По време на съобщението бяха затворили вратата. Райън навъсено си помисли, че добре са го измислили — човек дори и да иска да избяга, вече не може. Облегна се и затвори очи, като се предаде в ръцете на съдбата. Едно от предимствата на предните седалки беше, че никой не можеше да го види освен Кати и Сали, която седеше до прозореца, а жена му го разбираше или поне се преструваше, че го разбира. Не след дълго екипажът показваше как се поставят и надуват спасителните жилетки, скрити под седалките. Джек наблюдаваше без особен интерес. Идеалното безаварийно минало на „Конкорд“ означаваше, че никой няма представа как безопасно да го напусне, а мястото му до носа, толкова далече от делтаобразното крило, означаваше, че ако се ударят във водата, той ще се намира в онази част на корпуса, която ще се е отчупила и потънала като парче цимент. Не че това би имало някакво значение. Самият удар със сигурност би бил фатален.
„Заднико, ако този самолет беше опасен, досега със сигурност да са загубили поне един.“
Дочу се виенето на реактивните турбини, което стимулира дейността на киселинните жлези в стомаха на Джек. Той отново затвори очи. „Не можеш да избягаш.“ Наложи си да контролира дишането си и да се отпусне. Това му се удаде учудващо лесно. Джек не беше от хората, които летят с побелели от стискане кокалчета на ръцете. Може да се каже по-скоро, че е от онези, които по време на полета стават безжизнени.
Някакъв невидим влекач започна да бута самолета назад. Райън погледна през прозореца и видя как всичко се движи леко напред. Летище „Хийтроу“ беше доста голям комплекс. Виждаха се самолети на дванадесетина други компании. Много от тях стояха до терминалите като кораби в пристанище. „Ех, ако бяхме взели кораб за дома“ — помисли си той, но забравяше, че преди години като морски пехотинец на кораба „Гуам“ беше повален от морска болест. Конкордът спря да се движи за няколко секунди, а след това тръгна, използвайки силата на собствените си двигатели. Райън не знаеше защо колесникът трябва да бъде толкова висок, но усещаше, че заради него се люлееха по странен начин, докато се движеха. Капитанът отново се обади по радиоуредбата и каза нещо за излитане с включен форсаж, но Райън не долови всичко, защото гледаше излитащия „Боинг 747“ на „ПанАм“. Реши, че конкордът определено беше по-красив. Той му напомняше на изтребителите, които беше сглобявал като дете. „Излитаме първокласно.“
Самолетът направи рязък завой в края на пистата и спря, като леко се поклащаше на предната си стойка. „Тръгваме.“ — Заставаме на позиция за излитане — съобщиха по уредбата. Назад салонният екипаж закопчаваше коланите към седалките си. Джек седеше на мястото си като човек, който очаква екзекуция на електрически стол. Очите му сега бяха отворени и той гледаше през прозореца.
Шумът от двигателите нарасна значително и самолетът започна да се движи. След няколко секунди, изглежда, двигателите зареваха още по-силно и Райън беше притиснат към облегалката от плат и поливинилхлорид. „По дяволите!“ — каза си той. Ускорението беше впечатляващо и почти два пъти по-голямо от тези, които беше изпитвал досега. Нямаше как да го измери, но като че ли невидима ръка го притискаше назад, докато друга натискаше гипса му и се опитваше да го завърти настрани. Стюардесата беше права. Много вълнуващо преживяване. Тревата се стрелваше покрай прозореца и изведнъж носът се вдигна рязко нагоре. Едно последно друсване извести отделянето на колелата от пистата. Джек се опита да дочуе звука от прибирането на колесника в тялото, но мощта на излитането заличаваше всичко останало. Вече се намираха на около триста метра над земята и се издигаха нагоре под невероятен ъгъл. Джек погледна към жена си. Тя направи знак с уста, сякаш искаше да каже „Олеле!“ Сали беше залепила носа си към пластмасовия прозорец.
