеки опит за продажбата им ще наруши ритъма на пазара за творби на изкуството. Само златните рамки… Райън тръсна глава. Искаше му се да има време да разгледа всяка картина. „Човек може да живее тук пет години и няма да има време да оцени всичко.“ Изостана. Беше запленен, но се овладя, спря да се пули и тръгна в крак с по-възрастния мъж. Чувстваше се все по-притеснен. Херцогът се намираше вкъщи — в този толкова голям дом, потискащо голям, но все пак това беше дом, всекидневие. Шедьоврите на Рубенс по стената бяха част от пейзажа, толкова познати неща, колкото са снимките на децата и съпругата на бюрото на всеки мъж. Райън беше поразен от това място, поразен от украшенията, от които лъха на богатство и сила. Искаше му се да потъне в земята. Друго е да рискуваш на улицата — в края на краищата морската пехота го беше подготвяла и обучавала за това.