Милър се беше ударил в дъното твърде силно. Разтриваше задника си.
— Проклети педали! — изръмжа той. Радваше се, че може отново да говори.
— Какво искаш да кажеш? — надвика шума О’Донъл.
Само за минута Милър обясни всичко. Сигурен беше, че всичко това е идея на Хайланд, целяща да го размекне, да му бъде благодарен. Затова и двата изстрела бяха отправени в корема на Хайланд. Нямаше смисъл да го остави да умре бързо. Но Милър не каза това на шефа си. Това не беше професионално. Кевин можеше да не го одобри.
— Къде е онова копеле Райън? — попита Шон.
— У дома си в Америка. — О’Донъл погледна часовника си и мислено извади шест часа. — Бас държа, че спи дълбоко в леглото си.
— Той ни върна с цяла година назад, Кевин — изтъкна Милър. — Цяла проклета година!
— Предполагах, че ще кажеш това. По-късно, Шон.
Младежът кимна и отпи от уискито.
— Къде отиваме?
— Някъде, където е по-топло оттук!
Фериботът „Сенлак“ се носеше по посока на вятъра. Когато и последният терорист скочи, капитанът изпрати екипажа си в трюма, за да проверят за бомби. Не намериха нищо, но той знаеше, че може да са скрити, а корабът е идеално място за криене на разни неща. Машинистът и човек от екипажа се опитваха да оправят единия от дизеловите двигатели, докато тримата други моряци спуснаха котвата зад кърмата, за да стабилизират ферибота в развълнуваното море. Вятърът приближаваше съда към сушата. Това означаваше, че се намират в по-спокойни води, по доближаването до бреговата линия в такъв ден означаваше сигурна смърт за всички на борда. Помисли си, че може да спусне спасителна лодка, но и това криеше опасности, които се надяваше, че все още може да избегне.
Стоеше сам в лоцманската кабина и гледаше изпотрошената радиоапаратура. С нея би могъл да повика помощ — някой влекач, търговски кораб или какъвто и да е съд, който да ги закачи с въже за носа и да ги изтегли до някое безопасно пристанище. Но и трите апарата бяха разбити непоправимо, защото в тях беше изстрелян цял пълнител от автомат.
„Защо тези копелета ни оставиха живи?“ — питаше се той, обзет от тиха, безпомощна ярост. Машинистът се появи на вратата.
— Не мога да го поправя. Просто нямаме необходимите инструменти. Гадовете са знаели какво точно да счупят.
— Те наистина знаеха точно какво да правят — обади се капитанът.
— Закъсняваме за Ярмут. Може би…
— Ще помислят, че е заради времето. Ще се разбием в скалите, докато някой си размърда задника. — Капитанът се обърна и отвори едно чекмедже. Извади сигнален пистолет и пластмасова кутия с патрони. — Стреляй през двеминутни интервали. Ще се погрижа за пътниците. Ако не се случи нищо до…четиридесет минути, ще спуснем лодките.
— Но ще убием ранените, като ги качваме в тях…
— Ако не го направим, ще убием абсолютно всички! — Капитанът слезе от кабината.
Оказа се, че един от пътниците е ветеринарен лекар. Пет души бяха ранени и той се опитваше да им помогне заедно с член на екипажа. На палубата беше мокро и шумно. Фериботът се клатушкаше с отклонение от двадесет градуса и един илюминатор беше счупен от вълните. Някакъв моряк се мъчеше да закрие дупката с парче брезент. Капитанът видя, че той вероятно ще се справи сам, и отиде при ранените.
— Как са те?
Ветеринарният лекар вдигна поглед. В очите му се четеше болка. Един от пациентите му умираше, а и другите четирима…
— Може би скоро ще трябва да ги прехвърлим в спасителните лодки.
— Това ще ги убие. Аз…
— Обадете се по радиото — каза през зъби един ранен.
— Лежете спокойно — нареди лекарят.
— Обадете се по радиото — настоя той. Човекът притискаше бинтове към корема си и правеше всичко възможно да не закрещи от болка.
— Гадовете ги изпотрошиха — обясни капитанът. — Съжалявам…нямаме радио.
— Колата…радио в шибаната кола!
— Какво?
