Выбрать главу

— Радарът не върши никаква работа — каза по разговорната уредба вторият пилот.

Първият пилот кимна в знак на съгласие. При спокойно време щяха да имат добри шансове да намерят гумената лодка, но сигналите, отразени от развълнуваното море и хвърчащите капки вода, правеха невъзможно засичането с радара.

— Не може да са отишли толкова далеч, пък и видимостта оттук не е чак толкова лоша. Ще започнем да кръжим но компас и ако трябва, ще разчитаме само на очите си.

— Откъде започваме?

— От Нийдълс, след това навътре към залива Крайстчърч, а после, ако е необходимо, ще се насочим на запад. Ще напипаме копелетата, преди да са слезли на земята, и ще накараме морските пехотинци да ги посрещнат на брега. Чу заповедта.

— Разбира се. — Вторият пилот включи тактическия дисплей за навигация, за да зададе последователността при търсенето. Деветдесет минути по-късно стана ясно, че не търсят, където трябва. Изненадани и объркани, екипажите на хеликоптерите се върнаха в Госпорт с празни ръце. Пилотите отидоха в помещението си и намериха двама много високопоставени полицейски офицери.

— Е?

— Търсихме от Нийдълс до залива Пул — не сме пропуснали нищо. — Пилотът проследи полета си по картата. — Такава лодка при подобни условия и с отличен екипаж може да развие до двадесет възла. Трябваше да ги забележим. — Пилотът сръбна от чая си. — Не е възможно да сме ги изпуснали! Хеликоптерите бяха два.

— Ами ако са се отправили към морето, ако са тръгнали на юг?

— Но къде? Дори и да имат достатъчно гориво, за да прекосят Ламанша, в което се съмнявам, то само един луд би се опитал да направи това. Там вълните сигурно са високи шест метра, а и бурята сега започва. Това е равносилно на самоубийство — заключи пилотът.

— Е, знаем, че не са луди. Твърде умни са, за да направят това. Не е ли възможно да са минали покрай вас, да са слезли на брега, преди вие да ги видите?

— Абсолютно невъзможно. — Пилотът беше категоричен.

— Тогава къде са те, по дяволите?

— Съжалявам, сър, но нямам представа. Може да са се удавили.

— Вярвате ли си? — попита полицаят.

— Не, сър.

Подполковник Джеймс Оуенс се обърна. Погледна през прозореца. Пилотът беше прав. Бурята се засилваше. Телефонът иззвъня.

— За вас, сър — подаде слушалката един старшина.

— Оуенс. Да? — Тъжното му лице изведнъж почервеня от ярост, но после пак помръкна. — Благодаря. Дръжте ни в течение. Обадиха се от болницата. Още един от ранените е починал. Сержант Хайланд се намира в хирургическото отделение. Улучен е в гръбнака от куршум. Дотук общият брой на убитите е девет. Господа, можете ли да предложите нещо? Как ми се иска сега тук да има врачка.

— Вероятно са отишли на юг от Нийдълс, след това са завили на изток и са слезли на остров Уайт.

Оуенс поклати глава:

— Там имаме хора. Не са видели никого.

— В такъв случай може да са се качили на някой кораб. През Ламанша днес преминават толкова кораби, колкото обикновено.

— Има ли начин това да се провери?

Пилотът поклати глава.

— Не. В пролива при Дувър има радар за управление на движението на корабите, по не и тук. Пък и не можем да се качваме на всеки кораб, нали?

— Много добре, господа. Благодаря ви за усилията, най-вече за това, че закарахте своя хирург толкова бързо. Казаха ми, че благодарение на вас са спасени няколко души.

Подполковник Оуенс излезе от сградата. Всички се възхищаваха на самообладанието му. Когато се озова навън, старшият полицейски офицер вдигна поглед към оловното небе и напсува наум съдбата, но омаломощилият го гняв не пролича на лицето му. Оуенс беше човек, свикнал да крие мислите и чувствата си. Често повтаряше на хората си, че в полицейската работа няма място за чувства. Разбира се, това не беше вярно и Оуенс както много други полицаи успяваше само да потушава гнева си и да не му дава външен израз. Това обясняваше и постоянното наличие на опаковка с противокиселинни хапчета в джоба на сакото му, и мълчанието вкъщи, е което жена му беше свикнала. Бръкна в джоба си, за да извади цигара, която знаеше, че няма да намери, след това мислено се наруга: „Защо се отказа от този навик, Джими?“ За момент застана сам на паркинга, сякаш леденият дъжд можеше да го успокои. Но от него само му стана студено, а той трябваше да се пази от настинка. Ще трябва да отговаря за всичко това пред пълномощника от столичната полиция и пред Министерството на вътрешните работи. Някой друг — слава богу, че това няма да бъде той — ще трябва да отговаря пред кралицата.

