— Не бях планирал нещата по този начин — възрази Джек.
— Как е рамото?
— По-добре.
— Вярвам ти — засмя се Тайлър. — Изненадан съм, че те качиха на конкорд. Хареса ли ти?
— Пристига се много по-бързо.
— Да, всички казват така.
— Какво става в училището?
— Нищо не се е променило. Чу ли за играта? — Главата на Тейлър се извъртя.
— Не, не съм. „Как можах да забравя това?“
— Страхотно беше. Ние сме с пет точки по-малко, остават три минути и хващаме топката в нашето поле. Томсън най-после се освобождава и започва да тича напред с едното рамо и да ги блъска — бум, бум, бум, — през десет метра. След това ни извежда до осмата зона. Армейците си променят защитата, нали? Затова ние се разпръсваме. Аз съм горе в кабината на радиожурналистите и виждам, че техният треньор мисли да загрее резервата им — прави знаци да спрем часовника, — а ние удряме гредата и вкарваме гол. Като магия. Томсън не можеше да подаде топката по-добре! Двадесет и едно на деветнадесет. Какъв хубав начин да приключиш сезона!
Като випускник на академията в Анаполис Тайлър беше стигнал до втори резервен нападател на общоамериканския отбор, преди да отиде да служи на подводница. Три години по-късно, когато му предстоеше да поеме командването на нова подводница, някакъв пиян шофьор беше откъснал половината му крак. Удивителното беше, че Скип не спря да се развива. След като защити доктората си в Масачузетския технологичен институт, се присъедини към факултета в Анаполис, където можеше да се занимава с бойскаутите и да провежда по някоя тренировка от футболната програма. Джек се питаше колко ли е щастлива сега Джийн. Тя беше хубаво момиче, което едно време работеше като секретарка в адвокатска кантора. Може би е ненавиждала дългите отсъствия на Скип по време на дежурството му на подводницата. Сега той си беше постоянно у дома и тя го чувстваше близо до себе си. Джийн сякаш все си беше бременна — и човек рядко можеше да ги види разделени. Дори когато ходеха в супермаркета, Скип и Джийн се държаха за ръце. Ако на някого това му изглеждаше смешно, си го пазеше за себе си.
— Какво ще правите за новогодишната елха, Джек?
— Не съм мислил за това — призна си Райън.
— Намерил съм място, където можем да си ги отсечем свежи. Утре отивам там. Искаш ли да дойдеш?
— Разбира се. И ние трябва да пазаруваме — тихо добави той.
— Хей, ти наистина не знаеш нищо. Кати се обади миналата седмица. Джийн и аз свършихме…ъъ, важната част. Тя не ти ли каза?
— Не. — Райън се обърна и погледна жена си, която му се усмихваше. „Ядец!“ — Благодаря, Скип.
— А, няма защо — махна с ръка Тайлър, когато излязоха на околовръстното шосе за Вашингтон. — Отиваме до семейството на Джийн. Това е последната й възможност да ги види, преди да се появят близнаците. И професор Билингс казва, че те очаква малко работа.
„Малко — помисли си Райън. — По-скоро работа за два месеца.“
— Кога ще можеш отново да започнеш?
— Ще трябва да почака, докато свали гипса — отговори Кати вместо него. — Утре ще заведа Джек в Балтимор, за да видим какво ще кажат там. Ще помолим професор Холи да го види.
— Няма смисъл да се бърза при такова нараняване — каза Скип. Самият той имаше богат опит в това отношение. — Роби ти праща много поздрави. Той не можа да дойде. Сега е в Пакс Ривър на самолетен тренажор, учи се отново да хвърчи. Роб и Сиси са добре, бяха ни на гости онази вечер. Ти улучи и хубаво време. Миналата седмица почти през цялото време валя.
„У дома съм“ — помисли си Джек, докато слушаше. Отново трябваше да се потопи в сивото ежедневие, което досажда толкова много, докато някой не те извади от него. Беше чудесно отново да се върне там, където дъждът беше голяма неприятност и денят протичаше еднообразно — събуждане, ходене на работа, ядене и връщане в леглото. Телевизия с разни програми и футболни мачове. Комиксите в ежедневника. Помагане на жена ти да простре прането. Свиване в леглото с книга и чаша с вино, след като-сложеха Сали да спи. Джек си беше обещал никога повече да не счита това за скучно съществуване. За повече от месец животът му беше протекъл на високи обороти и с благодарност си помисли, че е оставил всичко на три хиляди мили зад себе си.
