— Утре в шестнадесет часа, лейтенант. А вие, майор Джексън?
— Предпочитам ракетите и оръдията, Патлак. По-безопасно е. Довиждане.
— Довиждане, сър.
Роби отиде с Джек до канцеларията му. Щяха да пропуснат ежедневното си питие. Джексън трябваше да напазарува някои неща на път за вкъщи. След като приятелят му си тръгна, Джек гледа телефона си в продължение на няколко минути. Въпреки желанието си да се добере до информация за АОЪ, беше избягвал това обаждане. Но вече не ставаше дума само за любопитство. Райън отвори бележника с телефонните номера и обърна на буква Г. Можеше да се свърже директно. Пръстите му с нежелание натискаха всеки бутон.
— Мисис Къмингс на телефона — отговори един глас след първото иззвъняване. Джек пое дълбоко дъх.
— Здравей, Нанси, обажда се доктор Райън. Шефът там ли е?
— Ще проверя. Можете ли да почакате за момент?
— Да.
Телефонът им нямаше музикална пауза и Райън чуваше само приглушеното пращене в слушалката. „Дали не греша?“ — питаше се той. Не знаеше.
— Джек? — обади се познат глас.
— Здравейте, адмирале.
— Как е семейството?
— Благодаря, добре, сър.
— Отминаха ли всичките вълнения?
— Да, сър.
— Разбрах, че жена ти очаква бебе. Честито.
„И как разбрахте това, адмирале?“ — помисли си Райън. Не беше нужно да пита. Директорът на разузнаването трябваше да знае всичко и имаше най-малко един милион начина да разбере това.
— Благодаря ви, сър.
— Е, с какво мога да ти бъда полезен?
— Адмирале, аз… — Джек се поколеба. — Искам да разгледам материали за онези от АОЪ.
— Да, очаквах това. На бюрото ми има доклад на групата за борба с тероризма към ФБР, а напоследък координираме дейностите си и със Специалните сили на Англия. Ще се радвам да те видя тук, Джек. Може би дори за по-дълго. Мислил ли си върху нашето предложение след разговора ни? — невинно попита Гриър.
— Да, сър, мислих, но…е, зает съм до края на учебната година. — Джек се опитваше да печели време. Не желаеше да отговаря на този въпрос. Ако се наложеше, щеше да отговори отрицателно, а е това унищожаваше шанса си да проникне в Ленгли.
— Разбирам. Не бързай. Кога искаш да наминеш?
„Защо ме улесняваш толкова?“
— Мога ли да дойда утре сутрин? Първият ми час започва чак в два следобед.
— Няма проблеми. Ще те очакват на главния вход в осем сутринта. До утре.
— Довиждане, сър. — Джек затвори телефона.
„Е, оказа се лесно. Твърде лесно. Какво ли е намислил?“ Отхвърли тази мисъл. Искаше да види с какво разполага ЦРУ. Може да имат материали, които ФБР не притежават; или най-малкото щеше да събере повече данни.
Въпреки всичко пътуването до дома му беше изпълнено с тревоги. Джек гледаше в огледалото си за обратно виждане, защото си спомни, че напусна академията по обичайния път. Най-неприятното беше, че наистина виждаше познати коли — проблемът за пътуването до работа всеки ден по едно и също време. Разпозна най-малко двадесетина коли. Видя дамата, която караше своя форд „Камаро Z-28“. Може би беше секретарка, твърде добре се обличаше. След това и онзи млад адвокат с беемвето — Райън смяташе, че по колата можеше да се съди, че е адвокат. Питаше се, как е определил какви са хората, с които пътува по едно и също време? „Ами ако се появи нова кола? — помисли си той. — Ще познаеш ли кой е терорист?“ Нямаше да може, знаеше го. Милър, независимо от заплахата, изписана на лицето му, би изглеждал съвсем обикновен, ако си сложи вратовръзка и сако: просто държавен служител, пробиващ си път по шосе 2 към Анаполис.
— Параноя, всичко това е параноя — измърмори Райън. Още малко, и ще започне да проверява задната седалка, преди да се качи в колата, за да види дали някой не се крие там е пистолет и примка, както е по телевизията! Чудеше се дали всичко това не е едно глупаво, налудничаво губене на време. Ами ако Дан Мъри само си внушава или просто е решил да бъде предпазлив? Вероятно бюрото учеше хората си да внимават с такива неща. Дали беше необходимо да стряска Кати? Ами ако няма нищо?
