— Трудно е, нали, Майк?
— Да, сър. Трудно е — отговори усмихнат Маккени.
— Не забравяй докъде ни доведе нетърпението — каза шефът.
8.
ИНФОРМАЦИЯ
— Това е всичко, Джими. От бюрото благодарят, че проследи онзи тип.
— Наистина не мисля, че той е от онези туристи, от които имаме нужда, Дан — отговори Оуенс. Един жител на Флорида, откраднал три милиона долара от банка в Орландо, беше допуснал грешката да спре в Англия на път за друга европейска страна с малко по-различни закони за банковото дело. — Мисля, че следващия път ще го оставим да попазарува по „Бонд стрийт“, преди да го арестуваме. Това ще е и хонорарът за залавянето му.
— Уф! — Представителят на ФБР затвори последната папка.
Беше шест часът местно време. Дан Мъри се облегна в стола си. Зад него тухлените сгради от времето на крал Джордж бледнееха в сумрака. По покривите им имаше незабележими патрули, както и по всички останали сгради на „Гроувнър скуеър“. Американското посолство не беше така силно охранявано, защото имаше известна защита — през изминалите шест години много терористични заплахи както бяха отправени, така и забравени. Пред входа на сградата, където „Норт Одли стрийт“ беше затворена за движение, стояха униформени офицери от полицията. Тротоарът беше украсен е кашпи с цветя, които дори танк трудно би преодолял, а останалата част на сградата имаше наклонени бетонни армирани плочи за предпазване от бомби, поставени в коли. Вътре, зад бронираното стъкло до вграден в стената сейф, с пистолет „Магнум Смит & Уесън 357“ стоеше ефрейтор от морската пехота. „Проклета работа — мислеше Мъри. — Проклета. Прекрасният свят на международния тероризъм.“ Мъри мразеше да работи в сграда, приличаща на част от линията Мажино*, мразеше да се съмнява, че в някоя сграда от другата страна на улицата срещу канцеларията му може да има ирански, палестински, либийски или някакъв друг ненормален с ракетохвъргачка. Не се боеше за себе си. Мъри неведнъж беше излагал живота си на риск. Мразеше несправедливостта и пренебрежението към професията му, мразеше това, че там отвън имаше типове, които убиваха хора само заради политическата изява. „Но те не са съвсем луди, нали? Психолозите казват, че не са. Те са романтици — вярващи, хора, които се посвещават на някакъв идеал и са готови на всякакви престъпления заради него. Романтици!“
[* Линия от укрепления, построени от Франция за защита на границите й с Германия преди Втората световна война. — Б.пр.]
— Джими, помниш ли дните, когато преследвахме обирджии на банки, които вършеха тази работа само за да изкарат някой лесен долар?
— Аз никога не съм се занимавал е такива неща. Бях зает предимно е обикновените кражби, докато не ме изпратиха да се разправям е убийства. Но тероризмът кара човек да изпитва носталгия по времето, когато имаше само обикновени крадци. Дори помня времената, когато те бяха сравнително цивилизовани. — Оуенс отново напълни чашата си с портвайн.
Голям проблем за градската полиция беше, че за разлика от едно време престъпниците все по-често използваха огнестрелно оръжие, защото беше популяризирано от вечерните новини за тероризма във Великобритания. Лондонските паркове и улици бяха все още по-безопасни от американските, но вече не толкова. Времената се променяха и в Лондон, а на Оуенс това никак не му харесваше.
Телефонът звънна. Секретарката на Мъри току-що си беше отишла и агентът вдигна слушалката.
— Мъри е на телефона. Здравей, Боб. Да, тук е. Боб Хайланд те търси, Джими. — Той подаде слушалката.
— Подполковник Оуенс на телефона. — Офицерът сръбна от портвайна си, след което рязко постави чашата си на масата и махна с ръка за химикалка и лист. — Къде точно? И вие вече сте…добре, отлично. Идвам веднага.
— Какво става? — бързо попита Мъри.
— Току-що получихме сведения за някой си Дуайьр. Фабрика за бомби в апартамент на „Тули стрийт“.
— Това не е ли от другата страна на реката точно срещу кулата?
— Точно така. Тръгвам. — Оуенс стана и посегна за палтото си.
— Имаш ли нещо против и аз да дойда?
— Дан, не забравяй, че…
— Не трябва да се пречкам. — Мъри вече беше станал. Ръката му несъзнателно се плъзна по лявото бедро, където би трябвало да се намира служебният му пистолет, ако не беше в чужда страна. Оуенс, не носеше пистолет. Мъри се чудеше как може човек да бъде полицай и да не е въоръжен. Излязоха от канцеларията на Мъри и забързано тръгнаха по коридора, като завиха наляво към гаража. Двамата офицери от колата, съпровождаща Оуенс, вече бяха на местата си, а шофьорът на подполковника се движеше след тях. Щом излязоха от гаража, Оуенс се свърза по радиотелефона. Мъри седеше на задната седалка.
