— Здрасти, Морт, обажда се Джек. Как е семейството?
— Здравейте, доктор Райън. При нас всичко е наред. Какво мога да направя за вас тази вечер?
— Една фирма, „Холоуеър“, от многото, дето се занимават с високи технологии. На шосе 128 извън Бостън. Вписана е в американската борса.
— Окей — Райън дочу тракането по клавишите. Всички използваха компютри. — Ето я. Върви за четири и седем осми, не е много активна…поне доскоро. През последния месец се забелязва някаква скромна дейност.
— Каква дейност? — попита Райън. Това беше другият признак, който търсеше.
— О, разбирам. Компанията изкупува акциите си лека-полека. Не е голяма работа, но изкупуват собствените си акции.
„Ето! — Райън се усмихна. — Благодаря ти, Роби, ти ми даде информация за нещо наистина голямо.“ Джек се запита дали това не е игра на борсата и възползване от вътрешни данни. Първоначалната информация може да бъде определена така, но решението за закупуването се основаваше на законно извършено потвърждение и на опита му като борсов играч. „Окей, законно е.“ Можеше да прави каквото си поиска.
— Колко мислиш, че ще можеш да ми закупиш?
— Не са много впечатляващи акции.
— Често ли греша, Морт?
— Колко искате?
— Най-малко двадесет хиляди, а ако има, и повече. Искам да ми вземеш колкото можеш да намериш. — Нямаше начин да успее да се сдобие с повече от петдесет хиляди акции, но Райън беше решил да вземе всичко възможно. Ако загуби, губеше само някакви пари, а повече от година не беше имал такова предчувствие. Ако фирмата получи договора от военноморските сили, стойността на нейните акции ще нарасне десетократно. Сигурно е получила някаква информация. Ако Райън не грешеше, изкупуването на собствените им акции при нищожните средства, с които разполагаха, щеше рязко да увеличи капитала на фирмата, което да позволи бързото разширяване на дейностите. „Холоуер“ залагаше на бъдещето и залогът беше голям.
Изминаха пет секунди в мълчание.
— Каква информация имаш, Джек? — попита накрая брокерът.
— Играя по нюх.
— Окей. Двадесет хиляди и отгоре… Ще ти се обадя утре в десет. Мислиш ли, че бих могъл да…
— Случаят е, като да хвърляш зар, но очаквам да се падне добро число.
— Благодаря. Друго има ли?
— Не. Трябва да вечерям. Лека нощ, Морт.
— Доскоро. — И двамата затвориха телефоните. На другия край на телефона брокерът реши да опита с хиляда акции. Понякога Райън бъркаше, но когато се окажеше прав, попаденията му бяха много точни.
— Коледа — каза О’Донъл. — Идеално.
— Днес ли преместват Шон? — попита Маккени.
— Тръгва от Лондон с микробус в четири сутринта. Това са много добри новини. Боях се, че ще използват хеликоптер. Нищо не се знае за маршрута, по който ще се движат — продължи да чете. — Но ще го прекарат с ферибота за Лимингтън в осем и тридесет сутринта на Коледа. Съгласуването е отлично, ако се замисли човек. Твърде рано е и движението няма да бъде натоварено. Всички ще отварят подаръците си и ще се обличат за черква. Дори микробусът сигурно ще е единственото транспортно средство на ферибота. Кой би предположил, че на Коледа ще прехвърлят затворник.
— Значи ще освободим Шон?
— Майкъл, нашите хора не са много полезни, когато са вътре, нали? Аз и ти ще летим утре сутринта. Мисля да отидем до Лимингтън и да разгледаме ферибота.
9.
ПРАЗНИК
— Господи, чудесно е отново да имам две ръце — каза Райън.
— Още две седмици, а може и три — напомни му Кати. — И не мърдай ръката си в проклетата превръзка!
— Да, мила.
Беше два часът сутринта и нещата вървяха зле…и добре. От три години семейство Райън си имаше традиция — след като Сали си легне и заспи, родителите й се прокрадваха в мазето — стая, заключена с катинар, — изнасяха играчките и започваха да ги сглобяват. Предишните две години тази церемония беше допълнена с две бутилки шампанско. Сглобяването на играчките беше вече много по-различно, когато и двамата бяха пийнали. По този начин се отпускаха и можеха да почувстват коледното настроение.
