Райън взе палтото си, излезе от сградата и тръгна надолу покрай мемориала „Пребъл“. Колата му беше паркирана на „Декатър роуд“. Джек караше петгодишен фолксваген „Рабит“. Колата беше много практична за тесните улици на Анаполис и той отказа да си вземе порше, каквото жена му използваше, за да пътува до работата си в Балтимор и обратно. Хиляди пъти беше казал на Кати, че е тъпо двама души да имат три автомобила. За него „Рабит“, за нея „Порше-911“ и комби за семейството. Предложението на Кати той да продаде фолксвагена и да кара комбито беше, разбира се, неприемливо. Малкият бензинов двигател запали веднага. Беше твърде шумен. Трябва да провери гърнето. Джек тръгна и както винаги зави надясно към Мериленд авеню през портал номер 3 в мрачната еднообразна стена, която заобикаляше академията. Един постови от морската пехота му отдаде чест. Райън беше изненадан от това — никога досега не бяха го правили.
Не беше лесно да кара. Когато превключваше скоростите, Райън завърташе лявата си длан в превръзката, за да хване волана, докато дясната му ръка преместваше скоростния лост. Натоварването по улиците никак не му помагаше. Няколко хиляди държавни служители си тръгваха от различни правителствени сгради, улиците бяха претъпкани и се наложи много пъти да спира и да започва всичко от първа скорост. Колата беше с пет предни и една задна предавка и когато стигна до светофарите на Централ авеню, Джек съжали, че не си е купил автомобил с автоматични скорости. Отговорът се криеше в икономията на гориво: „Нима си струва допълнителният литър на сто километра?“ Изсмя се на себе си, като се отправи на изток към залива Чесапийк, а след това надясно по „Фолкънс нест роуд“.
Тук рядко имаше движение. „Фолкънс нест роуд“ свършваше малко след къщата на Райън, като от другата страна имаше няколко ферми, които сега, в началото на зимата, също се намираха в състояние на покой. Късите останки на царевични стъбла лежаха в редици по кафявите неразорани полета. Той зави наляво по пътя към своята къща. Райън притежаваше дванадесет декара на Перигрин клиф. Най-близкият му съсед, инженер на име Арт Палмър, се намираше на половин миля по-надолу през силно залесените склонове и през мътното поточе. Скалите на северния бряг на залива Чесапийк, където живееше Джек, бяха високи почти петнадесет метра — на юг ставаха по-високи, но не много — и бяха образувани от ронлив пясъчник. Те бяха наслада за палеонтолозите. От време на време екипи от някой местен колеж или музей чоплеха основата на скалата и намираха вкаменени зъби от акула, които някога са принадлежали на същество с размерите на малка подводница, както и кости на още по-невероятни създания, живели тук преди стотици милиони години.
Лошото беше, че скалите ерозираха. Къщата му беше построена на тридесетина метра от ръба на скалата и дъщеря му беше получила строга заповед — налагана на два пъти с напляскване — да не се доближава дотам. Хората от опазването на околната среда убедиха Райън и съседите му да засадят кудзу — плодовит плевел от американския юг, — за да предпазят лицевата част на скалата. Плевелът беше стабилизирал скалата, но нападаше растителността наоколо и Джек трябваше редовно да го унищожава със специален препарат, за да защити дърветата от задушаване. Но по това време на годината този проблем не съществуваше.
Имотът на Райън беше на места незалесен, на места покрит с дървета. Близката до пътя част някога е била култивирана, но това е било трудно, защото земята не беше достатъчно равна, за да може безопасно да се кара трактор по нея. Като доближи къщата, започнаха да се появяват дърветата — няколко стари чепати дъба и други широколистни видове, чиято шума сега беше опадала и клоните стърчаха като скелети в студения въздух. Стигна до гаража и видя, че Кати вече си е дошла — беше паркирала поршето си до комбито. Той трябваше да остави фолксвагена на открито.
— Тате! — Сали, без жилетка, рязко отвори вратата и изтича да посрещне баща си.
— Тук е много студено — каза й Джек.
— Не, не е — отговори Сали. Взе куфара му и го помъкна с две ръце, като пуфтеше, докато изкачи трите стъпала на входа към къщата.
