Выбрать главу

Райън и Джексън видяха как старшината извади нов пистолет от някаква картонена кутия и пъхна в него пачка с патрони. Изстреля два куршума, а след това провери мишената през телескоп. Намръщен, извади малка отвертка от джоба на ризата си и коригира мерника. Още два изстрела, проверка, нова корекция. Сега пистолетът беше идеално настроен и той го върна в кутията.

— Как е, Патлак? — попита Роби.

— Добър ден, майоре — отговори с приятен глас Брекенридж. Акцентът му от южните краища на щата Мисисипи отекна по голия циментов под. — А вие как сте, сър?

— Не се оплаквам. Искам да те запозная с един човек — Джек Райън.

Стиснаха си ръце. За разлика от Скип Тайлър Брекенридж усещаше и контролираше силата си.

— Здравейте. Вие сте човекът, за когото писаха във вестниците. — Брекенридж разглеждаше Джек като новобранец.

— Точно така.

— Радвам се да се запознаем, сър. Познавам командира ви от Куантико.

Райън се засмя.

— И как е Синът на Конг?

— Сега Уили е пенсионер. Има магазин за спортни стоки в Роаноук. Спомня си за вас. Казва, че за колежанче сте били доста умен, и предполагам, че си спомняте повечето от нещата, на които ви е учил, — Брекенридж изгледа Джек със задоволство, сякаш действията на Райън представляваха ново доказателство, че всичко, което казват и вършат във военноморските сили, всичко, на което беше посветил живота си, наистина означава нещо. Той в никакъв случай не би се усъмнил в това, но подобни примери укрепваха вярата му в армията. — Ако вестниците не лъжат, вие сте постъпили точно както трябва, лейтенант.

— Е, не беше съвсем както трябва, старшина…

— Патлак — поправи го Брекенридж. — Всички ми викат Патлака.

— След като всичко свърши — продължи Райън, — аз треперех като бебешка дрънкулка.

Брекенридж се развесели.

— По дяволите, сър, та всички сме така. Важното е да се свърши работата. Какво става след това, няма никакво значение. Е, с какво мога да ви бъда полезен, господа? Искате ли да се поупражнявате в стрелба е малокалибрен пистолет?

Джексън обясни какво беше казал агентът от ФБР. Лицето на старшината помръкна и той стисна зъби. След миг тръсна глава.

— Притеснявате ли се? Не мога да кажа, че ви обвинявам за това, лейтенант. Терористи! — изръмжа той. — Терористът е един боклук с автомат. Само тона — добре въоръжен боклук. Не се иска много, за да застреляш някого в гърба или да изпотрепеш хората в чакалнята на някое летище. Е, лейтенант, вие ще искате нещо, с което да се защитавате, така ли? Може би и нещо за вкъщи.

— Не зная…но смятам, че сте човекът, който ми трябва. — Райън не беше мислил за нищо такова, но му стана ясно, че Роби го е сторил вместо него.

— Как се справяхте в Куантико?

— Издържах изпитите си с автоматичен пистолет 45-и калибър и с автомат М-16. Нищо вълнуващо, но получих квалификация.

— Сега занимавате ли се със стрелба, сър? — намръщено попита Брекенридж. Подобна квалификация не беше показателна за опитния стрелец.

— Обикновено застрелвам полагащите ми се диви патици и гъски. Но пропуснах този сезон — призна Джек.

— Убивате ли друг дивеч?

— През септември прекарах два хубави следобеда в стрелба по гълъби. Доста добре стрелям по птици, Патлак. Използвам 12-калиброва автоматична пушка „Ремингтън 1100“.

Брекенридж кимна.

