— Шеймъс, колко ефективни могат да бъдат хората на Дойл в Бостън?
Коноли вдигна рамене.
— Напий ги и ще повярват във всичко, което им кажеш. И както винаги пак ще хвърлят доларите си в шапката.
Милър се усмихна и сам напълни чашата си, докато двамата разговаряха. В главата му започна да се оформя план.
По време на дългогодишната си служба във ФБР Мъри беше заемал няколко длъжности. Започна от младши агент, преследващ обирджии на банки, за да стигне до инструктор по следствените процедури в академията на ФБР в Куантико, Вирджиния. Едно от нещата, на които винаги наблягаше пред студентите, беше значението на интуицията. Прилагането на закона беше все още колкото наука, толкова и изкуство. Бюрото притежаваше огромни научни средства, за да обработва сведенията, имаше написани процедури за всяко нещо, но като се позамисли човек, нищо не можеше да замести опитния агент. Мъри знаеше, че опитът е решаващ, за да се свържат уликите; за да почувстваш какво крие в себе си човекът срещу теб, за да предвидиш следващия му ход. Но интуицията стоеше пред опита. Двете качества се използват заедно, докато човек не се научи да ги разграничава.
„Това е трудното — казваше си Мъри, докато се прибираше с колата си от посолството. — Защото, ако няма достатъчно сведения, за които да се хване човек, интуицията може да направи чудеса.“
— Ще се довериш на инстинкта си — казваше на насрещното движение Мъри, цитирайки запаметените си лекции. — Инстинктът никога не може да бъде заместител, но е много полезно средство за адаптирането на уликите и процедурите едни към други — О, Дан, от теб ще стане страхотен интригант — засмя се сам на себе си, без да забелязва е какъв поглед го наблюдават от колата вдясно.
„Какво те притеснява? Всичко е толкова забавно!“
Инстинктът на Мъри плахо, но настоятелно му казваше нещо. Защо Джими беше казал това? Очевидно и той беше разтревожен, но какво, по дяволите, го тревожи?
Проблемът беше там, че тревогата беше предизвикана от много неща. Вече разбираше това. Нещата бяха няколко, свързани помежду си като някаква триизмерна кръстословица. Не знаеше колко празни квадратчета има в нея, не знаеше и какви думи трябва да се впишат в тях. Само обща представа как се съчетават. Това все пак беше нещо и ако има време, може да се окаже достатъчно, но…
— По дяволите! — Ръцете му стиснаха здраво кормилото, а доброто му настроение отстъпи пред чувството на безпомощност. Утре или вдругиден може да разговаря за това с Оуенс, но инстинктът му подсказваше, че нещата са по-спешни.
„Защо, по дяволите, е толкова спешно? Няма доказателства за нищо, което да ме кара да се вълнувам толкова.“
Мъри си спомни, че първият случай, който до голяма степен беше разрешил сам десет месеца след като излезе на улицата като специален агент, беше започнал е подобно усещане. Уликите бяха съвсем очевидни, ако се погледне от правилния ъгъл, но никой не се беше досетил да погледне нещата така. А за самия Мъри всичко беше започнало е подобна главоблъсканица, каквато усещаше в момента. Сега беше истински ядосан на себе си.
Факт — АОЪ наруши всички правила. Факт: нито една ирландска терористична организация не е провеждала операция в Америка… Е, несъмнено са ядосани на Райън, но не се бяха опитали да го нападнат тук, където щеше да им е много по-лесно, отколкото, ако организират операция в САЩ. Ами ако Милър наистина е техният командир по операциите. Не! Не е възможно, обикновено терористите не се занимават с лични отмъщения. Непрофесионално е, а тези гадове са професионалисти. За подобно нещо би им трябвало по-добро основание.
„Ти не знаеш какво е основанието, Дани, но това не значи, че го нямат.“ Мъри откри, че се тревожи дали с възрастта инстинктът му не се е превърнал в параноя. „Ами ако имат повече основания да го направят?“
Ето ти една мисъл — каза си той. Едно основание може да служи като извинение за друго — но какво точно искат да сторят? Вън всички наръчници по полицейски процедури пишеше, че основното, което трябва да се търси, е мотивът. Мъри нямаше никаква представа за техните мотиви. — Ако продължавам така, може да откача.
