— Какво става с книгата?
— Оказа се, че някои от данните ми са неверни. Прав беше за оня проблем с откриването на палубата на японските самолетоносачи.
— Стори ми се, че това не е както трябва — отговори Роби. — Те бяха много добри, но не чак толкова — искам да кажа, че при Мидуей ги разбихме, пали?
— А днес?
— Руснаците ли? Хей, Джек, всеки, който иска да се закача с мен, по-добре да си напише завещанието. На мен не ми плащат, за да губя, синко. — Джексън се усмихна и придоби доволен вид.
— Радвам се, че си така уверен в себе си.
— Има и по-добри пилоти от мен — призна Роби. — Трима. Хайде да си поговорим след година, когато вече ще бъда на линия.
— О, така ли! — засмя се Джек. Смехът му замря, когато видя картината на телевизионния екран. — Това е той — чудя се защо… — Засили звука.
— …убити, между които и петима офицери от полицията. Провежда се усилено издирване по суша, вода и земя, за да бъдат открити терористите, които измъкнаха осъдения си другар на път за английския затвор на остров Уайт. Шон Милър беше осъден само преди три седмици във връзка с нападението над принца и принцесата на Уелс недалеч от Бъкингамския дворец. Тогава двама офицери от полицията и един от терористите бяха убити, преди нападението да бъде осуетено от американския турист Джек Райън от Анаполис, Мериленд.
Появи се нова картина от Ламанша, където хеликоптер от Кралските военновъздушни сили очевидно търсеше нещо. Малко след това на екрана отново се показа Милър — архивен запис при напускането на „Олд Бейли“. Преди да бъде вкаран в колата, Милър се обърна и погледна в камерата. Очите му отново срещнаха погледа на Джон Патрик Райън.
— О, господи… — промълви Джек.
10.
ПЛАНОВЕ И ЗАПЛАХИ
— Не трябва да виниш себе си, Джими — каза Мъри. — И Боб ще се оправи. Това все пак е нещо.
— Разбира се — раздразнено отговори Оуенс. — Дори има шанс отново да проходи. Ами другите, Дан? Загинаха петима добри мъже и четирима цивилни.
— А може би и терористи — изтъкна Мъри.
— Ти не вярваш в това повече от мен, нали!
Бяха имали невероятен късмет. Кораб на Кралските военноморски сили за откриване на мини, който провеждаше изследвания в Ламанша, беше открил нов предмет на дъното и незабавно изпратил камера там. Видеокамерата показваше останките от десет метрова надуваема лодка тип „Зодиак“ с два извънбордови двигателя от по сто конски сили. Ясно беше, че е потънала в резултат на експлозия в близост до бензиновите резервоари, но нямаше следи от хората на борда, нито от оръжията им. Командирът на кораба незабавно схванал важността на откритието и информирал началниците си. В момента се подготвяше спасителен екип, за да извади останките.
— Възможно е. Някой от тях е оплескал нещо, лодката е избухнала, лошите са се топнали във водата…
— А телата им?
— Храна за рибите — самодоволно се усмихна Мъри. — Добра гледка, а?
— Много обичаш да залагаш, Дан. Колко процента от заплатата си би заложил за тази хипотеза? — Оуенс нямаше настроение за шеги. Мъри разбираше, че началникът на отдел Ц-13 все още възприемаше станалото като лично поражение.
— Не много — съгласи се представителят на ФБР. — Значи мислиш, че ги е взел някой кораб?
— Логично е да се предположи. Наблизо са се намирали девет търговски кораба и нищо чудно да са замесени. Имаме списъка им.
И Мъри го имаше. Вече беше изпратен за Вашингтон, където ФБР и ЦРУ щяха да работят по него.
— Но защо не са взели и лодката? — попита той.
— Не ти ли е ясно? Предполагам, че са се страхували да не ги видят от нашите хеликоптери. Може да не са могли заради времето. Или пък просто не са искали да се занимават. Имат доста пари, напи?
— Кога военноморските сили ще извадят останките?
