Тя завъртя глава и се усмихна така, както жената се усмихва само на обичания мъж.
— Подай ми винта си, Джек, и аз ще ти простя.
— Не мислиш ли, че трябва най-напред да сглобиш къщата?
— Винта, по дяволите! — Той й подаде един. — Само това ти се върти из мръсната глава, но въпреки всичко ти прощавам.
— Благодаря. В противен случай ти бях приготвил още нещо.
— О, и за мен ли Дядо Коледа е донесъл подарък?
— Не съм сигурен. Ще проверя.
— Ти се справи добре, като се има предвид състоянието ти — каза жена му, докато довършваше оранжевия пластмасов покрив. — Готово е, нали?
— Благодаря ти за помощта, мила.
— Аз казвала ли съм ти за… не, не съм. За една от важните придворни дами. Не зная какво толкова им е важното. Но както и да е. Онази графиня… тя сякаш беше извадена от „Отнесени от вихъра“ — каза през смях Кати. Така определяше онези жени, от които не става нищо. — Попита ме дали шия.
„Това не бива да я питат.“ Джек обърна поглед към прозорците и се усмихна.
— И ти каза…
— Само очни ябълки. — На лицето й се появи сладка и победоносна усмивка.
— Ооох. Надявам се, че не е било по време на обяда.
— Джек! Познаваш ме добре. Тя беше много приятна и свиреше чудесно на пиано.
— Колкото теб?
— Не. — Жена му се усмихна. Джек протегна ръка, за да я стисне за носа.
— Каролайн Райън, магистър, еманципирана жена, инструктор по очна хирургия, световноизвестна пианистка, съпруга и майка, не цепи басма на никого.
— Освен на съпруга си.
— Кога за последен път излязох наглава с теб? — попита Джек.
— Джек, ние не се съревноваваме. Ние се обичаме. — Тя се наведе към него.
— Няма да споря за това — тихо каза той и целуна жена си по устните. — Според теб колко хора са все още влюбени след толкова години семеен живот?
— Само щастливите, пръдльо. След толкова време семеен живот за нас.
Джек отново я целуна и стана. Отиде внимателно до морето от играчки около елхата и се върна с малка кутия, опакована в зелена хартия. Седна до жена си и опря рамо в нейното. Пусна кутийката в скута й.
— Честита Коледа, Кати.
Тя сграбчи кутията с детска алчност, но внимателно и разкъса с нокти хартията. Показа се бяла картонена кутия, а в нея — друга, покрита с кадифе. Отвори я бавно.
Вътре имаше огърлица от фино злато, направена да пасва плътно около врата. Можеше да се предполага за цената й по изработката и теглото. Кати Райън пое дълбоко дъх. Съпругът й задържа своя. Не беше наясно с модните увлечения на жените. Изборът му се дължеше на съвета на една много търпелива продавачка в бижутерийния магазин. „Харесва ли ти?“
— По-добре е да не плувам с това на врата си.
— Но няма да се налага да го сваляш, когато миеш съдовете — каза Джек. — Ето. — Извади я от кутията и я сложи около врата й. Успя да я закопчае с едната си ръка от първия път.
— Ти си тренирал. — С ръка опипваше огърлицата, докато го гледаше изпитателно. — Нали си тренирал, за да можеш да ми я закопчееш?
— Цяла седмица в службата — кимна Джек. — Опаковането също беше отвратително.
— Чудесно е. О, Джек! — Тя го обви с ръце, а той целуна нежно шията й.
— Благодаря, мила. Благодаря, че си ми съпруга. Благодаря, че роди децата ми. Благодаря, че ми позволяваш да те обичам.
Кати примигна, за да задържи напиращите сълзи. От тях сините й очи добиха блясък, който го накара да се почувства най-щастливият мъж на света.
— Това беше първото нещо, което видях — небрежно излъга той. Беше го видял, след като в продължение на девет часа обиколи седем магазина в три пазарни центъра. — То само ми каза: „Аз съм направено за нея.“
— Джек, аз не съм ти купила нищо подобно…
— Млък. Всяка сутрин, когато се събудя и те видя до себе си, получавам най-хубавия подарък.
— Ти си сантиментален идиот като от някой роман, но нямам нищо против.