— Дежури ли някой от хората ти? — попита Мъри.
— Да. Боб ще прати екип на мястото след няколко минути. Господи, Дуайър! Описанието пасва идеално. — Колкото и да се опитваше да го прикрие, Оуенс беше възбуден като дете в коледна утрин.
— Кой ви даде сведенията?
— Анонимно обаждане. Мъжки глас обяснил, че като погледнал към прозореца, видял жици и нещо увито на малки блокчета.
— Чудесно. Някакъв любопитен тип се обажда на полицията — вероятно се бои жена му да не разбере какви ги е вършил. Е, човек не може да вземе повече от това, което му дават. — Мъри се усмихна. Имал беше случаи, които са се решавали и с по-малко данни от тези.
Вечерното движение по улиците беше натоварено и полицейските сирени не можеха с нищо да помогнат. Пътуваха с опънати нерви цели двадесет минути, докато изминат петте мили до „Тули стрийт“. Оуенс слушаше радиото и леко удряше с юмрук по меката дръжка на предната врата, докато хората му вече пристигаха при заподозряната къща. Накрая колата се стрелна по моста Тауър и зави надясно. Шофьорът я паркира на тротоара до две други полицейски коли.
Сградата беше триетажна, от тъмносиви мръсни тухли и се намираше в работнически квартал. В съседство имаше малка кръчма, където менюто за деня беше написано на черна дъска. Няколко от посетителите стояха до вратата с чаши бира в ръце и гледаха полицаите. Отсреща на улицата имаше още хора. Оуенс изтича до входа. Един детектив в цивилни дрехи го чакаше.
— Всичко е наред, сър. Заподозряното лице е арестувано. На последния етаж, в дъното.
Подполковникът забърза нагоре по стълбите, а Мъри го следваше по петите. Друг детектив ги посрещна на площадката на последния етаж. Оуенс измина оставащите десетина метра с жестока усмивка.
— Всичко е свършено, сър — каза Хайланд. — Ето го заподозряното лице.
Морийн Дуайър беше чисто гола, просната на пода с разтворени ръце и крака. Около нея имаше локва вода и следи от мокри стъпала, водещи към съседната баня.
— Тя се къпеше — обясни Хайланд. — Беше оставила пистолета си на кухненската маса. Никакви проблеми.
— Повикахте ли жена полицай?
— Да, сър. Изненадан съм, че още не е пристигнала.
— Движението е ужасно — отбеляза Оуенс.
— Имало ли е други хора с нея?
— Не, сър. Никой — отговори Хайланд. — Само това.
Долното чекмедже на единственото бюро в запуснатия апартамент лежеше на пода. В него имаше няколко блокчета, наподобяващи пластични експлозиви, детонаторни капсули и електронни часовникови устройства. Един полицай правеше опис, а друг снимаше цялата стая с фотоапарат „Никон“ със светкавица. Трети отваряше комплект за вземане на отпечатъци и веществени доказателства. Всяко нещо в стаята трябваше да бъде номерирано и прибрано за използване при поредното съдебно дело над терористи в „Олд Бейли“. Всички доволно се усмихваха освен Морийн Дуайър, която беше с лице, притиснато към пода. Двама полицаи с пистолети в кобурите стояха над момичето и гледаха без капка симпатия голото, мокро тяло.
Мъри стоеше на вратата, за да не пречи на никого, и наблюдаваше как работят полицаите на Оуенс. Нямаше много забележки. Заподозряното лице беше неутрализирано, зоната обезопасена и сега събираха веществените доказателства. Всичко протичаше като по устав. Забеляза, че на заподозряната не се разрешава да се движи. Жена офицер ще извърши претърсване по интимните места, за да е сигурно, че не „крие“ нещо опасно. Това беше малко неприятно за скромната мис Дуайър, но Мъри не мислеше, че съдията би се възпротивил. Морийн Дуайър беше добре известна бомбаджийка и имаше зад гърба си най-малко тригодишен опит. Преди девет месеца я бяха забелязали да се отдалечава от мястото на доста неприятна експлозия в Белфаст, вследствие на която загинаха четирима души и бяха ранени други трима. Не, не трябваше да се съчувства на мис Дуайър. След няколко минути един полицай сне чаршафа от леглото и го метна върху нея, като я покри от раменете до коленете. През цялото това време тя не мръдна. Дишаше учестено, но не издаваше никакъв звук.