[* Русокос герой от канадския анимационен филм „Маунтис“, който се старае винаги да постъпва правилно, но не му се удава. — Б.пр.]
— Обичам те — тихо каза той.
— О, Джек. — Кати се опита да го прегърне. Не успя, заради гипса, който Райън не можеше да види. — Джек, за какъв дявол ти трябваше да правиш това?
Той вече беше решил как да отговори на този въпрос:
— Всичко е свършено и все още съм жив, нали? Как е Сали?
— Мисля, че най-после е успяла да заспи. Долу е с един полицай. — Кати изглеждаше уморена. — Ти как мислиш, че е тя, Джек? Господи! Тя видя как за малко не те убиха. Уплаши и двама ни до смърт. — Около сините й очи имаше червени кръгове и косата й изглеждаше ужасно. Е, тя никога не можеше да направи кой знае какво с нея — хирургическата шапка винаги я съсипваше.
— Да, зная. Но както и да е. Изглежда, вече няма да мога да правя така за известно време — изръмжа той. — Всъщност, изглежда, няма да мога да правя нищо за известно време.
Това я накара да се усмихне. Радваше се, че може да я види усмихната.
— Добре. Сега трябва да пазиш силите си. Може би това ще ти послужи за урок — и не ми разправяй, че всичките тези хотелски легла не струват нищо. — Тя стисна ръката му. Усмивката й стана дяволита. — Вероятно ще разберем нещо след няколко седмици. Как изглеждам?
— Ужасно — засмя се тихо Джек. — Предполагам, че докторът беше голяма клечка.
Видя как жена му се поотпусна.
— Може и така да се каже. Сър Чарлс Скот е един от най-добрите ортопеди в света. Той е обучавал професор Ноулс — свършил си е превъзходно работата върху теб. Късметлия си, че изобщо ръката ти остана… Господи!
— Спокойно, мила. Нали знаеш, че ще живея?
— Зная, зная.
— Ще ме боли, нали?
Кати се усмихна отново.
— Само малко. Е, аз трябва да сложа Сали да спи. Ще се върна утре. — Наведе се да го целуне. След наркотиците, кислородните тръби, сухотата в устата и всичко останало целувката му се стори приятна. „Господи — помисли си той, — как обичам това момиче.“ Кати стисна ръката му още веднъж и излезе.
Сестрата, двойник на Бети Дейвис, се върна. Смяната на компанията не беше сполучлива.
— И аз съм „доктор Райън“ — уморено каза Джек.
— Много добре, докторе. Време е да си починете. Аз ще бъда тук, за да ви наглеждам през нощта. Сега спете, доктор Райън.
След тази забележка Джек затвори очи. Утрешният ден щеше да бъде отвратителен, сигурен беше в това. И не само утрешният.
2.
ПОЛИЦАИ И КРАЛСКИ ОСОБИ
Райън се събуди в 6:35 сутринта. Знаеше колко е часът, защото водещият го съобщи по радиото, а после гласът му заглъхна и започна песен в стил „кънтри и уестърн“. Джек избягваше този тип музика у дома и слушаше единствено новини. Текстът на песента беше призив към майките да не позволяват на синовете си да стават каубои и първата мисъл, която му хрумна, беше: „Тук определено нямат такива проблеми…нали?“ В продължение на половин минута мисълта му беше заета от това, като се чудеше дали англичаните имат каубойски барове с дървени стърготини по пода, механични бикове за езда и служители с остри ботуши и колани с петкилограмови катарами… „Защо не? — заключи той. — Вчера видях нещо направо от каубойските филми.“
Джек с удоволствие щеше да се унесе отново в сън. Затвори очи и се опита да се отпусне, но без полза. Самолетът от летище „Дълес“ бе излетял рано сутринта, по-малко от три часа след като се беше събудил. Не беше спал в самолета — това просто не му се удаваше, — но летенето винаги го изтощаваше и той си беше легнал веднага щом пристигнаха в хотела. А колко ли време е прекарал в безсъзнание в болницата? Установи, че е доста. Съвсем си беше отспал. Трябваше да застане лице в лице е деня.