— Харесва ли ти? — предпазливо попита той.
— Глупчо, обожавам го! — Целунаха се отново. Джек беше загубил родителите си преди няколко години. Сестра му живееше в Сиатъл, а повечето от роднините му — в Чикаго. Всичко, което обичаше, се намираше в тази къща: жена му, детето…и една трета от бъдещото им дете. Беше накарал жена си да се усмихне на Коледа и сега можеше да се надява на успешна година.
По времето, когато Райън започна да сглобява къщата за куклата, четири напълно еднакви сини затворнически коли през петминутни интервали напуснаха затвора „Брикстън“. За всяка от тях първият половин час включваше каране из страничните улички на Лондон. Вътре седяха по двама полицаи и гледаха през малките прозорчета на задните врати, за да видят дали не ги следи някоя кола, докато се движат по произволно избрания път из града.
Денят беше подходящ за изпълнението на този план. Типично английско зимно утро — колите минаваха през участъци с мъгла и студен дъжд. Откъм Ламанша духаше средно силен буреносен вятър, а най-благоприятното нещо беше тъмнината. Северното разположение на острова гарантираше, че слънцето няма да се покаже поне още няколко часа и тъмносините затворнически коли щяха да са невидими в ранното утро.
Секретността беше така пълна, че сержант Боб Хайланд от отдел Ц-13 дори не подозираше, че се намира в третата кола, напускаща затвора. Знаеше само, че седи на няколко сантиметра от Шон Милър и че отиват към малкото пристанище Лимингтън. Можеха да избират измежду три пристанища и три различни вида транспорт, за да стигнат до остров Уайт: обикновен ферибот, кораб на въздушна възглавница или кораб с подводни криле. Можеха да поискат и хеликоптер от Кралските военновъздушни сили от Госпорт, но само един поглед към беззвездното небе накара Хайланд да отхвърли тази възможност. „Идеята не е добра“ — помисли си той. Освен това охраната е непробиваема. Не повече от тридесет души знаеха, че Милър ще бъде преместен тази сутрин. Самият Милър го научи преди три часа и все още не знаеше към кой затвор го карат. Щеше да разбере едва когато стигнат на острова.
Британската затворническа система беше причина за някои конфузни положения през годините. Бягствата от старите, мрачни сгради, намиращи се в отдалечени места, като Дартмур в графство Корнуол, се оказваха изключително лесни, затова на остров Уайт бяха построени два нови затвора с максимална сигурност — „Олбъни“ и „Пакхърст“. Предимствата бяха много. По принцип един остров може да бъде охраняван по-лесно, а на този имаше само четири редовни входни пристана. По-важното беше, че островът е населяван предимно от големи фамилии, което беше странно дори и за Англия, и всеки непознат щеше най-малкото да бъде забелязан, но можеше и да бъде съобщено за него. Новите затвори бяха някак си по-удобни от строените през миналия век. Това беше случайност, но Хайланд нямаше нищо против нея. По-добрите условия за живот на затворниците се придружаваха от средства, предназначени да затрудняват много бягството — нищо не можеше да го направи напълно невъзможно, но в тези затвори имаше телевизионни камери, които покриваха всеки сантиметър стена, електронни алармени инсталации на най-неочаквани места и охрана, въоръжена с автомати.
Хайланд се протегна с прозявка. Ако имаше късмет, щеше да се прибере у дома рано следобед и да прекара известна част от коледния ден със семейството си.
— Не виждам нищо тревожно — каза другият полицай, опрял нос в малкия стъклен правоъгълник на вратата. — Само шепа коли на улицата и никоя от тях не ни следва.
— Аз не мога да се оплача — отбеляза Хайланд. Обърна се и погледна Милър.
Затворникът седеше най-отпред на лявата пейка. Ръцете му бяха хванати в белезници. Същите имаше и на глезените си и те бяха свързани с верига. С малко късмет и помощ така ограничен човек може да се движи със скоростта на лазещо бебе, но нямаше шансове да надбяга двегодишно дете. Милър просто си седеше с глава, облегната на стената и със затворени очи, докато колата се друсаше и подскачаше по пътя. Изглеждаше като заспал, но Хайланд не можеше да бъде заблуден. Милър отново се беше затворил в себе си, потънал в размисъл за нещо.