Райън свали палтото си и го окачи в гардероба в антрето. Трудно му беше да се справя с една ръка. Започваше да шмекерува. Постъпваше както в колата — използваше лявата си ръка, като се опитваше изобщо да не напряга рамото. Сега болката беше напълно изчезнала, но Райън беше сигурен, че може бързо да я върне, ако направи нещо тъпо. Освен това и Кати би му се разкрещяла. Намери жена си в кухнята. Тя гледаше намръщено в килера.
— Здравей, скъпа.
— Здравей, Джек. Закъсняваш.
— Ти също. — Райън целуна жена си. Кати помириса дъха му. Носът й се сбърчи.
— Как е Роби?
— Добре. Глътнах само две много малки.
— Аха. — Тя се обърна към килера. — Какво искаш за вечеря?
— Изненадай ме — предложи Джек.
— Много ми помагаш! Трябва да те оставя ти да сготвиш.
— Не е мой ред, забрави ли?
— Знаех си, че не биваше да спирам в магазина „Джайънт“ — измърмори Кати.
— Как мина днес?
— Само една процедура. Асистирах на Бърни при присаждането на роговица, а след това трябваше да извеждам пациентите на разходка. Скучен ден. Утре ще бъде по-добре. Между другото Бърни ти праща много поздрави. Какво ще кажеш за кренвирши с боб?
Джек се засмя. Откакто се бяха върнали, менюто им се състоеше предимно от основни американски храни от първа необходимост. Беше малко късно за нещо по-изискано.
— Окей. Ще ида да се преоблека и да потракам на компютъра.
— Внимавай с ръката, Джек.
„Предупреждава ме по пет пъти на ден. — Джек въздъхна. — Човек не трябва да се жени за лекар.“ Къщата на Райън наподобяваше палубата на кораб. В хола, който беше едновременно и трапезария, таванът приличаше на тези в катедралите — намираше се на пет метра от пода. Стената с тройни прозорци гледаше към залива, а зад големите плъзгащи се врати имаше широка тераса. На стената срещу прозорците се издигаше чак до покрива масивна тухлена камина. Голямата спалня беше разположена на половин етаж над хола, а от прозореца й можеше да се гледа вътре. Райън се качи по стълбите. Къщата беше проектирана така, че позволяваше големи гардероби. Райън си избра домашни дрехи и се зае с досадния ритуал по преобличането с една ръка. Все още експериментираше и се опитваше да намери подходящ начин да го прави.
Когато свърши, се върна долу и заобиколи стълбите, за да отиде до следващия етаж — там се намираше библиотеката му. Тя беше огромна. Джек четеше много и купуваше книги, за които нямаше време, но се надяваше, че ще ги прегледа някой ден. На голямото бюро до прозорците на стената откъм залив се намираше персоналният му компютър „Епъл“ и всичкото му периферно оборудване. Райън го включи и подаде инструкции. След това включи и модема си и се обади до „Компюсърв“. По това време на деня достъпът беше лесен и от менюто за влизане той избра „Микрооферта II“.
След миг вече разглеждаше състоянието на акциите на „Холоуеър лимитед“ за последните три години. Акциите бяха изгодно невпечатляващи. Колебаеха се от два най-много до шест долара, и то преди две години — това беше фирма, която е обещавала много, но е загубила доверието на инвеститорите си. Джек си записа нещо, след това излезе от програмата и пусна друга — „Разкритие II“, за да разгледа регистрите на фирмата от службата за гаранции и борсови операции, а също и последния годишен доклад. „Окей“ — помисли си Райън. Фирмата правеше пари, но малко. Проблем на високотехнологичните фирми беше, че много инвеститори търсеха големи печалби за кратко време или се прехвърляха другаде, като забравяха, че нещата не винаги ставаха по този начин. Фирмата беше открила малка, макар и опасна ниша и беше готова да опита нещо смело. Райън пресметна наум стойността на договора на военноморските сили и я сравни с общите приходи на фирмата…
„Окей!“ — помисли си той, преди да изключи компютъра. След това се обади на брокера си. Райън работеше чрез една брокерска фирма, която правеше отстъпки в цените на услугите и имаше дежурни хора по всяко време. Джек търгуваше винаги с един и същи човек.