„За какво мислите, мистър Милър?“ — искаше да го попита полицаят. Не че не беше задавал въпроси. Почти всеки ден след нападението на пътя към двореца Хайланд и няколко други полицаи бяха седели на грубата дървена маса срещу този младеж и се опитваха да завържат някакъв разговор. Хайланд признаваше пред себе си, че е костелив орех. Милър беше изтървал само една дума и това се случи преди девет дни. Един надзирател временно беше преместил Милър в друга килия уж заради повредената канализация, като действията му издаваха повече възмущение, отколкото професионализъм. В другата килия имаше двама обикновени криминални престъпници — наричаха ги ОКП, за да ги различават от политическите, с които работеше отдел Ц-13. Единият от тях очакваше присъда за поредица жестоки улични обири, а другият — за убийство с пистолет на собственика на магазин в Кенсингтън. И двамата знаеха кой е Милър и го мразеха достатъчно, за да гледат на него като на изкупителна жертва за престъпление, за което иначе не съжаляваха много. Когато Хайланд се появи за поредния безрезултатен разпит, завари Милър проснат по лице на пода на килията и без панталон, а обирджията го изнасилваше така брутално, че на Хайланд му дожаля.
Обикновените криминални престъпници се дръпнаха по заповед на Хайланд и когато вратата на килията се отвори, самият той изправи Милър и му помогна да отиде до диспансера. И тогава Милър му беше проговорил като на друго човешко същество. От подутите, напукани устни се отрони едно „Благодаря“.
„Полицай спасява терорист — помисли си Хайланд. — Голямо заглавие може да стане.“ Разбира се, надзирателят твърдеше, че е невинен. Наистина имаше проблеми с канализацията в килията на Милър — нещо се объркало по някакъв начин, а и междувременно бил повикан да успокоява размирици в друга част на затвора. Не чул никакъв звук от килията в този край на коридора. Нито звук. Лицето на Милър беше направено на кървава каша и беше сигурно, че няма да има проблеми с тоалетната в продължение на няколко дни. Съчувствието му към Шон Милър не трая дълго време. Хайланд все още беше ядосан на надзирателя. Осквернено беше чувството му на професионалист. Не приемаше постъпката на надзирателя и смяташе, че това е връщане назад към изтезанията с разпъване и с нагорещени клещи. Законът опазваше обществото не толкова от престъпниците, колкото от самото общество. Истина, която дори не всички полицаи разбираха напълно, но беше и единственото нещо, което Хайланд научи през петте години в отдела за борба с тероризма. Видът на стореното от терористите беше повече от неприятен урок.
По лицето на Милър все още личаха някои белези, по той беше млад и заздравяваше бързо. Само за няколко кратки минути той го възприе като човек. Сега отново беше животно. Хайланд изпитваше затруднение да мисли за него като за човешко същество — но професионализмът го задължаваше. „Дори и за такива като теб.“ Полицаят отново погледна през задния прозорец.
Пътуването беше скучно, както трябваше да се очаква, без радио и разговори и непрекъснато дебнене за нещо, което не беше там отвън. Хайланд съжаляваше, че не сложи кафе вместо чай в термоса си. Гледаха как камионетката им преминава през Уоркинг, след това през Алдершот и Фарнам. Вече се намираха в районите с големи недвижими имоти на Южна Англия. Навсякъде около тях се виждаха представителните къщи на аристократите, занимаващи се с конен спорт, и по-малко представителните домове на онези, които работеха за тях. Хайланд си мислеше, че ако не беше толкова тъмно, това пътуване можеше да бъде доста приятно. Мъглата беше надвиснала над многобройните долини, дъждът чукаше по металния покрив на колата, а шофьорът трябваше да внимава как кара по тесните, осеяни със завои пътища, така характерни за английската провинция. Единственото хубаво нещо беше почти пълната липса на движение. Хайланд виждаше светлинки над далечни врати, но това беше всичко.
Един час по-късно колата тръгна по шосе М-27, за да заобиколи Саутхамптън, след това сви на юг по второстепенния път за Лимингтън. Пресичаха малки селца, намиращи се на няколко мили едно от друго. Тук-там се чувстваше оживлението на новия ден. Пред няколко фурни имаше паркирани коли, чиито собственици приготвяха пресен, топъл хляб за вечеря. Вече се провеждаха ранни черковни служби, но истински натовареното движение нямаше да започне преди изгрева на слънцето, а дотогава оставаха над два часа. Времето се влошаваше. До брега оставаха само няколко мили, а вятърът духаше с петдесетина километра в час. Той разкара мъглата, но пък довлече порой студен дъжд и люлееше колата.
