Шон имаше съвсем нов паспорт, разбира се, с печати само от последното летище. Очите му сега бяха кафяви, защото си беше поставил някакви контактни лещи, косата му беше е различен цвят, сресана по нов начин, добре оформената му брада напълно променяше формата на лицето му. Шон мразеше брадата, защото го сърбеше. О’Донъл се усмихна с лице към тъмнината навън. Е, ще трябва да свикне е това.
Шон не каза нищо. Облегна се и се престори, че чете списанието, което намери в джоба на седалката. Преструваше се, че е спокоен, и това радваше шефа му. Младежът беше преминал с хъс опреснителния курс на обучение — свали излишното тегло, запозна се с оръжията, разговаряше с офицери от разузнаването на други светлокожи нации и слушаше коментарите им за провалилата се операция в Лондон. Тези „приятели“ бяха изключили фактора късмет и изтъкваха, че е била необходима още една кола, за да се осигури успех. Шон прояви учтивост — през цялото време мълча и слуша. А сега чакаше решението за предложената от него операция. Вероятно младежът беше научил някои неща в опя английски затвор.
„Да.“
Райън подписа формуляра, с което потвърди получаването на количката с информация. Отново се намираше в малката си канцеларийка, в която беше работил миналото лято. Стаята, без прозорци, с размерите на гардероб, се намираше на третия етаж и главната сграда на ЦРУ. Бюрото беше от най-малките, които се произвеждаха за канцеларии — направено в работилницата на някой федерален затвор, а въртящият се стол — евтин. Шикозна обстановка според разбиранията на ЦРУ.
Куриерът натрупа документите в края на бюрото на Райън и изтика количката от стаята. Джек започна работа. Свали капака от стиропорната чаша с кафе, купено от барчето зад ъгъла, изсипа цялото пакетче сметана и две пликчета захар и ги разбърка е молива, както обикновено. Този негов навик жена му ненавиждаше.
Купчината беше висока около двадесет сантиметра. Папките се намираха в големи пликове и на всеки от тях беше отпечатан код от букви и цифри. Папките, които извади от най-горния плик, имаха червена лента, за да се знае, че съдържат важни документи — означенията бяха направени така, че да бъдат забелязвани, да изпъкват. Папки като тази трябваше да бъдат заключвани в сигурни сейфове всяка вечер, да не остават по бюрата, където някой може да ги види. Листата във всяка папка бяха номерирани и прикачени с щипки. Корицата на първата папка носеше кодовата си дума, ясно напечатана върху хартиен етикет: ВЯРНОСТ. Райън знаеше, че кодовите думи се даваха произволно от компютър, и се чудеше колко подобни имена и папки има тук и дали речникът на английския език в паметта на компютъра е сериозно изчерпан поради елиминирането на думи за хилядите секретни папки, които се намираха в шкафовете по цялата сграда. Поколеба се за момент, преди да я отвори, сякаш, ако направеше това, окончателно ще се обрече на ЦРУ, сякаш първата стъпка още не беше направена…
„Достатъчно“ — каза си той и отвори папката. Това беше първият официален доклад за АОЪ отпреди година.
На етикета пишеше: „Армията за освобождение на Ълстър — Генезис на една аномалия“
Аномалия. Райън си припомни, че Мъри беше използвал точно тази дума. В първия параграф на доклада се казваше е обезоръжаваща искреност, че информацията, съдържаща се в следващите тридесет страници, е по-скоро разсъждение, отколкото факт, базирана е главно на данни, получени от осъдени членове на ИРА — най-вече от това, което са отрекли. „Това не беше наша операция“ — бяха отговорили някои от тях, заловени за нещо друго. Райън се намръщи. Това не можеше да се смята за най-надеждна информация. Но двамата автори на доклада бяха свършили прекрасна работа с препратките в текста. Най-невероятната история, дочута от четири различни източника, се променяше в нещо друго. Това беше абсолютно вярно, особено като се има предвид, че хората в ИРА бяха професионалисти. Джек знаеше от миналогодишните си изследвания, че Извънредното крило на ИРА е отлично организирано. То беше като всяка разузнавателна служба. С изключение на шепа хора на върха задачите за всяка конкретна акция се разпределяха по отдели: знаеха се само от хората, които наистина трябваше да ги знаят. Това беше принцип във всяка разузнавателна агенция.
