— Часови — отговори Хюс. — След церемонията е ключовете часовите обличат светлоразсейващото си облекло.
Минаха покрай часовия при Кървавата кула, който вече беше облечен в камуфлажна униформа и противокуршумна жилетка с джобове за патрони.
— Пушките сега заредени ли са? — попита Джек.
— Иначе от тях няма голяма полза, нали? Тук сме в пълна безопасност — отговори Хюс.
„Приятно е да зная, че някои места са безопасни — помисли си Райън. — А защо си помислих това?“
7.
КЪМ ДОМА СЪС „СПИЙДБЪРД“
Салонът на терминал 4 на летище „Хийтроу“ действаше ободряващо или поне щеше да бъде така, ако Джек не се чувстваше неспокоен преди полет. През високите от пода до тавана прозорци виждаше конкорда, който след няколко минути щеше да го откара у дома. Самолетът беше така проектиран, че приличаше на огромна безмилостна хищна птица със страховита красота. Стоеше на края на тунела за пътниците, изправен върху необичайно високия колесник, и безстрастно гледаше към Райън над приличния си на кама нос.
— Как искам от бюрото да ми разрешават да летя насам-натам с този хубавец — каза Мъри.
— Много е хубав! — съгласи се Сали Райън.
„Просто още един проклет самолет — помисли си Джек. — Не се вижда какво го държи във въздуха.“ Не можеше да си спомни дали самолетите летяха заради принципа на Бернули или поради ефекта на Вентури, но знаеше, че това, което позволяваше на самолета да лети, е нещо предполагаемо, а не видимо. Над остров Крит нещо беше прекратило действието на принципа или ефекта и почти го беше убило, а девет месеца по-късно същото нещо беше протегнало ръка и ликвидирало родителите му на километър и половина преди пистата на международното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Разбираше, че неговият хеликоптер в морската пехота беше паднал поради техническа повреда и че търговските самолети се поддържат по-лесно, отколкото хеликоптерите „Чинук“. Знаеше и това, че в случая с родителите му главният фактор беше времето, а сега то беше ясно, но за Райън имаше нещо безбожно в летенето, нещо противоестествено.
„Чудесно, Джек. Защо не се върнем към живота в пещерите и не започнем да ловим мечки със заострени колове? Кое му е естественото на преподаването на история или гледането на телевизия, или пък карането на автомобил? Идиот.“
„Но аз мразя да летя“ — припомни си Райън.
— С конкорд никога не е имало нещастни случаи — изтъкна Мъри. — А и хората на Джими Оуенс огледаха птицата навсякъде.
Опасността от бомба, поставена в тази хубава бяла птица, беше реална. Експертите по експлозивите от отдел Ц-13 бяха прекарали в проверки цял час сутринта, за да се убедят, че не е поставено нещо, а и в момента полицаи, облечени като членове на наземните екипажи на „Бритиш Еъруейс“ стояха около самолета. Джек не се тревожеше за бомбите. Кучетата можеха да ги надушват.
— Зная — отговори с празна усмивка Джек. — Просто ми липсва смелост.
— Липса на смелост ще бъде, ако не се качиш, шампионе — каза Мъри. Той беше изненадан от нервността на Райън, макар агентът от ФБР да усещаше, че я крие добре. Мъри обичаше да лети. Навремето в колежа един вербовчик за военновъздушните сили почти го беше убедил да стане летец.
„Не, да се кача означава липса на мозък — каза си Джек. — Ти си истински тъпак — информира го друга част на мозъка му. — Голям пехотинец се извъди, няма що!“
— Кога се изстрелваме, тате? — попита Сали.
— В един часа — каза Кати на дъщеря си. — Не закачай баща си.
„Изстрелваме — усмихнат помисли Джек. — По дяволите, няма от какво да се боиш и знаеш това!“ Райън поклати глава и сръбна от напитката си, взета от безплатния бар. Преброи четирима души от охраната, които се опитваха да останат незабелязани. Оуенс не искаше да поема никакви рискове при последния ден от престоя на Райън в Англия. Останалото зависеше от „Бритиш Еъруейс“. Дори не трябваше да плаща допълнителната цена. Райън се чудеше дали това е хубав или лош късмет.
Един безплътен женски глас съобщи за полета. Джек привърши питието си и се изправи на крака.
— Благодаря за всичко. Дан.
— Можем ли да тръгваме, тате? — оживено попита Сали.
Кати я хвана за ръка.
— Чакай малко! — Мъри клекна до Сали. — Ами за мен няма ли прегръдка и целувка?