— Добър вечер, мистър Кули. — Кевин О’Донъл вдигна поглед от менюто си.
— Здравейте, мистър Джеймсън. Радвам се да ви видя — отговори търговецът на книги, като доста добре се престори на изненадан.
— Няма ли да се присъедините към мен?
— Но разбира се. Благодаря ви.
— Какво ви води в нашия град?
— Работата. Ще постоя при едни приятели в Коб. — Това беше вярно. Освен това то говореше на О’Донъл — познат тук като Майкъл Джеймсън, — че Кули носи в себе си последното съобщение.
— Желаете ли да видите менюто? — О’Донъл го подаде.
Кули го разгледа набързо, затвори го и го върна обратно. Никой не би могъл да види прехвърлянето. Мнимият Джеймсън остави малкия плик от папката да падне в скута му. Разговорът през следващия час се въртеше все около приятни неща. В съседното сепаре имаше четирима полицаи, а и мистър Кули не се занимаваше е оперативни въпроси. Работата му беше да действа като свръзка. О’Донъл го мислеше за слаб човек, макар че не беше споделял това с никого. Кули не притежаваше качествата за истински акции и тъкмо затова той беше по-подходящ за разузнавателна роля. Не че някога е искал друго, а и беше достатъчно добре обучен. В идеологично отношение беше стабилен, но независимо от интелигентността му О’Донъл долавяше някаква слабост в характера му. Но това беше без значение. Кули нямаше досие в полицията. Никога не беше хвърлял камък, а да не говорим за коктейл* по англичанин. Предпочиташе да наблюдава и да остави гнева си да се трупа, без да дава израз на чувствата си. Тих, ненатрапващ се и педантичен, Кули беше идеален за този тип работа. Не можеше да пролива кръв, но О’Донъл знаеше, че той не пролива и сълзи. „Ах ти, любезен дребосъко, бива те да организираш отлична разузнавателна операция и докато не се наложи сам да вършиш черната работа, ти можеш да…ти си помогнал да бъде причинена смъртта на … десет или дванадесет души, нали?“ Дали този човек изобщо изпитваше някакви чувства? Може би не, отсъди ръководителят. Идеално. О’Донъл си казваше, че си има своя малък Химлер — или може би Дзержински ще бъде по-уместно. Да, Железният Феликс Дзержински, този зъл дребосък. За нациста Химлер му напомняше само кръглото пухкаво лице, но човек не може да избира лицето си, нали? Кули имаше бъдеще в организацията. Когато му дойдеше времето, щеше да има нужда от един истински Дзержински.
[* Коктейл „Молотов“ — елементарна запалителна бомба, обикновено бутилка с бензин и запалителна капсула с кратко действие. — Б.пр.]
Приключиха разговора, докато пиеха кафето. Кули настоя да плати сметката — бизнесът му вървеше отлично. О’Донъл прибра плика в джоба си и напусна ресторанта. Въздържа се да прочете съобщението. На Кевин му беше трудно да бъде търпелив и затова сега си го налагаше. Знаеше, че нетърпението беше провалило повече акции, отколкото някога е успявала да провали английската армия. Това беше един урок от младите му години в ИРА. Потегли с беемвето си по старите улици, като се движеше на границата на максималната позволена скорост, напусна града и навлезе в тесен селски път, който водеше към дома му на стърчащия в морето нос. Караше по обиколен маршрут и постоянно поглеждаше в огледалото си. О’Донъл знаеше, че охраната му е отлична. Знаеше, че и непрекъснатото бдене я поддържаше такава. Скъпата му кола беше регистрирана на името на кантората на неговата корпорация в Дъндалк. Това беше истински бизнес с девет траулера, които влачеха мрежи в студените северни води, заобикалящи островите около Англия. Бизнесът се управляваше от кадърен генерален директор, който никога не е бил замесен в неприятностите, а уменията му позволяваха на О’Донъл да живее като заможен собственик на имение далеч в южните части на страната. В Ирландия традицията на притежаване от отсъстващ собственик беше стара — както дома на О’Донъл, оставен в наследство от англичаните.