Джек не чу вратите да се затварят, но след няколко минути звънът от ключовете се появи отново и той видя връщащите се часови, осветени от непостоянните отблясъци на фенера. По някаква причина всичко това изглеждаше завладяващо романтично. Райън прегърна жена си през кръста и я притегли към себе си. Тя го погледна.
„Обичам те“ — каза й той с леко движение на устните си, докато дрънкането на ключовете се приближаваше. Очите й му отговориха достатъчно ясно.
Часовият вдясно от нея застана нащрек.
— Стой! Кой идва? — Думите му прокънтяха по стария каменен коридор.
Приближаващите се мъже спряха веднага и Том Хюс отговори на предизвикателството:
— Ключарят!
— Кой ключар?
— Ключарят на кралица Ана!
— Минавай, ключарю на кралица Ана! — Часовият прибра пушката си.
Часовите заедно с Хюс помежду им започнаха отново марша си, като завиха наляво и тръгнаха нагоре по поляната пред кулата. Райън и жена му ги следваха отблизо. На стъпалата, които се намираха в горния край на наклона, стоеше взвод войници с пушки. Хюс и неговият ескорт спряха. Взводът на стъпалата прибра пушките си и главният пазач свали шапката си.
— Бог да пази кралица Ана!
— Амин! — отговориха часовите.
Зад тях стоеше тръбач. Той изсвири английската версия на отбой. Мелодията ехтеше, отразена от камъните, сякаш сигнализираше края на деня, а при нужда и края на нечий живот. Последният печален звук се разля подобно на кръговите вълни на паднал във водата камък и се изгуби. Райън се наведе да целуне жена си. Това беше вълшебен миг, който нямаше да забравят скоро.
Главният пазач продължи нагоре по стълбите, за да прибере ключовете на сигурно място за нощта, и тълпата се отдръпна.
— Всяка нощ от 1240 година, а? — попита Джек.
— Церемонията е прекъсвана по време на бомбардировките. Една немска бомба паднала при кулата по време на ритуала. Пазачът бил съборен и свещта му угаснала. Трябвало да я запали отново, за да може да продължи — отговори Евънс. Човекът е бил ранен, но това не било от голямо значение. Има по-важни неща. — Ще се върнем ли в кръчмата?
— У дома няма нищо такова — тихо се обади Кати.
— Е, Америка не е достатъчно древна, нали?
— Щеше да е хубаво да имаме нещо такова, може би на Бънкър Хил* или във форт Макхенри — тихо промълви Джек.
[* Първата битка по време на Американската революция, която всъщност се е провела на Брийдз Хил, до Бънкър Хил, на 17 юни 1775 г. Макар и разбити, колонистите са доказали, че могат да устоят на редовните английски войници. — Б.пр.]
Мъри кимна в знак на съгласие:
— Нещо, което да ни напомня защо сме тук.
— Традицията е важна — каза Евънс. — Често пъти за войника това е единственият стимул да продължава да се бори, когато има твърде много причини, които го карат да спре. Тя е нещо повече от самия човек, от приятелите. Но всичко това не се отнася само за войниците, пали? Това важи — или трябва да се отнася — за всяка професия.
— Така е — каза Кати. — Във всяко реномирано медицинско училище набиват точно това в главите. В „Хопкинс“ го правеха.
— Същото беше и в армията — съгласи се Джек. — Но ние не можем да го изразим така добре като теб.
— Защото имаме повече практически опит. — Евънс отвори вратата на кръчмата. — А също и по-хубава бира, която да ни помага по време на размисъл.
— Ако се научехте и как да готвите говеждо… — каза Джек на Евънс.
— Браво, шампионе — засмя се агентът на ФБР.
— Още една бира за моя събрат от морската пехота. — Един от пазачите подаде чаша бира на Райън. — Сигурно вече ви е омръзнала тази примадона от парашутния полк?
— Бърт е от тези морски пехотинци, за които ви разказах — обясни Евънс.
— Никога не говоря лоши неща за човека, който купува напитките — каза Райън на Бърт.
— Това е много разумно. Сигурен ли сте, че сте били само лейтенант?
