Стаите на директорите в ЦРУ се намираха в отделен коридор, успореден на главния, който беше застлан с килим и водеше към канцеларии с източно изложение. Както навсякъде и тук имаше хора, които просто стояха и наблюдаваха. Погледнаха Райън и пропуска му, но не реагираха, което за него беше добре. Кантор го заведе до съответната врата и я отвори.
Адмирал Джеймс Гриър, в цивилни дрехи както обикновено, облегнат в кожения си въртящ се стол с висока облегалка, се беше зачел в някаква папка и сърбаше кафе. Райън никога не го беше виждал по друг начин, Той беше към шестдесет и пет годишен висок мъж с аристократичен вид. Гласът му можеше да бъде учтив или рязък в зависимост от желанието му. Говореше с акцент от Мейн и въпреки цялата си изтънченост Райън знаеше, че той не е аристократ по произход. Беше фермерски син, извоювал мястото си във военноморската академия, след това прекарал четиридесет години в униформа, първоначално като офицер на подводница, а след това като специалист по разузнаването на пълен щат. Гриър беше един от най-умните хора, които Райън познаваше. Владееше много трикове. Беше убеден, че този белокос възрастен джентълмен може да чете мисли. Разбира се, това може би с изискване за длъжността заместник-директор по разузнаването на ЦРУ. Всички данни, събирани от шпиони и спътници и бог знае още как, минаваха през неговото бюро. Ако Гриър не знаеше нещо, то това нещо не си заслужаваше да се знае.
— Здравейте, доктор Райън. — Адмиралът стана и се приближи. — Виждам, че идвате точно навреме.
— Да, сър. Припомних си колко неприятно беше пътуването през лятото.
Без да го молят. Марти Кантор наля кафе на всички и седнаха на столовете около ниската маса. Джек си спомни едно от добрите качества на Гриър — той винаги имаше хубаво кафе.
— Как е ръката, синко? — попита адмиралът.
— Почти съм здрав, сър. Но мога да ви кажа кога ще вали. И това щяло да изчезне, но е като артрит.
— А как е семейството?
„Този не пропуска нито един от триковете си“ — помисли си Джек. Но и Джек имаше свой трик.
— Малко е напрегнато в момента, сър. Снощи съобщих новината на Кати. Тя не е очарована, пък и аз не съм. „Хайде да се хващаме за работа, адмирале.“
— Е, какво можем да направим за теб? — От приятен възрастен джентълмен Гриър се превърна в професионален офицер от разузнаването.
— Сър, зная, че искам много от вас, но бих искал да видя с какво разполага управлението за тези от АОЪ.
— Не е много — изсумтя Кантор. — Тези хора крият следите си като истински професионалисти. Някой им дава доста големи суми пари — разбира се, това е предположение, но трябва да е така.
— Вие откъде получавате данните си? Кантор погледна към Гриър, който му кимна.
— Докторе, преди да продължим, трябва да поговорим за засекретяването.
— Да. Какво трябва да подпиша? — смирено запита Джек.
— За това ще се погрижим, преди да си тръгнете. Ще ви покажем всичко, с което разполагаме. Но трябва да знаете, че материалите са класифицирани с код „СР“.
— Е, това не ме изненадва — въздъхна Райън. Код „Специално разузнаване“ беше ниво на секретност, по-високо и от „Строго секретно“. Хората трябваше да получават индивидуално разрешително да видят такава информация и това се указваше със специална кодова дума. Дори самата кодова дума беше тайна. Райън само два пъти беше виждал толкова деликатни данни. „Но как така ще ми дадат всичката тази информация — помисли си той, като гледаше Кантор. — Гриър трябва наистина да ме иска на работа тук, след като ми отваря врата като тази.“
— Та както казах, откъде получавате информацията си?
— Малко от англичаните — всъщност от ИРА чрез англичаните. Някои нови неща от италианците…
— Италианците? — За момент Райън беше изненадан, но след това осъзна какъв е намекът. — Е, да, те имат доста хора в страната на пясъчните дюни, нали?
— Един от тях е разпознал твоя приятел Шон Милър предишната седмица. Слизал е от кораб, който съвсем като по чудо е бил в Ламанша на Коледа — каза Гриър.