Ъгълът на изкачването леко се намали. Салонният екипаж вече беше започнал работа — стюардесите возеха една количка е напитки. Джек си взе чаша шампанско. Не беше в настроение за празнуване, но искрящите вина му влияеха много бързо. Веднъж Кати му беше предложила да вземе валиум, за да е спокоен по време на полет. Райън упорито избягваше лекарствата. Но смяташе, че пиенето е нещо по-различно. Погледна през прозореца. Все още се издигаха. Движеха се сравнително спокойно, друсането не беше много по-различно от това, което се създаваше при движение по асфалтирано шосе.
Джек усещаше всяко подрусване и знаеше, че се намира на няколко хиляди метра от земята.
Извади книгата от джоба си и започна да чете. Това беше сигурен начин да забрави полета. Джек се свлече надясно и отпусна глава между седалката и стената. Можеше да опре лявата си ръка на съседната седалка и това измести тежестта от мястото на кръста му, където гипсът се впиваше силно. Десният му лакът почиваше на облегалката и Райън, след като се концентрира върху книгата, застана така, сякаш е част от самолета. Беше си избрал добро четиво за полета — една от книгите на Алистър Хорн за френско-германските конфликти. Скоро откри нова причина да мрази гипса си. Беше му трудно да чете, защото трябваше да обръща страниците с една ръка. Трябваше да слага книгата на седалката, за да може да прелиства.
Кратък тласък, последван от втори, обяви, че е включена първо едната, а след това и втората степен на форсажа на двигателите „Олимпус“ на самолета. Почувства и това ново ускорение и самолетът започна отново да се изкачва, като надмина скоростта на звука, е което оправда името си „Спийдбърд“. Джек надзърна през прозореца — вече летяха над вода. Погледна часовника си: оставаха по-малко от три часа до кацането на летище „Дълес“. „Можеш да издържиш на всичко в продължение на три часа, нали?“
„Като че имаш някакъв избор.“ Зърна някаква лампа. „Как не съм видял това нещо?“ На стената на няколко метра пред него имаше цифров екран за скоростта. Сега на него беше изписано 1024, като последната цифра бързо растеше.
„По дяволите! Движа се с хиляда мили в час. Какво ли ще каже Роби за това? Какво ли прави той сега?…“ Установи, че е хипнотизиран от цифрата. Не след дълго тя вече беше 1300. Темпът на промяната на числата спадна до нула и скоростта се задържа на 1351. Хиляда триста и петдесет мили в час. Той пресметна набързо: почти шестстотин метра в секунда, почти със скоростта на куршум — около двадесет мили в минута. „По дяволите.“ Отново погледна през прозореца. „Но защо още се чува шум? Ако се движим със свръхзвукова скорост, защо шумът не е зад нас? Ще питам Роби. Той трябва да знае.“
Пухкавите бели облаци, свидетелство за хубаво време, се намираха на няколко километра под тях и въпреки скоростта се движеха едва забележимо. Слънцето се отразяваше от вълните, които изпъкваха като лъскави сини бразди. Едно нещо дразнеше Джек: раздвоението му между ужаса от летенето и очарованието от света такъв, какъвто изглеждаше оттук. Опита се да се върне към книгата и започна да чете за времето, когато парният локомотив е бил последната технологична новост и се е движил е една тридесета от скоростта, с която той се движеше сега. „Може и да е ужасяващо, но поне човек може да отиде от едно място на друго.“
След няколко минути донесоха и обяда. Райън установи, че шампанското му е отворило апетита. Рядко му се случваше да изпитва глад в самолет, но за своя изненада откри, че сега е гладен. Менюто беше направено по английски маниер, който дразнеше и объркваше: ястията бяха изписани с френските им имена, като че ли това имаше някакво влияние върху вкуса. Джек скоро откри, че той и бездруго е чудесен. След сьомгата дойде ред на изненадващо добър стек — а англичаните много не ги биваше за това, — нелоша салата, ягоди и крем за десерт и малка порция сирене. Шампанското беше заменено от хубав портвайн и в един момент Райън откри, че са изминали четиридесет минути. До дома оставаха по-малко от два часа.