— Добре е като начало. Такава пушка имате вкъщи. Нищо не може да се сравни с пушка със сачми от близко разстояние — освен огнехвъргачка, разбира се. — Старшината се усмихна. — Имате ли цев за елени? Не? Е, ще трябва да си купите. Тя е около петдесет сантиметра, е цилиндричен отвор и мерник като на бойна пушка. Пъхате пълнителя и можете да изстреляте пет куршума. Повечето хора ще ви посъветват да използвате куршуми за елени две нули, но аз харесвам повече номер четири. Имат повече сачми и далекобойността не се губи. Все още можете да улучите цел на седемдесет-осемдесет метра, а на вас не ви трябва повече. Важното е, че каквото и да ударите със сачма за елен, пада, и точка. — Той млъкна. — Всъщност мога да опитам да ви взема няколко патрона със стреловидни сачми.

— Какво е това? — попита Райън.

— Едни експериментални нещица, е които си играят в Куантико. Използват се от военната полиция, а може би и в посолствата. Вместо оловни сачми човек изстрелва шестдесетина стрелички около трети калибър — като малки копия. Трябва да видите какво правят тези дребосъци, за да повярвате. Направо е гадно. Така че това решава въпроса за сигурността на дома. Сега ще трябва да носите пистолет със себе си.

Райън се замисли. Това означава, че ще се наложи да си извади разрешително. Помисли си, че би могъл да подаде заявление за него в щатската полиция…или в някоя федерална агенция. Този въпрос вече беше започнал да тревожи съзнанието му.

— Може би — накрая каза той.

— Окей, нека направим малък експеримент. — Брекенридж влезе в канцеларията си. След минута се завърна с картонена кутия.

— Лейтенант, това тук е пистолет за стрелба по мишена 22-и калибър, монтиран на рамката на „Колт 45“. — Старшината му го подаде. Райън го пое, извади пълнителя и изтегли затвора, за да се убеди, че пистолетът наистина не е зареден. Брекенридж наблюдаваше и кимна одобрително. Джек беше обучен по техниката на безопасност на стрелбищата от баща си преди двадесет години. След това хвана оръжието в ръка и се прицели към мишената, за да привикне с усещането. Всеки пистолет се различава по малко. Този беше за стрелба по мишена, добре балансиран и с много хубав мерник.

— Чувствам го много добре — каза Райън. — Малко по-лек е от „Колт“.

— Това ще го направи по-тежък. — Брекенридж подаде зареден пълнител. — Тук има пет патрона. Поставете пълнителя в оръжието, по не вкарвайте патрон в цевта, докато не ви кажа, сър. — Старшината беше свикнал да заповядва на офицери и знаеше как да прави това учтиво. — Пристъпете на четвърти коридор. Отпуснете се. Помислете си, че сте в парка в един прекрасен ден, нали?

— Да. Така започна цялата тази каша — кисело отбеляза Райън.

Патлака отиде до електротаблото и изключи повечето от лампите в залата.

— Окей, лейтенант. Нека сега държим оръжието към мишената и насочено към пода. Вкарайте първия куршум в цевта и се отпуснете.

Джек издърпа затвора с лявата си ръка, след това го пусна и той се върна напред. Не се огледа. Помисли си, че трябва да се отпусне и да играе играта. Дочу щракването на запалка. Може би Роби палеше пура.

— Видях снимката на дъщеря ви във вестника, лейтенант. Тя е просто красавица.

— Благодаря, Патлак. И аз съм виждал една от дъщерите ти из академията. Красавица, но no-голяма. Чувам, че е сгодена за един курсант.

— Да, сър. Това е най-малката — каза Брекенридж с глас вече на баща, а не на морски пехотинец. — Последната от трите ми дъщери. Ще се жени на…

Райън почти подскочи от изненада, когато в краката му започнаха да експлодират бомбички. Понечи да се обърне, но Брекенридж му изкрещя:

— Ето, ето я мишената!

Една лампа светна и озари мишена на петдесетина метра с формата на силует. Някъде дълбоко в себе си Джек знаеше, че това е изпитание, но му беше все едно. Пистолетът се вдигна леко и сякаш сам се насочи към хартиената мишена. Той изпразни в нея всичките пет куршума за по-малко от три секунди. Все още в ушите му кънтеше шумът от изстрелите, когато с разтреперани ръце постави пистолета на масата.