— Това е интересно — каза един мъж. Издърпа някакъв куфар изпод леглото. След като провери да не е миниран, той го отвори и извади комплект с театрален грим и четири перуки.
— Хей, и аз имам нужда от такъв грим. — Жената полицай се мушна покрай Мъри и приближи до Оуенс. — Пристигнах по възможно най-бързия начин, подполковник.
— Давай — усмихна се Оуенс. Беше твърде щастлив, за да позволи нещо толкова дребно да го подразни.
— Разтваряй краката, милинка. Знаеш процедурата. — Жената си сложи гумена ръкавица. Мъри не гледаше. Това беше нещо, от което винаги се гнусеше. След няколко секунди ръкавицата беше свалена с плясък. Един полицай подаде на Дуайър дрехи, за да се облече. Мъри гледаше как заподозряната се облича така свободно, сякаш беше напълно сама — не, той си помисли, че ако е сама, тя би изразила някакви чувства. Щом приключи с обличането, един полицай щракна чифт белезници на китките й. Той информира Дуайър за правата й така, както го правеха американските полицаи. Тя с нищо не показа, че разбира думите. Огледа полицаите с абсолютно безизразно лице, на което не се четеше дори яд. Изведоха я, без да каже нито дума.
„Готино маце е“ — помисли си Мъри. Дори с мокра коса и без грим, тя беше много красива. Хубава кожа. Не би й навредило, ако свали около пет килограма, но в добре подбрани дрехи килограмите й нямаше да личат. „Можеш да се разминеш с нея на улицата или да седнеш до нея в бара и да й предложиш една напитка, без изобщо да подозираш, че в чантичката си носи един килограм експлозиви. Слава богу, че при нас няма такива неща…“ Зачуди се как би се справило Федералното бюро с подобни случаи. Дори с всичката си техника, научни експерти и съдебни лекари, помагащи на специалните агенти на място, нито една полиция не би могла лесно да се пребори с такива престъпления. Просто трябваше да се чака лошите да сбъркат. Човек трябва да играе за време както футболен отбор, чакащ почивката преди смяната на полетата. Проблемът беше, че престъпниците ставаха все по-добри, учеха се от грешките си. Както при всяка конкуренция. И двете страни ставаха все по-обиграни. Но престъпниците имаха инициативата. Полицаите винаги догонваха.
— Е, Дан, някаква критика? Достигаме ли стандартите на ФБР? — попита с леко самодоволство Оуенс.
— Стига глупости, Джими! — усмихна се Мъри. Сега нещата бяха спокойни. Детективите бяха заети да описват веществените доказателства, напълно убедени, че имаха солиден криминален случай. — Мога да кажа, че беше доста добре. Знаеш ли колко сте щастливи, че нямате някои от нашите правилници за незаконните претърсвания? „Да не говорим за някои от нашите съдии.“
— Готово — каза фотографът.
— Отлично — отговори сержант Боб Хайланд, който отговаряше за всичко.
— Как дойде толкова бързо, Боб? — пожела да узнае Мъри. — Метрото ли взе или какво?
— Защо не се сетих за това? — засмя се Хайланд. — Може би имахме късмет с движението. Дойдохме за единадесет минути. Вие не бяхте далеч зад нас. Избихме с ритник вратата и задържахме Дуайър за по-малко от пет секунди. Не е ли изумително колко лесно става, ако човек има проклетата информация!
— Сега мога ли да вляза?
— Разбира се — подкани го с ръка Оуенс.
Мъри отиде до бюрото с експлозивите. Човекът от ФБР беше експерт по взривни устройства. Тон и Оуенс клекнаха над, колекцията експлозиви.
— Приличат на чешки — промърмори Мъри.
— Така е — обади се един полицай. — От заводите „Шкода“, личи по опаковката. Но тези са американски. Електронни детонатори модел 31 от „Калифорния Пайронетикс“. — Той хвърли един детонатор в найлонов плик към Мъри.
