— Как така? — попита Роби.
— Разногласието им е мистър Райън е повече или по-малко на лична основа. Предприемането на действия срещу него би било непрофесионално.
— С други думи — каза пилотът, — като казвате на Джек, че няма основания истински да се притеснява, вие залагате на „професионалното“ поведение на терористите.
— Може и така да се каже, майоре. Имаме дългогодишен опит в работата с такъв тип хора.
— Ъхъ. — Роби угаси пурата си. — В математиката това се нарича индуктивен метод. Заключение, направено, без да се изхожда от конкретни данни. В машиностроенето му викаме майтап.
— Майтап ли? — поклати глава Шоу.
— Маймунска тактика при предположенията. — Джексън се обърна и впери поглед в очите на човека от ФБР. — Както с повечето разузнавателни доклади — човек не може да разбере кой е добър и кой не, докато не стане твърде късно. Извинете ме, мистър Шоу, но се боя, че ние, операторите, не винаги сме възхитени от информацията на разузнавачите.
— Знаех, че идването ми тук ще е грешка — отбеляза Шоу. — Вижте, Дан ми каза по телефона, че не би трябвало да се очаква нещо необичайно. За два дни разгледах информацията, която имаме за онези, и наистина няма сериозни основания за притеснение. Той реагира инстинктивно. Всеки полицай добива този навик.
Роби кимна в знак на съгласие. Пилотите също се доверяват на инстинкта си, а и неговият инстинкт му подсказваше нещо.
— Е — облегна се Джек, — какво трябва да правя?
— Най-добрата защита срещу терористите — така обучават и в школите по охрана за бизнесмени — е да се избягват шаблоните. Отивайте на работа всеки ден по различни маршрути. Тръгвайте си по различно време. Когато се прибирате, поглеждайте в огледалото. Ако видите една и съща кола в продължение на няколко дни, запишете си номера й и ми се обадете. С радост ще я вкарам в компютъра. Няма да ме затрудни. Вероятно не е нищо сериозно, просто бъдете малко по-бдителен. Ако имаме късмет, след няколко дни ще можем да ви се обадим и да ви кажем да забравите всичко. Аз просто ви тревожа, без да е необходимо, но знаете златното правило, че е по-добре човек да бъде предпазлив, отколкото злочест.
— А ако получите информация с обратен смисъл? — попита Джек.
— Пет минути по-късно ще ви се обадя по телефона. Бюрото не харесва идеята тук да действат терористи. Полагаме дяволски сериозни усилия да предотвратим такива неща и досега успяваме.
— Успехите на късмет ли се дължат? — попита Роби.
— Не толкова, колкото си мислите — отговори Шоу. — Е, доктор Райън, наистина съжалявам, че ви разтревожих. Може би няма причини за тревога. Ето визитната ми картичка. Ако има нещо, с което можем да пи помогнем, не се притеснявайте, обадете ми се.
— Благодаря ви, мистър Шоу.
Джек взе картичката и проследи с поглед излизащия мъж. Мълча в продължение на няколко секунди. След това отвори бележника си с телефонните номера и набра 011-44-1-499-9000. Необходими бяха няколко секунди, за да се свърже с телефона отвъд океана.
— Американското посолство — отговориха му след първото позвъняване.
— Свържете ме е аташето по правните въпроси, ако обичате.
— Благодаря. Моля, почакайте. — Джек почака. Телефонистката се обади отново след петнадесет секунди. — Номерът не отговаря. Мистър Мъри си е у дома…не, извинете, ще бъде извън града до края на седмицата. Да му оставя някакво съобщение?
Джек се намръщи.
— Не, благодаря ви. Ще позвъня следващата седмица.
Роби наблюдаваше как приятелят му затваря телефона.
Джек барабанеше с пръсти по телефона и отново си припомни лицето на Шон Милър. „Той е на три хиляди мили разстояние. Джек“ — помисли си Райън и след миг въздъхна:
— Може би.
— A?
— Май никога не съм ти разправял за онзи, когото… хванах?
— Оня, когото освободиха ли? Когото видяхме по телевизията?
— Роб, виждал ли си някога… Как да го кажа? Виждал ли си някога човек, от когото автоматично изпитваш страх?
— Мисля, че те разбирам — каза Роби, за да избегне въпроса. Не знаеше как да му отговори. Като пилот много пъти беше изпитвал страх, по винаги разчиташе на знанията и опита си. Нямаше на света човек, от когото да се е боял.
— На процеса го погледнах и разбрах, че…
— Той е терорист и убива хора. Това би притеснило и мен. — Джексън стана и погледна през прозореца. — Господи! И ги наричат професионалисти! Аз съм професионалист. Имам свой начин на поведение, уча се, практикувам, придържам се към стандарти и принципи.
