— Не е, като да летиш на някой самолет, който решава да те катапултира без предупреждение — подигра се Райън.
— Разбира се, ударих си крака, но когато метна на гърба си своя „Томкат“*, аз бръмча с хиляда и сто километра в час и отгоре. Всеки, който иска да забие в мен някой куршум, може да го направи, но трябва доста да се потруди.
[* Марка американски изтребители. — Б.пр.]
Райън поклати глава. Слушаше лекция по безопасност от човек, който работеше в най-опасната сфера — летец на самолетоносач и изпитател.
— Как са Кати и Сали? — попита Роби, този път по-сериозно. — Мислехме да ви дойдем на гости в неделя, но трябваше да отидем спешно до Филаделфия.
— Трудно им беше, но издържаха.
— Джек, ти имаш семейство — изтъкна Джексън. — Остави спасителните операции на професионалистите.
Интересното в Роби беше предпазливостта му. Независимо от евтините му приказки за живота му на летец изтребител Джексън никога не предприемаше риск, ако не беше абсолютно наложително. Познаваше летци, които са го правели. Много от тях сега бяха мъртви. Нямаше човек с такива златни криле на гърдите си, който да не е загубил приятел, и Джек се чудеше колко дълбоко се е отразило това на Джексън през годините. Беше сигурен в едно — въпреки че работата на Роби беше опасна, като всички добри играчи на хазарт той премисляше нещата, преди да премести своя чип. Където и да се намираше тялото му, мисълта му вече беше посетила мястото.
— Всичко свърши, Роб. Оставил съм го назад и няма да има следващ път.
— Разбира се, и му слагаме край. Иначе с кого ще пия? Е, хареса ли ти там?
— Не можах да разгледам много, но Кати си прекара чудесно. Мисля, че успя да види всички крепости в страната. Намерихме си и нови приятели.
— Това трябва да е било много интересно — засмя се Роби и угаси пурата си. Те бяха евтини, гадни, миришеха отвратително и Джек предполагаше, че Роби ги пуши само заради имиджа на летец изтребител. — Не е трудно да разбера защо са те харесали.
— Харесаха и Сали. Научиха я да язди кон — кисело добави Джек.
— О, така ли? Що за хора са?
— Ще ти допаднат — увери го Райън.
Джексън се усмихна.
— Да, предполагам. Принцът е карал самолет, така че трябва да е мъж на място, а и баща му сигурно може да се оправи в една самолетна кабина. Чух, че си се върнал с конкорд. Хареса ли ти?
— Мислех да те питам за това. Защо беше толкова шумно? Искам да кажа, защо, след като се движиш два пъти по-бързо от скоростта на звука, всичкият шум не остава зад теб?
Джексън поклати тъжно глава.
— От какво е направен самолетът?
— Предполагам, от алуминий.
— Можеш ли да предположиш, че скоростта на звука е по-висока в метала, отколкото във въздуха? — попита Джексън.
— О, звукът минава през тялото на самолета.
— Разбира се, шумът на двигателя, шумът на горивните помпи, разни други неща.
— Окей. — Райън приключи с въпроса.
— Не ти хареса, нали? — Отношението на приятеля му към летенето забавляваше Роби.
— Защо всички се заяждат с мен за това? — вдигна поглед към тавана Райън.
— Защото е смешно, Джек. Ти си последният жив човек на света, който се бои да лети.
— Хей, Роб, аз го правя, пали? Качвам се, връзвам се с коланите и летя.
— Зная. Извинявай — омекна Джексън. — Просто е толкова лесно да те дразня заради това — за какво са приятелите? Ти направи едно добро, Джек. Горди сме с теб. Но, за бога, внимавай. Тия героични глупости могат да те убият.
— Разбирам.
— Вярно ли е това за Кати? — попита Роби.
— Да. Докторът го потвърди същия ден, когато ми свалиха гипса.
— Браво, тате! Бих казал, че това заслужава по още едно малко. — Роби протегна чашката си и Джек му напя. — Изглежда, и бутилката предава богу дух.
— Мой ред е да купя следващата, нали?
— Толкова време мина, че не си спомням — призна Роби. — Но съм съгласен с теб.
— Значи отново си при самолетите?