— Гаден ден за возене с лодка — каза полицаят, седнал отзад.
— Трябва да трае само тридесет минути — отговори Хайланд, а стомахът му се свиваше при мисълта за това. Макар и роден в страна на корабоплаватели, Боб Хайланд ненавиждаше пътуването по вода.
— В ден като този? Един час, а може би и повече.
Мъжът започна да си тананика песента „Живот върху вълните“, докато Хайланд съжаляваше за голямата закуска, която си беше приготвил, преди да излезе от къщи.
„Нищо страшно няма — мислеше той. — След като откараме мистър Милър, се връщаме за Коледа и имаме два свободни дни. Заслужил съм си ги.“ Тридесет минути по-късно пристигнаха в Лимингтън.
Хайланд беше идвал тук и преди, но помнеше, че тогава имаше по-голяма видимост. Идващият от морето югозападен ураганен вятър сега духаше с постоянни шестдесет и пет километра в час. Помпеше, че повечето от пътя до остров Уайт минаваше през води с естествен заслон, и се надяваше това да е така. Фериботът „Сенлак“ ги чакаше в пристанището. Само преди половин час капитанът беше казал, че към него идва специален пътник. Това обясняваше присъствието на четиримата въоръжени офицери, прави или насядали по различни места на ферибота. Операцията беше от онези, за които разгласяването се избягваше, пък и не пречеше на другите пътници на ферибота, много от които носеха вързопи. За съдържанието им човек не трябваше да се чуди дълго.
Фериботът от Лимингтън за Ярмут потегли точно в осем и тридесет. Хайланд и другият офицер останаха в колата, докато шофьорът и вторият въоръжен полицай, който се возеше отпред, стояха отвън. „Още един час — мислеше той, — после няколко минути, за да откараме Милър до затвора, и след това спокойно каране обратно до Лондон. Може дори да имам време да полегна и да дремна.“ Коледната вечеря беше насрочена за четири следобед, но не можеше да мисли за това.
„Сенлак“ навлезе в пролива Солент между Англия и остров Уайт. Ако тези води се намираха зад естествен заслон, Хайланд не желаеше да мисли какви ли са водите в открития океан. Фериботът не беше много голям и не притежаваше качествата на корабите от военния флот. Бурният вятър, както и водата в пролива удряха дясната страна на съда, който вече се люлееше с отклонение от петнадесет градуса.
„Дяволите да го вземат!“ — помисли си сержантът. Погледна към Милър. Поведението на терориста не се беше променило изобщо. Седеше като статуя, с глава, опряна в стената на колата, със затворени очи и ръце, поставени в скута. Хайланд се опита да стори същото. Нямаше да спечели нищо, ако гледа през прозорчето. Вече не трябваше да се притеснява за преследващи ги коли. Облегна се и подпря крака на лявата пейка. Някъде беше чел, че затварянето на очите е ефективна защита срещу морската болест. Нямаше защо да се бои от Милър. Хайланд, разбира се, не носеше оръжие, а ключовете от белезниците на Милър се намираха в джоба на шофьора. Затова затвори очи и позволи на вестибуларния си апарат да свикне с клатушкането на ферибота, без да се обърква от неподвижната вътрешност на колата. Това имаше ефект. Не след дълго стомахът му започна да сигнализира за неудоволствието си от настоящото състояние на нещата, но не беше много неприятно Хайланд се надяваше, че по-бурното море напред по пътя няма да промени положението. Нямаше да го промени.
След миг звук от автоматична стрелба го накара рязко да вдигне глава. Запищяха жени и деца, последваха ги груби викове на мъжки гласове. Някъде зави автомобилен клаксон. Затракаха още автомати. Хайланд разпозна късото излайване на служебното оръжие на един от полицаите, последвано от незабавното стакато на картечница. Всичко трая не повече от минута. Сирената на „Сенлак“ започна да издава кратки, мощни звуци, като след няколко секунди спря, а автомобилният клаксон продължаваше да вие. Пищенето утихна. Вече се чуваха не острите писъци на тревогата, а по-дълбоките викове на осъзнат ужас. Избухнаха още няколко изстрела от автомат и сетне заглъхнаха. Хайланд се боеше повече от тишината, отколкото от шума. Погледна през прозорчето и не видя нищо освен една кола и тъмното море. Знаеше какво му предстои. Бръкна под якето си за пистолета, който не беше там.