— Наистина ги бива в работата им — тихо каза Джек. — Затова са опасни. А пък тези от АОЪ са непредсказуеми. Това ми каза Дан Мъри. — Джексън се извърна от прозореца.
— Хайде да идем да видим един човек.
— Кого?
— Просто ела с мен, момче. — Когато искаше, Джексън можеше да бъде властен. Небрежно постави бялата фуражка на главата си.
Слязоха по стълбите и тръгнаха на изток, минаха покрай параклиса и масивната, подобна на затвор сграда на Банкрофт Хол. Райън харесваше всичко в района на спалните помещения на академията с изключение на тази сграда. Предполагаше, че е необходимо всички курсанти да се почувстват като част от колектива, по Джек не би искал да живее по този начин, ако е студент. Минаващите покрай тях курсанти отдаваха чест на Роби, който наперено отговаряше на поздравите им и продължаваше да крачи мълчаливо, а Джек се опитваше да не изостава. Райън долавяше мислите, въртящи се из главата на пилота. Нужни им бяха пет минути, за да стигнат до новата пристройка от другата страна на улицата срещу къщата на семейство Холси.
Голямата страда от стъкло и мрамор контрастираше със сивата каменна стена на Банкрофт Хол. Военноморската академия на САЩ беше правителствен комплекс и следователно лишена от обичайните изисквания за добър архитектурен вкус. Влязоха на приземния етаж и се разминаха с група курсанти в анцузи за крос. Роби го поведе надолу по стълбите към мазето. Джек не беше идвал тук. Озоваха се в слабо осветен коридор, чиито бетонни стени водеха до задънен край. На Райън му се стори, че чува пукането на малокалибрен пистолет, и това се потвърди, когато отвориха тежката стоманена врата на новото пистолетно стрелбище на академията. Видяха фигурата на човек, застанал на централния коридор, който държеше в изопнатата си дясна ръка автоматичен пистолет 22-и калибър.
Старшина Ноуа Брекенридж беше типичен представител на сержантския състав във военноморските сили. Метър и деветдесет висок, единствените тлъстини в деветдесеткилограмовото му тяло се намираха в хотдоговете, които ядеше за обяд в съседната сграда Дагрен Хол. Носеше риза с къси ръкави в цвят каки. Райън го беше виждал, но не го познаваше лично, въпреки че Брекенридж се ползваше с особен авторитет. За двадесет и осем години в морската пехота той беше ходил навсякъде, където може да отиде морски пехотинец, беше вършил всичко, което вършат морските пехотинци. Неговият иконостас с отличия се състоеше от пет равни реда, като най-отгоре се намираше Кръст на военноморските сили, който беше заслужил като снайперист във Виетнам, участващ в първа разузнавателна група. Под лентичките се намираха медалите му за добра стрелба „Стрелящата ютия“, най-незначителният от които беше със степен „Експерт“. Брекенридж беше известен с познанията си по оръжията. Всяка година ходеше на националния шампионат в Кемп Пери, Охайо, и на два пъти през миналите пет години беше спечелил Купата на президента за своето майсторство с автоматичен „Колт“ 45-и калибър. Обувките му бяха излъскани идеално и лъщяха така, че много трудно можеше да се определи цветът на кожата. Месинговите му декорации блестяха като неръждаема стомана и косата му беше толкова ниско подстригана, че сивите косми не можеха да бъдат забелязани без внимателно вглеждане. Беше започнал кариерата си като обикновен стрелец пехотинец, по-късно станал охрана в посолство и пехотинец на кораб. Учил се е да стреля в школата за снайперисти, бил е строеви инструктор в Парис Айлънд и офицерски инструктор в Куантико.
Когато подразделението от морски пехотинци в академията било увеличено, Брекенридж станал дивизионен старшина в Кемп Лежън и се говореше, че когато напусне Анаполис, ще завърши тридесетгодишния си път като армейски старшина и ще има канцелария в съседство с тази на коменданта. Присъствието му в Анаполис не беше случайно. Когато ходеше из района на спалните помещения, Брекенридж представляваше красноречиво и мълчаливо предизвикателство за всеки курсант, който все още се колебае относно кариерата си: „Дори и не мисли, че можеш да бъдеш морски пехотинец, ако не си в състояние да командваш мъж като този.“ Това беше предизвикателство, на което малко курсанти не отговаряха. Военноморската охрана, която подпомагаше цивилната, формално се командваше от един капитан. Всъщност, както често пъти ставаше в армията, капитанът беше проявил благоразумието да остави на Брекенридж тези неща. Традициите в армията не се предаваха от офицерите, а от сержантите.