„Откъде знаят…откъде знаят тези копелета, че ще бъдем тук!“
Дочуха се още изстрели, резки заповеди, които не търпяха неподчинение от страна на тези, които желаеха да оцелеят през — коледния ден. Ръцете на Хайланд се свиха в юмруци. Обърна се и погледна към Милър. Сега терористът го гледаше. Сержантът би предпочел да види жестока усмивка вместо това празно изражение на младото, безжалостно лице.
Металната врага се разтърси от удар на ръка.
— Отворете проклетата врата или ще я взривим!
— Какво ще нравим? — попита другият полицай.
— Ще отворим.
— Но…
— Но какво? Да ги чакаме ли да опрат пистолет в главата на някое бебе? Те спечелиха. — Хайланд завъртя дръжките. И двете врати се отвориха рязко.
Там имаше трима мъже със скиорски шапки върху лицата си. Държаха автомати.
— Я да видим пистолетите ви — каза високият. Хайланд усети ирландския акцент, който не го изненада много.
— И двамата сме невъоръжени — отговори сержантът. Вдигна и двете си ръце.
— Излизайте! Един по един! И лягайте на палубата! — Маскираният не се притесняваше да заплашва.
Хайланд излезе от камиона и коленичи, след което с ритник беше свален по лице. Усети как и другият полицай се просва до него.
— Здравей, Шон — каза друг глас, — не мислеше, че ще те забравим, нали?
Милър отново не каза нищо. Хайланд се учуди. Заслуша се в подрънкването на веригите, докато терористът излизаше от колата. Видя обувките на човек, пристъпил до вратата вероятно за да помогне на Милър да слезе.
„Шофьорът сигурно е мъртъв“ — помисли си Хайланд.
Стрелците държаха ключовете му. Чу как белезниците паднаха, а след това чифт ръце изправиха Милър на крака, който разтриваше китките на ръцете си и най-после даде израз на някакви чувства — усмихна се, загледан в палубата, преди да погледне сержанта.
Нямаше смисъл да гледа терористите. Около тях се виждаха най-малко трима мъртви мъже. Един от облечените в черно стрелци дръпна раздробената глава от кормилото на една кола и най-после клаксонът спря. На пет метра встрани някакъв мъж стискаше окървавения си стомах и охкаше, а до него жена — вероятно съпругата му — се опитваше да облекчи болката му. По палубата лежаха и други мъже, свити на малки купчинки, с ръце на тила. Терористите зорко следяха хората. Хайланд забеляза, че те не вдигаха излишен шум. Всички бяха обучени. Звуците идваха само от цивилните. Плачеха деца, чиито родители се държаха по-достойно от хората без деца. Родителите трябваше да бъдат смели и да защитават децата си, докато самотните възрастни се бояха само за собствения си живот. Някои от тях подсмърчаха.
— Вие сте Робърт Хайланд? — тихо каза високият. — Сержант Хайланд от известния Ц-13?
— Точно така — отговори полицаят. Знаеше, че ще умре. Изглеждаше ужасно — да умре на Коледа. Но ако ще умира, значи нямаше какво да губи. Нямаше да се моли. — А вие кои сте?
— Приятелите на Шон, разбира се. Наистина ли см мислехте, че ще го оставим на такива като вас? — Гласът звучеше като на образован човек въпреки лошата дикция. — Имате ли да кажете нещо?
Хайланд искаше да им го каже, но знаеше, че няма смисъл. Той дори не би ги развличал с ругатните си и сега откри, че отчасти започва да разбира Милър. Осъзнаването на този факт го накара да забрави страха си. Сега знаеше защо Милър не беше проговорил. „Що за проклети глупости минават пра главата ти в момент като този“ — почуди се той. Мисълта му се стори нелепа, дори отвратителна.
— Свършвайте и си вървете!
Виждаше само очите на високия мъж и нямаше удоволствието да наблюдава реакциите му. Това ядоса Хайланд. Сега, когато смъртта беше сигурна, той откри, че е разярен от неуместни неща. Високият извади пистолет от колана си и го подаде на Милър.
— Този е твой, Шон.
Шон пое пистолета в лявата си ръка и за последен път погледна към Хайланд.