— Следващия понеделник ще ме пуснат пак на „Томкат“ — отговори Джексън. — И към лятото отново ще работя това, за което ми плащат.
— Имаш ли заповед за разпределение?
— Да. Пред себе си виждаш бъдещия заместник-командир на VF-41. — Роби вдигна чашата си.
Райън разбра съкращението, което означаваше заместник-командир на изтребителна ескадрила 41.
— Това е много хубаво, Роб!
— Да. Не е зле, като се има предвид фактът, че през последните седем месеца съм бил на земята.
— Веднага ли ще заминете на самолетоносач?
— Не. Ще постоим малко на брега, долу при Оушиана, Вирджиния. Сега ескадрилата е разпределена на „Нимиц“. Когато лодката се върне за преоборудване, изтребителите остават на брега за опреснителни тренировъчни полети. След това вероятно ще се настаним на „Кенеди“. Разместват назначенията на полковете. Джек, хубаво ще бъде отново да метна изтребителя на гърба си! Толкова време мина.
— Ти и Сиси ще ни липсвате.
— Хей, ние няма още да тръгваме — чак през лятото. Карат ме да приключа учебната година — пък и Вирджиния Бийч не е чак толкова далеч. Ще ни дойдете на гости, какво толкова? Не е необходимо да летиш, Джек. Можеш да караш кола — обясни Джексън.
— Е, вероятно ще бъдете тук, когато се роди бебето.
— Да. — Джексън довърши напитката си.
— Ти и Сиси ще ходите ли някъде за Коледа?
— Не зная. Пък и не мога, защото през повечето от почивните дни ще летя в Пакс.
— Окей, елате ни на гости за вечеря — към три часа.
— Семейството на Кати няма ли да…
— Не — отговори Райън, като прибираше всичко на място.
Роби поклати глава.
— Някои хора просто не увират — отбеляза летецът.
— Е, знаеш как е. Вече не почитам храма на Всемогъщия Долар.
— Но успя да се справиш добре с паничката за парите.
Джек се усмихна.
— Да, вярно е.
— Това ме подсеща за нещо. Има едно малко предприятие извън Бостън, което ще направи голям удар.
— О? — Джек наостри уши.
— Мисля, че се нарича „Холоуеър лимитед“. Направили са нова програма за компютрите на изтребителите — наистина я бива, времето за обработка на данните е три пъти по-малко, генерира решения за прехващане с фантастична скорост. Монтирана е на тренажора в Пакс и военноморските сили скоро ще го купят.
— Кой знае за това?
Джек се засмя, докато събираше нещата си.
— Самата фирма все още не знае. Капитан Стивънс от Пакс чу за това от момчетата в „Топгън“*. Бил Мей — летял съм с Бил — за първи път е пробвал програмата преди месец и я е харесал толкова, че почти е убедил ония от Пентагона да зарежат цялата бюрокрация и да я купят. Получи се засечка, но главнокомандващият се е заел и казват, че адмирал Рендъл наистина е мераклия да купи програмата. Още тридесет дни и тази малка фирма ще получи коледен подарък. Малко късно ще бъде — каза Роби, — но ще може да напълни голям чорап за подаръци. Просто от любопитство погледнах вестниците тази сутрин и наистина те фигурират в борсата. Може би трябва да провериш какво е положението.
[* Военновъздушна база за подготовка на елитни летци. — Б.пр.]
— А ти?
Пилотът поклати глава:
— Аз не играя на борсата, но ти още се мотаеш там, нали?
— По малко. Поверителна ли е тази информация? — попита Джек.
— Доколкото ми е известно, не. Поверителната част е свързана с написването на програмата, но за това си имат добра система за засекретяване — никой не може да я проумее. Вероятно Скип Тайлър би могъл, но аз не. Човек трябва да е специалист по атомна енергетика, за да може да разсъждава с нули и единици. Летците не мислят дигитално. Ние сме аналогови — засмя се Джексън. — Трябва да тръгвам. Сиси има рецитал тази вечер.
— Лека нощ, Роб.
— Умната, Джек. — Роби затвори вратата след себе си. Джек се облегна в стола си. Усмихна се на себе си, след това стана и прибра някои документи в куфарчето си.
„Да — каза си той. — Просто за да му покажа, че все още зная как.“