— Ако времето се задържи така, вдругиден — отговори Оуенс. Това беше единственото радостно нещо. Щяха да имат фактически веществени доказателства. Всяка вещ — независимо къде е произведена — има марка и сериен номер. Все някъде този номер фигурира в документ за продажба. Това е водило до успех при много разследвания — благодарение само на една квитанция за продажба от някой магазин осъждаха най-опасни престъпници. От видеолентата извънбордовите двигатели приличаха на американските „Меркюри“. ФБР беше в готовност да проследи тази връзка веднага щом получи номерата на двигателите. Мъри вече беше открил, че „Меркюри“ са предпочитани по целия свят. Това щеше да усложни нещата, но все пак беше нещо. Ресурсите на лондонската полиция и на ФБР бяха предвидени за точно такива задачи.
— Има ли някакви новини за изтичането на информация? — попита Мъри. Напипа най-болното място.
— Тоя трябва да се моли да не го намерим — тихо каза Оуенс.
Такава възможност засега не съществуваше. Общо тридесет и един души знаеха часа и маршрута за прехвърлянето на затворника и петима от тях бяха мъртви — дори на шофьора на колата не бяха казали нищо предварително. Оставаха двадесет и шест — двама от отдел Ц-13, двама по-високопоставени служители в лондонската полиция, десет в Министерството на вътрешните работи, още няколко в службата за сигурност МИ-5 и различни други. Всеки от тях притежаваше разрешително от най-висша степен. „Не че разрешителното има някакво значение — помисли си Оуенс. — По правило именно такива мръсници с разрешително от най-висша степен предаваха информация.“
Но това беше различно. Това беше измяна — дори по-лошо. До миналата седмица и през ум не му беше минавало, че такова нещо е възможно. Този, който е издал информацията, е бил свързан и е нападението над кралското семейство. Предаването на тайни, свързани с националната сигурност, беше толкова потресаващо, че накара подполковника да мисли непрофесионално. Но нападението над кралското семейство беше толкова непонятно престъпление, че Оуенс го смяташе за невъзможно. Предполагаше, че това би направил само човек с психически отклонения, но и с интелект и изключително лицемерие, някой, който е изменил на личното и националното доверие. Някога такива хора са били наказвани със смърт чрез измъчване. Оуенс не се гордееше е този факт, но сега разбираше защо се е случвало, проумяваше колко лесно е човек да одобри подобно наказание. Кралското семейство служеше на интересите на Обединеното кралство и народът го обичаше и изведнъж някой, вероятно много приближен, го предава на банда терористи. Оуенс искаше да спипа този човек. Искаше да го види мъртъв, да го гледа как умира. За такова престъпление това беше единственото справедливо наказание.
След няколко секунди се отърси от мрачните си мисли и започна да гледа по-професионално на нещата. „Не можем да пипнем гадовете само с пожелания да умрат. Да го намерим означава, че трябва да проведем полицейска операция — внимателно, прилежно, изчерпателно разследване.“ А Оуенс знаеше как да направи това. Нито той, нито елитната група, заета с разследването, щяха да намерят покой, докато не успеят. И никой не се съмняваше в крайния изход.
— Дотук имаш два провала, Джими — каза Мъри, сякаш знаеше за какво мисли. Не му беше трудно да го каже. И двамата бяха работили по тежки случаи, а полицаите, независимо откъде са, не се различават много.
— Разбира се — каза Оуенс и почти се усмихна. — Те не трябваше да показват картите си. На всяка цена трябваше да запазят източника на информация. Можем да сравним двата списъка — на тези, които са знаели за пристигането на негово височество онзи следобед, и тези, които са знаели, че младият мистър Милър отива за Лимингтън.
— И телефонистките, които са направили връзката — напомни му Мъри. — И секретарките, и сътрудниците, които може да са дочули нещо, и приятелите, и приятелките, до които също може нещо да е дошло по време на някой разговор.
— Много благодаря за това, Дан. Човек наистина има нужда от кураж в такъв момент. — Англичанинът отиде до шкафа на Мъри и намери шише уиски — коледен подарък, който все още не беше отворен в навечерието на Нова година.