„За тоя дребен педал сигурно не съм нищо повече от един заек.“
— Трябваше да те оставя в оная килия — каза Хайланд. Гласът му сега беше лишен от чувства.
Милър мислеше върху това. Той държеше пистолета до бедрото си и чакаше в мозъка му да се роди подходящият отговор. Припомни си един цитат от Йосиф Сталин.
— Благодарността, мистър Хайланд…е кучешка болест. — И изстреля два куршума от четири метра и половина.
— Хайде — каза О’Донъл иззад маската си. Някакъв мъж, облечен в черно, се появи на палубата и изтича при водача.
— И двата двигателя са повредени.
О’Донъл погледна часовника си. Нещата бяха протекли почти идеално. Това беше хубав план, ако се изключи проклетото време. Видимостта беше по-малко от миля и…
— Ето я, идва отзад — извика един от мъжете.
— Търпение, момчета.
— Кой сте вие, по дяволите? — попита полицаят в краката им.
О’Донъл изстреля кратка серия вместо отговор, коригирайки този малък пропуск. Избухна нов хор от писъци и бързо се изгуби във воя на вятъра. Щурмовата група се строи около предводителя си. Заедно с Шон бяха седем души. О’Донъл със задоволство отбеляза, че обучението им си личеше. Всеки от тях стоеше с лице, обърнато навън, и зареден автомат, в случай че някой от цивилните прояви глупост и опита нещо. Капитанът на ферибота стърчеше на стълбичката на двадесетина метра и очевидно се тревожеше за следващото изпитание — управлението на съда в подобна буря без двигатели. Първоначално О’Донъл смяташе да избие всички на борда и да потопи съда, но отхвърли тази идея — беше безсмислено. По-добре да остави живи хора, за да разкажат историята, иначе англичаните няма да узнаят за победата му.
— Готови! — обяви човекът на кърмата.
Един по един стрелците тръгнаха назад. Имаше двуметрово вълнение, което щеше да се влоши отвъд Сконс пойнт. Опасност, която О’Донъл приемаше с по-голяма готовност, отколкото капитанът на „Сенлак“.
— Тръгвайте! — нареди той.
Първият скочи в десетметровата лодка „Зодиак“. Човекът на кормилото насочи лодката в защитената от ферибота зона, като я придържаше близко до него с помощта на двата двигателя. Хората бяха практикували всичко това в еднометрово вълнение и въпреки по-силните вълни всичко мина добре. Щом като някой скочеше в лодката, се изтърколваше по гръб, за да направи място за следващия. Трябваше им малко повече от минута. О’Донъл и Милър скочиха последни. След като тупнаха на гумения под, лодката се придвижи към подветрената страна, водачът подаде пълна газ, тя се стрелна покрай ферибота, излезе от подветрената му страна и се насочи на югозапад към Ламанша. О’Донъл погледна назад. Към тях гледаха най-малко шестима души. Той им махна.
— Добре дошъл, Шон — извика на другаря си той.
— Не им казах абсолютно нищо — отговори Милър.
— Зная. — О’Донъл подаде шише уиски на младежа.
Милър го вдигна и преглътна петдесет грама. Беше забравил колко хубав може да бъде вкусът му, а студеният порой го правеше още по-приятен.
Лодката се плъзгаше по върховете на вълните почти като кораб на въздушна възглавница, тласкана от двата двигателя с мощност сто конски сили. Кормчията стоеше на мястото си в средата на лодката с присвити колене, за да може да поема меките удари, докато управляваше съда през дъжда и вятъра към мястото на срещата. Флотилията от рибарски кораби на О’Донъл му позволяваше голям избор от моряци. Не за първи път се възползваше от услугите им. Един от стрелците запълзя из лодката, за да раздаде спасителни жилетки. Ако някой ги забележеше, а това беше малко вероятно, би си помислил, че са от Специалните екипажи на Кралската морска пехота на учение в коледната утрин. Операциите на О’Донъл винаги бяха изпипани до най-малката подробност. Милър беше първият заловен човек от хората му и сега идеалното реноме на О’Донъл беше възстановено. Стрелците поставяха оръжията си в пластмасови торби, за да ги предпазят от корозията. Някои от тях разговаряха помежду си, но беше трудно да бъдат чути през рева на вятъра и двигателите.