Дотук нещата се бяха развили добре. Джек беше завел дъщеря си в седем часа в черквата „Света Мария“ на детската служба, а малко след девет тя беше вече в леглото. Сали беше надникнала крадешком иззад камината на два пъти, но заповедта на баща й я накара да се върне в спалнята и да остане там, притиснала бъбривото механично мече до гърдите си. Към полунощ родителите й решиха, че вече е дълбоко заспала и могат да вдигнат малко шум. Започна се „преселението на играчките“, както го наричаше Кати. И двамата се събуха, за да слязат тихо по дървените стъпала. Озоваха се пред мазето. Разбира се, Джек беше забравил ключа от катинара и трябваше да се върне обратно да го търси. Пет минути по-късно вратата беше отворена и двамата на четири пъти пренесоха многоцветните кутии, които наредиха до елхата и кутията с инструменти на Джек.
— Знаеш ли кой е най-мръсният израз в английския, Кати? — попита два часа по-късно Райън.
— „Сглоби играчката!“ — отговори жена му с хихикане. — Миналата година аз казах това, мили.
— Малка кръстата отвертка — протегна ръка Джек. Кати плесна отвертката в ръката му, сякаш беше хирургически инструмент.
И двамата седяха на килима, на три метра от огромната елха. Около тях играчките образуваха полумесец — някои поставени в кутии, някои сглобени от вбесения Райън.
— Дай аз да го направя.
— Това е мъжка работа — отговори Джек. Сложи отвертката на пода и отпи от шампанското си.
— Свиня! Ако те оставя сам да свършиш това, няма да бъдеш готов чак до Великден.
Джек си помисли, че тя е права. Да го правиш полупиян не беше толкова лесно. Да го правиш с една ръка беше трудно, но не и невъзможно. Да го правиш с една ръка и полупиян беше… Проклетите винтчета не искаха да се завият в пластмасата и сигурно беше по-лесно да се разбере инструкция за сглобяване на осемцилиндров V-образен двигател!
— Защо й е на куклата къща? — жално попита Джек. — Нали шибаната кукла вече се намира в къща?
— Трябва да е много трудно да си такъв шопар. Вие, тъпите мъже, просто не разбирате нищо — съчувствено поклати глава Кати. — Предполагам, че мъжете никога не успяват да надживеят бейзболните палки — те поне са елементарни играчки само от една част.
Джек бавно обърна глава.
— Е, най-малкото можеш да пийнеш още шампанско.
— Една чаша ми е седмичната дажба. Вече изпих една голяма чаша — напомни му тя.
— И ме накара да гаврътна останалото.
— Ти купи бутилката, Джек. — Тя я вдигна. — При това е доста голяма.
Райън се обърна към къщата на куклата Барби. Помнеше времето, когато я бяха измислили. Представляваше обикновена, доста добре оформена кукла, но все пак играчка, нещо, с което се забавляваха момичетата. Тогава не му беше минало през ума, че някой ден и той може да си има малко момиченце. „Какво ли не правим за децата си — помисли си той. След това сам се присмя на себе си. — Разбира се, правим го и ни е приятно. Утре това ще бъде просто весел спомен, както през миналата година на Коледа, когато за малко не пробих дланта си точно с тази отвертка.“ Ако жена му не му помогне да свърши по-скоро, Дядо Мраз щеше да започне да стяга шейната си за следващата Нова година. Пое дълбоко дъх и преглътна гордостта си.
— Помощ!
Кати погледна часовника си.
— Този път минаха четиридесет минути повече, отколкото очаквах.
— Ставам по-бавен.
— Бедничкият, да му се наложи да изпие цялото шампанско сам. — Целуна го по челото. — Отвертка.
Той й я подаде. Кати набързо прегледа скиците.
— Нищо чудно, глупчо. Използваш къс винт, а трябва да сложиш дълъг.
— Забравям, че съм женен за високоплатен монтьор.
— Това е истинското коледно настроение, Джек. — Тя се усмихна и зави винтчето на мястото му.
— Много красив, умен и изключително привлекателен високоплатен монтьор. — Той прокара пръст по врата й.
— Сега е малко по-добре.
— Няма по-добър от мен при работа с инструментите с една ръка.