„Следователно, ако подробностите на една операция са известни на всички — пишеше в доклада, — това се дължи само на факта, че операцията не е на ИРА. В противен случай те не биха знаели и говорили за подробностите дори и помежду си.“ Според Джек тази логика беше извратена, но въпреки това доста убедителна. Дотук се поддържаше мнението, че операциите на основния съперник на ИРА, по-лошо организираната Ирландска национална армия, бандата, убила лорд Маунтбатън, многократно биваха идентифицирани точно по този начин. Съперничеството между ИРА и ИНА доста често беше ставало жестоко, въпреки че последната с липсата на вътрешна сплотеност и аматьорската си организация далеч не беше толкова ефективна.
Само година беше изминала, откакто АОЪ се появи от сенките и укрепна. През първата година от работата им англичаните смятаха, че са група за специални действия на ИРА, техен щурмови отряд, но тази теория се беше разбила, когато един заловен член на ИРА възмутено беше отрекъл съучастие в убийство, организирано от АОЪ. След това авторите на доклада изследваха операции, за които се смяташе, че са организирани от АОЪ. Изтъкваха се някои повтарящи се особености. Това бяха съвсем истински операции. При тях средната цифра на участниците беше по-голяма, отколкото при операциите на ИРА.
„Това е интересно…“ Райън излезе от стаята и тръгна надолу по коридора към барчето, откъдето си купи пакет цигари. След по-малко от минута отново стоеше пред канцеларията си и се занимаваше с цифровата ключалка на вратата.
„Повече хора в една операция.“ Райън запали една от цигарите с ниско съдържание на никотин. Това беше нарушение на обикновените процедури за сигурността. Колкото повече хора участват в една операция, толкова по-голям е рискът тя да бъде провалена. Какво означаваше това? Райън изследва три различни операции, като търсеше нови повтарящи се неща.
След десет минути всичко му се изясни. АОЪ беше военна организация в по-голяма степен, отколкото ИРА. За разлика от малките, независими групи, типични за терористите по градовете, АОЪ се организираше според класическите военни изисквания. ИРА най-често разчиташе на един убиец и по-рядко на групи за специално действие. Райън знаеше за много случаи, при които „определен“ убиец — термин, популярен в ЦРУ през последната година — притежаваше специална пушка и лежеше в засада като ловец на елени, често по няколко денонощия, за да порази конкретна цел. Но АОЪ беше различна. Те не нападаха отделни хора. Изглежда, разчитаха на разузнавателен и на нападателен отряд, които действаха в тясно сътрудничество. „Но наблягаме на думата «изглежда»“ — прочете Райън и от това му стана ясно, че заключението е изведено от оскъдна информация. Когато правеха нещо, обикновено се измъкваха чисти. Всичко опира до планиране и средства.
„Класически военни изисквания.“ Това означава, че АОЪ се доверява на своите хора и не се съмнява в сигурността си. Джек започна да си води записки. Същинските факти в доклада бяха малко — той преброи шест, — но анализът беше интересен. АОЪ проявяваше страхотен професионализъм при планирането и изпълнението на операции, много по-висок от този на ИРА, която също беше достатъчно опитна. Вместо ограничен брой наистина умни оперативни бойци, изглежда, всички в малката организация боравеха еднакво добре с оръжието. Това беше учудващо.
„Военно обучение? — записа Райън. — Колко добро е? Къде е провеждано? Какъв е източникът?“ Погледна следващия доклад — той имаше по-късна дата и показваше по-силно внимание от страна на управлението. ЦРУ беше започнало да се интересува от АОЪ от седем месеца. „Веднага след като аз напуснах — отбеляза Джек. — Съвпадение.“