„Ами ако има?“
„Затова утре отивам в Ленгли“ — каза си Райън.
Изпратиха Сали да си легне в осем и половина, облечена в памучната нощница със заека, и е чорапи, за да й е топло през нощта. Джек смяташе, че е вече голяма за такива неща, но жена му настояваше, защото тя имаше навик нощем да изритва завивките на пода.
— Как мина денят ти? — попита жена му.
— Курсантите ми връчиха медал — отговори той и й разказа. Накрая извади Ордена на Пурпурната мишена от куфара си. Кати се развесели, но усмивката й угасна, когато чу за посещението на Шоу от ФБР. Джек внимаваше да не се изпусне.
— Значи той смята, че няма да има проблеми? — обнадеждена запита тя.
— Не можем обаче да го пренебрегнем.
Кати се извърна за момент. Не знаеше какво да мисли при тази нова информация.
„Разбира се — помисли си съпругът й, — аз също не зная.“
— Какво ще правим? — попита накрая тя.
— Най-напред ще се обадя до фирма за алармени инсталации, за да монтират една в къщата. Освен това вече сглобих пушката и е заредена…
— Не, Джек, не в тази къща, не, когато Сали е тук — прекъсна го Кати.
— Пушката се намира на горния рафт на гардероба ми. Заредена е, по в цевта няма патрон. Тя не може да стигне до нея дори и да се качи на стол. Пушката ще си остане заредена, Кати. Ще започна да се упражнявам е нея, а може да си взема и пистолет. И… — Той се поколеба. — Искам и ти да започнеш да стреляш.
— Не, Джек. Аз съм лекар. Не използвам оръжие.
— То не хапе — търпеливо каза Джек. — Просто искам да се запознаеш с един човек, който учи жени да стрелят. Само се запознай с него.
— Не. — Кати беше категорична. Джек пое дълбоко дъх. Ще бъде нужен сигурно час, за да я убеди. Обикновено толкова време му беше необходимо, за да я накара да преодолее предубежденията си. Проблемът беше там, че той не искаше да прекара цял час в разговори на тази тема.
— Значи утре ще се обадиш на фирмата за алармени инсталации? — попита тя.
— Трябва да ида на едно място.
— Къде? Имаш часове чак следобед.
Райън пое дълбоко дъх.
— Отивам до Ленгли.
— Какво има в Ленгли?
— ЦРУ — кратко отговори Райън.
— Какво?
— Помниш ли онова лято, когато ми платиха за консултации от корпорация „Майтър“?
— Да.
— Цялата работа се проведе в централата на ЦРУ.
— Но в Англия каза, че никога не си…
— Чековете дойдоха от „Майтър“. Но работех в ЦРУ.
— Ти си излъгал? — Кати беше поразена. — В съда ти си излъгал?
— Не. Казах, че никога не съм бил служител на ЦРУ, и това е вярно.
— Но не си ми го казвал никога.
— Не беше необходимо — отговори Джек. „Знаех си, че не постъпих правилно…“
— Аз съм ти жена, по дяволите! Какво прави там?
— Участвах в академична група. През няколко години викат външни хора, за да разгледат някои данни. Просто проверка на хората, които работят там. Не съм шпионин или нещо такова. Цялата работа вършех на малко бюро в малка стая на третия етаж. Написах доклад и това беше всичко. — Нямаше смисъл да й обяснява останалото.
— За какво ставаше дума в доклада?
— Това не мога да ти кажа.
— Джек! — Тя беше истински разгневена.
— Виж какво, мила. Подписах споразумение, че никога няма да обсъждам това с хора, които не притежават съответното разрешително. Кати, дал съм думата си. — Това я поуспокои. Знаеше, че съпругът й държи на думата си. Едно от качествата му, заради които го обичаше. Разбира се, подразни се, че сега той използва това за защита, но знаеше, че тази стена не може да се разруши. Опита друго.
— И защо се връщаш там?
— Искам да разгледам информацията, с която разполагат. Можеш да се досетиш за какво става дума.
— Предполагам, за онези хора от АОЪ.
— Е, в момента не ме притесняват китайците.
— Ти наистина ли си притеснен? — Най-сетне и тя започваше да се тревожи.
— Да.
— Но защо? Нали спомена, че от ФБР са казали, че те не са…
— Не зная! По дяволите! Знам. Онова копеле Милър — оня, дето го съдиха. Той иска да ме убие. — Райън погледна към пода. За първи път беше казал това на глас.