Вдясно от себе си Райън дочу някакво радио. Той извърна глава и видя рамото си…
„Рамото — помисли си той. — Ето защо съм тук. Но къде е това тук?“ Стаята беше напълно различна, с равен гипсов таван. Беше тъмно — единствената светлина идваше от лампата до леглото, която вероятно беше достатъчна за четене. На стената имаше някакъв правоъгълник — различен на цвят, по-тъмен, — изглежда, беше картина. Райън започна да мисли за нея, като съзнателно се опитваше да забрави за лявата си ръка, докато най-накрая не му остана никакво оправдание. Бавно завъртя глава наляво. Първо видя ръката си. Тя стърчеше нагоре под ъгъл, обвита в превръзка от гипс и фибростъкло, която стигаше надолу до дланта му. Пръстите му стърчаха, сякаш забравени, и изглеждаха сивкави като цвета на отливката. На китката му беше поставен метален пръстен със закачена кука, а верижката й стигаше до метална рамка, простираща се като кран над леглото.
„Да караме подред.“ Райън се опита да размърда пръстите си. Изминаха няколко секунди, преди те да се подчинят на централната му нервна система. Изпусна дълга въздишка и затвори очи, за да благодари на Бога. Около лакътя му имаше метален прът, огънат надолу и свързан с останалата част от отливката, която, както установи най-накрая, започваше от врата и слизаше по диагонал чак до кръста му. Заради нея ръката му стърчеше, сякаш е откъсната, и Райън изглеждаше като половината от някакъв мост. Превръзката не беше стегната на гърдите му, но го докосваше почти навсякъде и вече имаше сърбежи на недостъпни за почесване места. Хирургът беше споменал нещо за обездвижване на рамото и с мрачно чувство Райън разбра, че не се беше пошегувал. Изпитваше едва доловима болка в рамото си, която обещаваше, че ще се обажда още дълго време. Устата му вонеше на писоар, а тялото му беше схванато и го болеше. Обърна глава в обратната посока.
— Има ли някой там? — тихо попита той.
— О, здравейте! — До края на леглото Райън видя едно лице. Човекът беше по-млад от него — към двадесет и пет годишен, слаб. Беше облечен неофициално, с разхлабена вратовръзка, а под сакото му се показваше раменен кобур. — Как се чувствате, сър?
Райън се опита да се усмихне и се зачуди дали е успял.
— Както изглеждам. Къде се намирам? Кой сте вие… не, най-напред има ли тук чаша вода?
Полицаят взе една пластмасова кана и наля вода с лед в пластмасова чаша. Райън протегна дясната си ръка и установи, че не е завързана, както беше при предишното му събуждане. Усещаше мястото, където беше забита иглата за вътрешновенозната течност. Джек жадно изпи водата през сламката. Това беше просто вода, но така му се услади, както не беше му се услаждала дори и бира след тежък работен ден.
— Благодаря, приятел.
— Казвам се Антъни Уилсън. Трябва да се грижа за вас. Вие се намирате в болничната стая за важни персони в болницата „Сейнт Томас“. Спомняте ли си защо сте тук, сър?
— Да, мисля, че да — кимна с глава Райън. — Можете ли да ме откачите от това нещо? Трябва да ида до едно място.
Пак си припомни за иглата.
— Ще позвъня на сестрата. Ето. — Уилсън натисна бутона до възглавницата на Райън.
След по-малко от петнадесет секунди влезе сестрата и включи осветлението. Ярката светлина заслепи Джек за момент, а малко след това той видя, че сестрата не е същата. Не беше Бети Дейвис. Тази беше млада и хубава, с обичайния за медицинските сестри старателен и покровителствен маниер. Райън беше срещал такъв тип жени и преди и ги мразеше.
— О, ние сме будни — бодро отбеляза тя. — Как се чувстваме?
— Великолепно — изгрухтя Райън. — Можете ли да ме откачите? Трябва да ида до тоалетната.
— Все още не можем да се движим, доктор Райън. Позволете да ви донеса нещо. — Тя излезе, преди Джек да може да се възпротиви. Уилсън я огледа одобрително в гръб. Ченгета и медицински сестри — за тях си помисли Райън. Баща му се беше оженил за медицинска сестра, с която се беше запознал, когато закарал в „Бърза помощ“ жертвата от някаква престрелка.
Сестрата — на картичката й беше записано името Китиуейк — се върна след по-малко от минута. Носеше гърне от неръждаема стомана така, сякаш беше някакъв безценен дар, но Райън призна пред себе си, че при дадените обстоятелства беше точно такъв. Сестрата вдигна завивките от леглото и изведнъж Райън установи, че нощницата му всъщност не беше облечена, а просто хлабаво завързана около врата му. Но най-неприятното беше, че сестрата имаше намерение да направи необходимото, за да може да използва гърнето. Дясната му ръка се стрелна надолу под завивката, за да й го отнеме. За втори път тази сутрин благодари на Бога, че може, макар и едва-едва, да стигне там, където трябва.