— Окей. — Сали ентусиазирано го целуна. — Довиждане, мистър Мъри.
— Грижете се за нашия герой — каза агентът от ФБР на Кати.
— Ще бъде добре — увери го тя.
— Наслаждавай се на футбола, шампионе! — Мъри стисна до болка ръката на Джек. — Това е нещо, което истински ми липсва.
— Ще ти изпратя видеокасети.
— Не е същото. Значи отново в кабинета по история, а?
— Това ми е работата — отговори Райън.
— Ще видим — тайнствено заяви Мъри. — Как, по дяволите, можеш да ходиш с това нещо?
— Зле — засмя се Райън. — Мисля, че лекарят е сложил някакви оловни тежести или си е забравил инструментите вътре. Е, това е.
Достигнаха входа за ръкава към самолета.
— Дано си счупиш крак — усмихна се Мъри и се отдалечи.
— Добре дошли на борда, сър Джон — каза една стюардеса. — Настанен сте в 1-Д. Летели ли сте в „Конкорд“?
— Не. — Джек не успя да събере сили за по-дълъг отговор.
Кати, която беше отишла напред, се обърна и се усмихна. Проходът към самолета му изглеждаше като път към ада.
— Е, предстои ви да изпитате вълнение, което стига за цял живот! — увери го стюардесата.
„Благодаря много!“ Райън почти се задави от възмущение, но се досети, че не може да я удуши с една ръка. След това се усмихна. Не му оставаше нищо друго.
Трябваше да приклекне, за да не удари главата си в горния праг на вратата. Вътре мястото беше малко: кабината беше само около два метра и половина. Бързо хвърли поглед напред към пилотите и видя, че те са седнали в невероятно тесни кресла — сигурно да се набере човек в седалката на левия пилот, трябва да е, като да нахлузва ръкавица, толкова тясно беше. Една стюардеса слагаше връхните дрехи на закачалки. Тя трябваше да спре, докато той мине. Помести се встрани и той влезе в кабината за пътниците, като държеше напред гипсираната ръка.
— Ето тук — каза личният му водач.
Джек се настани на предната редица седалки до десния прозорец. Кати и Сали вече седяха по местата си от другата страна. Гипсът на Джек стърчеше над седалка 1-Ц. Никой не би могъл да седне на нея. Добре, че „Бритиш Еъруейс“ не таксуваха разликата между техните билети и билетите Л-1011, щеше да се наложи да плащат за още едно място. Веднага се опита да закопчее колана си, но установи, че не е лесно с една ръка. Стюардесата беше готова за това и му подаде колана.
— Удобно ли се чувствате?
— Да — отговори Джек. „Ужасно ме е страх!“
— Чудесно. Заповядайте, това е информацията за „Конкорд“. — Тя посочи към някаква папка от изкуствена сива кожа. — Желаете ли да ви донеса списание?
— Не, благодаря. Имам книга в джоба си.
— Чудесно! Ще се върна веднага след излитането, но ако се нуждаете от нещо, моля, позвънете.
Джек притегна колана си, като гледаше напред към вратата на самолета. Тя все още беше отворена. Все още можеше да избяга. Но знаеше, че няма да го направи. Облегна се назад. Седалката също беше сива, тесничка, но удобна. Предният ред му осигуряваше достатъчно свободно място за краката. Стената на самолета — или кой знае как я наричат — беше бяла, а отстрани имаше прозорец, през който можеше да гледа. Не беше много голям — колкото две книги, — но все пак по-добре, отколкото без него. Огледа се. Самолетът беше почти пълен — може би около три четвърти от него. Все пътници с опит, при това богати. Реши, че повечето са бизнесмени. Много от тях четяха „Файнаншъл таймс“. И никой не се боеше да лети. Това личеше по спокойното изражение на лицата им. Джек изобщо и не предполагаше, че лицето му изглежда по този начин.
— Дами и господа, капитан Нийл Хигинс ви поздравява с добре дошли на борда на „Конкорд“ на „Бритиш Еъруейс“ за полет 189 до Вашингтон и Маями, Флорида. Ще започнем рулиране след около пет минути. Времето на летище „Дълес интернешънъл“ във Вашингтон е отлично, ясно и с умерена температура двадесет градуса. Ще бъдем във въздуха общо три часа и двадесет и пет минути. Моля, обърнете внимание на светещия сигнал за забрана на пушенето и ако обичате, дръжте коланите си затегнати. Благодаря — завърши отмереният глас.