— Полицейската — изстена Хайланд. — Полицейската кола…превоз на затворника…радио…
— Исусе Христе! — Капитанът погледна към колата — радиото може да не работи, защото е във вътрешността на ферибота. После тичешком се върна в кабината на боцмана и даде нареждания на машиниста.
Задачата беше проста. Машинистът използва инструментите си, за да снеме високочестотното радио от колата. Успя да го свърже към една от антените на ферибота и след пет минути капитанът започна да дава позивни сигнали.
— Кой се обажда? — попита полицейският диспечер.
— „Сенлак“, глупак такъв. Нашата морска радиоапаратура е строшена. Имаме повреда и сме неуправляеми, намираме се на три мили южно от Лайл Корт и се нуждаем от спешна помощ!
— О, добре. Не прекъсвайте. — Сержантът от Лимингтън познаваше морето. Вдигна слушалката и прокара пръст по списъка с аварийните телефонни номера, докато намери този, който му трябваше. Две минути по-късно отново говореше с ферибота.
— Към вас сме изпратили влекач. Моля, потвърдете позицията си на три мили южно от Лайл Корт.
— Правилно, но се движим в посока североизток. Радарът ни все още работи. Можем да насочваме влекача. За бога, кажете им да бързат. Имаме ранени на борда.
Сержантът рязко се изправи в стола си:
— Повторете! Повторете последните си думи!
Капитанът беше възможно най-кратък, след като разбра, че към него идва помощ. Сержантът от брега се обади на началника си, а след това на шефа на местната полиция. Обади се и до Лондон. Пет минути по-късно екипаж от Кралския военноморски флот в Госпорт загряваше двигателите на спасителен хеликоптер „Сий Кинг“. Най-напред отлетяха до военната болница в Портсмут, за да вземат лекар и санитар, а след това се обърнаха и тръгнаха към центъра на бурята. След двадесет ужасни минути откриха ферибота, пилотът се бореше с шибащите ветрове, докато вторият пилот използваше радара за обзор под хеликоптера, за да открие ферибота между отразените от морето сигнали. Това не беше трудно.
Трябваше да поддържа хеликоптера в движение напред със скорост над четиридесет възла само за да се стабилизира над ферибота — а вятърът не оставаше постоянен за повече от няколко секунди — променяше посоката си с няколко градуса и скоростта с десетина възла. Пилотът се бореше с лостовете за управление, опитвайки се да кръжи над ферибота. В задната част на хеликоптера командирът на екипажа обви лекаря в спасителната люлка, като го придържаше до отворената врата. По разговорната уредба пилотът каза на командира на екипажа да спуска лекаря. Поне мишената им беше доста голяма. Двама от екипажа на ферибота чакаха на горната палуба, за да поемат лекаря. Те не бяха го правили преди, но екипажът на хеликоптера имаше опит. Бързо спусна човека на три метра от люлеещата се палуба, а след това започна да се снижава по-бавно. Един от членовете на екипажа се зае с доктора и го освободи от люлката. След това се спусна и санитарят, който през цялото време ругаеше съдбата и природата. Той също се приземи без проблеми и хеликоптерът се стрелна нагоре, за да се махне от опасната повърхност.
— Аз съм лейтенант Дилк, хирург, докторе.
— Добре дошли. Боя се, че работата ми обикновено се ограничава с коне и кучета — веднага отговори ветеринарният лекар — Единият е с пробит гръден кош, а другите са с рани в корема. Един умря — направих всичко, което беше по силите ми, но… — Нямаше какво да каже. — Шибани убийци!
Звукът на дизеловата сирена извести пристигането на влекача. Лейтенант Дилк дори и не погледна, когато капитанът и екипажът хвърлиха буксирното въже. Двамата лекари инжектираха морфин и се заеха с ранените.
Хеликоптерът вече летеше на югозапад за изпълнение на втората за деня мисия, чиято цел беше по-неприятна. Друг един хеликоптер, натоварен с въоръжени морски пехотинци, излиташе от Госпорт, докато първият търсеше с радара си десетметровата гумена лодка тип „Зодиак“. За рекордно време от Министерството на вътрешните работи дойдоха заповедите и за първи път те бяха тези, за които хората бяха обучени и екипирани: „Откриване и унищожаване“.