Трябваше му по-малко от час, за да стигне до частния път към имота, отбелязан с две каменни колони, и още пет минути до къщата над морето. О’Донъл паркира колата си на откритото като обикновен посетител, защото помещението за каруците, долепено до къщата, беше превърнато в канцеларии от един местен предприемач. Веднага отиде в кабинета си. Там го чакаше Маккени, който четеше последното издание с поезията на Йейтс*. Още един книжен плъх, който обаче не споделяше отвращението на Кули от кръвта. Зад тихото му поведение се криеше експлозивна натура. Майкъл в много отношения приличаше на самия О’Донъл. Както О’Донъл отпреди десетина години, младостта му се нуждаеше от каляване и затова беше назначен за завеждащ разузнаването, за да научи какво значат решителността и събирането на цялата възможна информация, преди да се впусне в действие. Онези от ИРА никога не постъпваха така. Те използваха методите на тактическото разузнаване вместо стратегическо, което според О’Донъл беше чудесно обяснение за безсмислието на цялата им стратегия. Това беше една от причините да напусне ИРА-Извънредни. Но би се върнал в стадото. Или по-точно стадото щеше да се върне при него. Тогава ще има собствена армия. Кевин вече си беше съставил план, макар че дори най-близките му сътрудници не знаеха за него — или поне не всички.
[* Уилиям Бътлър Йейтс (1865–1939) — ирландски поет и драматург, получил Нобелова награда за литература. — Б.пр.]
О’Донъл седна в кожения стол зад бюрото и извади плика от джоба на сакото си. Маккени тихо отиде на бара в ъгъла и наля на шефа си чаша уиски с лед — предпочиташе го така от няколко години, когато беше поставен в по-горещи климатични условия. Сложи чашата на бюрото, О’Донъл я пое и отпи малка глътка, без да каже нищо.
Документът се състоеше от шест гъсто изписани страници и О’Донъл ги прочете бавно и съсредоточено, така, както Маккени четеше Йейтс. По-младият мъж се възхищаваше на търпението му. Въпреки славата си на безсърдечен човек, когато събираше и обработваше данни, шефът на АОЪ често пъти изглеждаше като сфинкс. Като компютър, но зъл компютър. Необходими му бяха цели двадесет минути, за да прочете всичките шест страници.
— Е, нашият приятел Райън е отново в Америка, където му е мястото. Отлетял е с конкорд, а жена му е уредила негов приятел да го посрещне на летището. Вярвам, че следващия понеделник той ще бъде пак в час, където ще учи онези прекрасни млади хора от Военноморската академия. — О’Донъл се усмихна на собствените си думи. — Негово височество и прекрасната му съпруга ще се върнат у дома с два дни закъснение. Изглежда, самолетът им има проблеми с електрооборудването и някаква част е трябвало да бъде докарана от Англия. Поне това е версията за пред публиката. Всъщност изглежда, че Нова Зеландия им харесва толкова много, че са почувствали нужда от още време, за да се насладят на усамотението си. При пристигането им ще има внушителна охрана. Всъщност, като се замисля, изглежда, охраната им през следващите няколко месеца ще бъде непробиваема.
Маккени изсумтя:
— Никоя охрана не е непробиваема. Самите ние сме доказали това.
— Майкъл, ние не желаем да ги убиваме. Всеки глупак може да го направи — търпеливо каза О’Донъл. — Нашата цел е да ги хванем живи.
— Но…
„Никога ли няма да се научат?“
— Никакво но, Майкъл. Ако исках да ги убия, те вече щяха да бъдат мъртви, а с тях и опя мръсник Райън. Лесно е да ги убием, но няма да постигнем това, което желаем.
— Да, сър — подчини се Маккени, като кимна утвърдително. — А Шон?
— Ще го обработват в продължение на още около две седмици в затвора „Брикстън“. Нашите приятели от отдел Ц-13 не желаят за момента да бъде далеч от обсега им.
— Това означава ли, че Шон…
— Не е сигурно — прекъсна го О’Донъл. — И все пак мисля, че организацията е по-силна с него, отколкото без него. Ти как мислиш?
— А как ще разберем?
— Към нашия другар проявяват интерес от много високо място — половинчато обясни О’Донъл.