— Само за три месеца. — Джек разказа за катастрофата с хеликоптера.
— Това наистина е било лош късмет. Проклетите нещастни случаи по време на учение — каза Евънс. — По-опасни са от самия бой.
— Значи вие, момчета, работите тука като екскурзоводи, а?
— Това е част от работата — отговори другият пазач. — И е добър начин човек да поддържа формата си, а и да може да обучи някой и друг лейтенант. Миналата седмица разговарях с един от уелските гвардейци — трудно му беше да оправи някои неща, та му дадох идеи.
— Ето това е нещо, което наистина ни липсва — съгласи се Евънс. — Да обучаваме онези млади офицери как да станат добри войници. Кой казва, че най-добрите дипломати работят на „Уайтхол“?*
[* Улица в Лондон от Трафалгарския площад до Парламента, на която се намират основните правителствени канцеларии. (Изразът е и синоним за английските правителствени чиновници.) — Б.пр.]
— Когато бях младши лейтенант, никога не съм изпитвал чувство, че съм напълно безнадежден — с усмивка отбеляза Джек.
— Всичко зависи от гледната точка — отговори другият пазач. — И все пак може би сте били добър, ако се съди от това, което направихте при двореца.
— Не зная, Бърт. Никой не би искал да има до себе си лейтенант с комплекс за героизъм. Те непрекъснато вършат най-откачени неща. Но предполагам, че онези, които оцеляват и се научават, стават такива, за каквито говорите вие.
— Кажете ми, лейтенант Райън, какво сте научили?
— Да не позволявам да ме убият. Следващия път просто ще стрелям от прикритие.
— Прекрасно — присъедини се Боб Холстън. — И не оставяйте живи хора след себе си — добави той. Силите за сигурност нямаха славата, че оставят живи случайно.
На Кати не й се хареса тази тема.
— Господа, не можете да убивате просто така.
— Лейтенантът пое голям риск, мадам. Рядко при такъв риск човек оцелява. Ако има следващ път, макар че такъв няма да има, можете да действате като полицай или войник, но никога като двамата едновременно Вие имате голям късмет, че сте жив, млади момко. Ръката ще ви напомня за големия късмет. Хубаво е човек да е смел, лейтенант. По-добре е човек да бъде умен, а и така е по-безболезнено за хората около вас — каза Евънс. Погледна към бирата си. — Господи, колко пъти съм казвал това нещо.
— Колко пъти го е казвал всеки от нас? — тихо попита Бърт. — И колко жалко, че много от тези, на които го казвахме, не послушаха. Стига за това. Тази прекрасна дама не желае да слуша дрънканиците на уморени старци. Боб ми каза, че очаквате второ дете. След два месеца аз ще бъда дядо за първи път.
— Да. Не може да дочака да ни покаже снимките — засмя се Евънс. — Сега момче ли ще бъде или момиче?
— Достатъчно е да си има всичко и да е нормално.
Всички се съгласиха с това. Райън допи третата си бира за вечерта. Беше доста силна и главата му започваше да се замайва.
— Господа, ако някой от вас дойде в Америка и случайно посети Вашингтон, вярвам, ще ми се обади.
— А следващия път, когато дойдете в Лондон, не забравяйте, че барът е отворен — каза Том Хюс. Главният пазач отново носеше цивилни дрехи, но беше с униформената си шапка с кройка отпреди четири века. — И вероятно ще намерите в дома си място за това. Сър Джон, поднасяме ви я с благодарност.
— Ще се грижа добре за нея. — Райън пое шапката, но не можа да се насили да я сложи на главата си. Не беше заслужил това право.
— Сега със съжаление трябва да ви кажа, че ако не си тръгнете веднага, ще трябва да останете тук цялата нощ. В полунощ се затварят всички врати и край.
Джек и Кати се ръкуваха с всички, а след това последваха Хюс и Мъри през вратата.
Пътеката между външната и вътрешната стена беше тиха, въздухът студен и Джек се зачуди дали нощем около кулата не се разхождат призраци. Беше почти…
— Какво е това? — Той посочи към външната стена. Някаква светеща фигура се движеше там.