— Но не знаем къде е той сега?
— Тръгнал е на юг с неизвестен брой съмишленици — усмихна се Кантор. — Разбира се, цялата страна се намира южно от Средиземно море, така че това не ни помага много.
— ФБР имат всичко, което и ние. А също и англичаните — каза Гриър. — Не е много, по сме оставили една група хора да се занимават.
— Благодаря ви, че ми давате възможност да видя тези неща, адмирале.
— Не правим това с благотворителна цел, доктор Райън — изтъкна адмиралът. — Надявам се, че ще можете да намерите полезни за вас неща. Но те не са безплатни. Ако желаете да започнете да работите за нас, към края на деня ще станете служител на управлението. Можем дори да ви уредим разрешително за притежаване на оръжие от федералните власти.
— Вие как разбрахте…
— Такава ми е работата, синко. — Възрастният човек му се усмихна. Райън изобщо не смяташе, че ситуацията е смешна, но призна, че адмиралът го бис по точки.
— Кога мога да започна?
— Какъв е графикът ти?
— Ще го променя — предпазливо каза Джек. — Мога да идвам във вторник сутринта и предполагам, че ще работя по един цял ден в седмицата и два дни до половината. Сутрин. Повечето от часовете ми са следобед. Семестриалната ваканция наближава и тогава мога да дойда за цяла седмица.
— Много добре. Можете да уточните подробностите с Марти. Радвам се, че си при нас, Джек.
Джек се ръкува още веднъж е него.
— Благодаря ви, сър.
Гриър изчака вратата да се затвори, преди да се върне на бюрото си. Почака няколко секунди, за да позволи на Кантор и Райън да завият зад ъгъла, а след това излезе и отиде в канцеларията на директора на ЦРУ, която се намираше в ъгъла.
— Е? — попита съдията Артър Мур.
— Вече е наш — докладва Гриър.
— Какво става с разследванията около него?
— Чист е. При сделките на борсата преди няколко години с бил малко по-ловък, но, по дяволите, трябвало с да бъде точно такъв.
— Нищо незаконно? — попита съдията Мур. ЦРУ не се нуждаеше от хора, които може да бъдат разследвани от комисията за ценните книжа и борсите. Гриър поклати глава.
— Не. Просто с действал много умно.
— Чудесно. Но не трябва да получава никаква друга информация освен онази за терористите, докато не свършат процедурите по разследването му.
— Добре, Артър.
— И моите заместник-директори не са хора, които се занимават с вербуване — изтъкна директорът.
— Трудно ти е да понесеш всичко това. Нима бутилка уиски се отразява толкова зле на банковата ти сметка?
Съдията се засмя. Гриър се беше хванал на този бас в деня, когато Милър беше измъкнат от полицейската охрана. Мур не обичаше да губи — преди да стане юрист, беше работил като съдебен адвокат, но се радваше, че заместник-директорът му усеща нещата.
— Наредил съм на Кантор да му извади разрешително за пистолет — добави Гриър.
— Сигурен ли си, че това е добра идея?
— Мисля, че да.
— Значи е решено? — тихо попита Милър.
О’Донъл погледна към по-младия мъж. Той знаеше защо беше съставен планът и го смяташе за добър и ефективен. Именно в дързостта му се криеше неговото великолепие. Но Шон беше допуснал лични чувства да повлияят на преценките му. Това не беше много добре.
Обърна се към прозореца. Френската провинция на девет хиляди метра под самолета беше тъмна. Всичките онези мирни хора спят по домовете си спокойни и сигурни. Летяха с късен, почти празен самолет. Стюардесата спеше няколко реда по-назад и наоколо нямаше никой, който да чуе какво си говорят. Виенето на реактивните двигатели би обезвредило всякакви подслушващи устройства, а и те много внимателно прикриха следите си. Първият им полет беше до Букурещ, след това до Прага, Париж, а сега летяха към дома си в Ирландия. Имаха само френски входни визи. О’Донъл беше дотам предпазлив, че дори си водеше записки от фиктивните делови срещи във Франция. Сигурен беше, че ще минат през митницата без проблеми. Беше късно, а и чиновниците от службата за паспортни проверки трябваше да си тръгват от работа след кацането на този самолет.