Маккени кимна замислен. Скри раздразнението си от това, че шефът не желае да сподели своя източник на информация с командира на разузнаването. Маккени знаеше колко ценна е информацията, но мястото, откъдето идваше, беше от най-дълбоките тайни на АОЪ. По-младият мъж вдигна рамене и прогони тази мисъл. Той имаше свои източници на информация и умението му да я използва растеше с всеки изминат ден. Трябваше дълго да чака, преди да действа, а това го изнервяше, но признаваше пред себе си — първоначално с нежелание, но и с растяща убеденост, — че благодарение на идеалната подготовка няколко сложни акции бяха преминали безупречно. Една недобре организирана акция го беше вкарала в затвора в Лонг Кеш. Урокът от този гаф беше, че борбата се нуждае от по-компетентни хора. Беше намразил неефективността на ИРА-Извънредни дори повече, отколкото ненавиждаше английската армия. Често пъти революционерът трябва да се страхува повече от приятелите, отколкото от враговете си.
— Нещо ново от нашите колеги? — попита О’Донъл.
— Да — пъргаво отговори Маккени. Нашите колеги бяха Извънредното крило на Ирландската републиканска армия. — Една от групите на бригадата от Белфаст ще нападне някаква кръчма вдругиден. Онези от Доброволните сили в Ълстър я използвали напоследък — не е много умно, нали?
— Мисля, че можем да оставим това — прецени О’Донъл. Разбира се, нападението щеше да бъде извършено е бомба и щеше да има жертви, сред които може да са и членове на Доброволните сили в Ълстър, които той смяташе за реакционните сили на управляващата буржоазия — те не бяха нищо повече от разбойници, защото нямаха никаква идеология. Толкова по-добре, щом ще бъде убит някой от доброволците, но би бил достатъчен и някой от извънредните, защото тогава доброволците ще се промъкнат в католически квартал и ще убият един-двама души на улицата. И както винаги хората от криминалния отдел на полицията в Ълстър ще разследват, и както винаги никой няма да си признае, че е видял нещо, и в католическите квартали ще продължи да цари революционна нестабилност. Омразата е толкова голямо предимство. Тя поддържаше каузата в много по-голяма степен от страха. — Друго има ли?
— Бомбаджията Дуайър отново е изчезнал от погледа — продължи Маккени.
— Последният път, когато това се случи…да, Англия, нали? Нова кампания ли има?
— Нашият човек не знае. Работи по въпроса, но му казах да внимава.
— Много добре. — О’Донъл ще помисли за това. Дуайър беше от най-добрите бомбаджии на ИРА-Извънредни, гений по запалителните капсули със закъснител, лицето, което от отдел Ц-13 на Скотланд Ярд издирваха така усърдно, както никой друг. Залавянето на Дуайър би било сериозен удар за ръководството на ИРА… — Разбира се, нашият човек трябва много да внимава, но е добре да знаем къде е Дуайър.
Маккени разбра. Твърде жалко за Дуайър, но не беше избрал да работи за когото трябва.
— А оня от Белфаст?
— Не — поклати глава шефът.
— Но той отново ще се измъкне. Трябваше ни един месец да…
— Не, Майкъл. Синхронът — не забравяй колко важно е да има синхрон. Операцията е едно интегрирано цяло, а не просто сбор от събития.
Командирът на белфастката бригада на ИРА-Извънредни беше най-търсеният човек в Ълстър. „Бригада, по-малко от двеста души са“ — сухо си помисли О’Донъл. Търсен от не една страна, макар че за момента командирът трябваше да позволи англичаните да го хванат. „Жалко. С удоволствие бих те накарал да заплатиш лично за изхвърлянето ми, Джони Дойл, и за това, че определи цена за главата ми. Но и в този случай трябва да бъда търпелив. В края на краищата аз искам нещо повече от главата ти.“
— Освен това не бива да забравяш, че хората ни трябва да пазят и собствените си кожи. Причината за голямата важност на синхрона е, че това, което сме планирали, може да стане само веднъж. Затова ще бъдем търпеливи. Трябва да чакаме подходящия момент.
„Какъв подходящ момент? Какъв план?“ — искаше да знае Маккени. Само преди няколко седмици О’Донъл беше обявил, че „моментът“ е дошъл, само за да отмени всичко след последното телефонно обаждане от Лондон. Шон Милър не знаеше повече от другите, но Маккени дори не подозираше колко бяха тези привилегировани хора. Ако имаше нещо, в което командирът вярваше, то бе сигурността. Офицерът разузнавач оценяваше важността й, но като млад човек се дразнеше от това, че осъзнава значимостта на събитията, без да знае какво точно става.