Мъри се отклони наляво от „Кенсингтън роуд“ и се отправи към луксозния район, където живееше. Както винаги паркирането му създаде проблеми. Дори когато го назначиха в секцията по контрашпионажа в нюйоркската служба, не му беше толкова трудно да паркира. Намери място, по-дълго с около петдесет сантиметра от колата, и цели пет минути прави опити да я вкара там.
Мъри окачи палтото си на закачалката до вратата и влезе в хола вдясно. Жена му го забеляза, когато вече набираше някакъв телефонен номер със злобно изражение на лицето. Тя се зачуди какво има.
Необходими му бяха няколко секунди, докато се свърже с канцеларията отвъд океана.
— Бил, обажда се Дан Мъри…добре сме — чу го да казва жена му. — Искам да направиш нещо. Познаваш ли онзи човек — Джек Райън? Да, той. Кажи му…по дяволите, как да се изразя? Кажи му да внимава… Зная това, Бил… Не мога да кажа, нещо ме тревожи и не мога… Нещо такова, да… Зная, че досега не са го правили, Бил, но въпреки това се тревожа… Не, нямам нищо конкретно, но Джими Оуенс заговори за това и сега съм истински разтревожен. О, вече си получил доклада? Добре, значи разбираш какво искам да кажа.
Мъри се облегна на стената и се загледа в тавана.
— Наречи го усещане или инстинкт — наречи го каквото искаш, но ме тревожи. Искам някой да направи нещо по този въпрос… Браво. Как е семейството ти? О, така ли? Страхотно! Е, предполагам, че ще прекараш чудесно Нова година. Окей. Пази се. Довиждане. — Той постави слушалката на телефона. — Е, сега се чувствам малко по-добре — каза си тихо Мъри.
— Партито започва в девет часа — обади се жена му. Тя беше привикнала с навика му да работи и вкъщи. Той пък беше свикнал с подсещанията й за светските им задължения.
— В такъв случай трябва да се обличам, нали? — Мъри стана и целуна жена си. Сега се чувстваше по-добре. Беше направил нещо — може би нищо особено, може би хората в бюрото щяха да се питат какво му е, но това не го притесняваше. — Най-голямата дъщеря на Бил е сгодена. Ще я жени за един млад агент от офиса ни в Ню Йорк.
— Познаваме ли го?
— Нов е.
— Трябва да тръгваме.
— Добре, добре. — Отиде в спалнята и започна да се облича за голямото парти в посолството.
11.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ
— Както виждате, дами и господа, решението, което Нелсън* е взел в случая, окончателно е прекратило абсурдните тактически методи на Кралските военноморски сили. — Райън затвори папката със записките си. — Нищо не може да бъде по-добър урок от решителната победа. Въпроси?
[* Хорацио, виконт Нелсън (1758–1805), английски адмирал, разбил при устието на Нил Наполеоновата флота. — Б.пр.]
Това беше първият ден на Джек в курса. В стаята имаше четиридесет студенти, до един курсанти трета степен (това звание имаха и шестте жени), или както ги наричаха в цивилния живот, второкурсници, които слушаха уводната лекция на Райън по военноморска история. Нямаше въпроси и той беше изненадан. Джек знаеше, че е добър преподавател, но не чак толкова. Един от студентите стана. Казваше се Джордж Уинтън, футболист от Питсбърг.
— Доктор Райън, помолиха ме да направя изявление от името на целия курс — колебливо каза той.
— Охо — отговори Райън и отстъпи малко назад, като гледаше към курса, и се престори, че очаква някаква заплаха.
Уинтън тръгна напред и извади малка кутия иззад гърба си. Отгоре й имаше лист, на който беше напечатано нещо. Младежът се изпъна.
— Мирно! Чета заповед: „За извънредна служба, надхвърляща задълженията на туриста, на макар и безмозъчен морски пехотинец, курсът награждава доктор Джон Райън с Ордена на Пурпурната мишена с надеждата, че следващия път ще залегне, освен ако не желае, вместо да преподава история, да стане част от нея.“
Уинтън отвори кутията и извади пурпурна панделка, широка седем сантиметра, със златист надпис „ЗАСТРЕЛЯЙ МЕ“. На лентата беше закачена също толкова голяма месингова мишена. Курсантът я закачи на рамото на Райън, там, където беше прострелян. Курсантите станаха и изръкопляскаха, докато Райън стискаше ръката на говорителя им.