— По дяволите! Появяват се навсякъде. Пратка от тези малки играчки беше открадната преди година и половина. Пяха на път за нефтено находище във Венецуела и ги отвлякоха отвъд Каракас — обясни Мъри. Огледа по-отблизо малкото черно устройство. — Момчетата от нефтодобива ги обожават. Безопасни, надеждни и почти безпогрешни. Добри са почти колкото армейските. Най-нова технология.
— Къде другаде са се появили? — попита Оуенс.
— Знаем със сигурност за три или четири места. Проблемът е, че са толкова малки и не винаги е лесно да се разпознаят останките. Една банка в Пуерто Рико, полицейски участък в Перу — тези атентати бяха политически. Другият случай или два бяха свързани с наркотици. Досега всички те са били от другата страна на Атлантическия океан. Доколкото ми е известно, тук се появяват за първи път. Те имат номерации на партидите. Трябва да ги сверите с откраднатата пратка. Мога да изпратя телекс и да получим отговор до един час.
— Благодаря ти, Дан.
Мъри преброи пет еднокилограмови блокчета експлозив. Чешките пластични експлозиви се ползваха е добро име по отношение на качеството. Те бяха толкова мощни, колкото и експлозивите, които „Дюпон“ произвеждаха за американската армия. Едно добре разположено блокче експлозив може да събори цяла сграда. С помощта на часовниковите механизми на „Пайронетикс“ мис Дуайър би могла да постави пет бомби със закъснители — до един месец — и да се намира на хиляда мили разстояние, когато те избухнат.
— Господа, тази вечер спасихте живота на много хора. Браво. — Мъри вдигна поглед. Апартаментът имаше само един прозорец, откъм задната страна на блока. Щората му беше спусната до долу, а пердетата — евтини и мръсни. Мъри се зачуди колко ли е наемът за този апартамент. Сигурен беше, че не е висок. Отоплението беше пуснато докрай и в стаята ставаше задушно. — Някой има ли нещо против, ако отворя да влезе малко въздух?
— Отлична идея, Дан — отговори Оуенс.
— Оставете на мен, сър. — Един полицай с ръкавици вдигна щората и след това отвори прозореца. Всичко в стаята щеше да бъде обработено за пръстови отпечатъци, по отвореният прозорец не би навредил на нищо. Лекият ветрец охлади помещението веднага.
— Така е по-добре. — Представителят на ФБР пое дълбоко дъх. Тук не усещаше дизеловите газове от лондонските таксита…
Нещо не беше наред.
Мъри се изненада. Нещо наистина не беше наред. Какво? Погледна през прозореца. Вляво имаше нещо като склад, една сляпа стена, висока четири етажа. Вдясно от нея се виждаше силуетът на лондонската кула над река Темза. Това беше всичко. Обърна се и видя Оуенс, който също гледаше през прозореца. Командирът на Ц-13 обърна глава към Мъри. Гледаше въпросително.
— Да — каза Оуенс.
— Какво каза оня по телефона? — промърмори Мъри.
Главата на Оуенс се поклати.
— Точно така. Сержант Хайланд?
— Да, подполковник?
— Гласът по телефона. Какво точно каза и как звучеше? — Оуенс продължаваше да гледа през прозореца.
— Според мен акцентът му беше като от централните графства. Мъжки глас. Каза, че гледа от прозореца и вижда някакви експлозиви и жици. Разбира се, всичко е записано на лента.
Мъри протегна ръка през отворения прозорец и прокара пръст по външната повърхност на стъклото. Пръстът му се изцапа.
— Със сигурност обадилият се не е чистачът на прозорците. — Мъри се наведе през прозореца. Нямаше пожарна стълба.
— Може би някой от покрива на склада. Аа, не — поправи се Оуенс. — Ъгълът не е подходящ, освен ако заподозряната не е разпръснала всичко по пода. Това е доста странно.