Тази мисъл го стресна. Беше се провалил. Вече два пъти. Не успя да засече и предотврати първоначалната атака на пътя към двореца и само невероятният късмет и намесата на оня янки спаси положението. След това, когато всичко се беше развило както трябва, дойде и този провал. Нищо подобно не се е случвало досега. Оуенс се чувстваше виновен. Всичко стана по време на неговото дежурство. Лично той изработя плана за превоза със затворническите коли. Сам избра този начин — беше определил мерките за сигурност, беше избрал деня, маршрутите и хората, които сега бяха мъртви е изключение на Боб Хайланд.

„Как са разбрали? — питаше се Оуенс. — Знаели са кога, знаели са къде. Как са разбрали? Е — помисли си той, — ето нещо, от което мога да започна.“ Знаеше броя на разполагащите с тази информация. По някакъв начин тя беше изтекла. Припомни си доклада, който Ашли донесе от Дъблин. „Толкова са добри, че просто не е за вярване“ — беше казал оня гад от ИРА-Извънредни във връзка е източника на информация на О’Донъл. Полицаят си беше помислил, че Мърфи греши. Сега всеки би повярвал в обратното.

— Връщаме се в Лондон — каза на шофьора си той.

— Разкошен ден, Джек — отбеляза Роби, седнал на кушетката.

— Не е лош — съгласи се Райън. „Разбира се, къщата ни изглежда така, сякаш в нея е паднала атомна бомба…“

Пред тях Сали играеше с новите си играчки. Особено много хареса къщата на куклата. Джек и Кати се чувстваха изморени след петчасовия си сън. Преди час Райън си беше помислил, че за бременна жена това е прекалено, и той и Роби бяха събрали съдовете, които сега се миеха в машината в кухнята. Жените им седяха на другото канапе, докато те двамата пиеха коняк.

— Няма ли да летиш утре?

Джексън поклати глава.

— Птицата ми сдаде багажа. Ще трябват ден-два, за да я оправят. Освен това що за Коледа е, ако няма хубав коняк? Утре се връщам в тренажора, а уставите не ми забраняват да пия преди това. Ще бъда на седалката чак в три часа, а дотогава ще съм трезвен. — Роби беше изпил само чаша вино по време на вечерята и един коняк „Хенеси“.

— Господи, как ми се иска да се раздвижа. — Джек стана и подкани с глава приятеля си да го последва надолу по стълбите.

— До колко часа си бил буден снощи, приятелю?

— Мисля, че си легнахме малко след два.

Роби погледна, за да види дали Сали ги чува.

— Гадна работа е да си Дядо Коледа, нали? Щом като си могъл да сглобиш всичките тези играчки, може би трябва да те оставя да поработиш по моя самолет.

— Изчакай само да ми се оправи ръката. — Джек измъкна ръката си от превръзката и я раздвижи, докато слизаха към библиотеката.

— Какво казва Кати за това?

— Каквото казват докторите всеки път — по дяволите, ако се оправиш твърде бързо, те губят пари! — Размърда китката си. — Няма да повярваш как се схваща това нещо.

— Как я чувстваш?

— Доста добре. Мисля, че ще мога да я използвам както и преди. Поне досега не ми е създала проблеми. — Джек провери часовника си. — Искаш ли да видим новините?

— Хайде.

Райън включи малкия телевизор на бюрото. Най-накрая кабелната телевизия беше стигнала и дотук и той вече беше свързан към Си Ен Ен. Толкова хубаво беше човек да може да чуе вътрешните и международните новини, когато си поиска. Джек седна в своя въртящ се стол, а Роби избра един в ъгъла. До новините от последния час оставаха няколко минути. Джек не усили звука.