— Да. В това има известна истина — призна си Райън. — И все пак във всичко, което казвам, има смисъл, ако приемем, че АОЪ е реалност.
— Признавам, логични са, но не и доказани.
— Значи вече имаме първия логически извод за тези типове. Какво научаваме от него?
Кантор се усмихна.
— Кажи ми, когато го измислиш.
— Мога ли да говоря с някого за това?
— С кого? Просто искам да знам, преди да отговоря с „не“.
— Аташето по правните въпроси в Лондон Дан Мъри — отговори Райън. — Предполага се, че той има всички пълномощия по този материал, пали?
— Да, така е. Той работи и с наши хора. Окей, можеш да разговаряш с него. Така няма да изтече информация.
— Благодаря ти.
Пет минути по-късно Кантор седеше в другия край на бюрото на адмирал Гриър.
— Той наистина знае как да зададе правилния въпрос.
— И на какво е попаднал? — попита адмиралът.
— Същите въпроси, които Емил Джейкъбс и хората му задават: Какво иска О’Донъл? Проникнал ли е в ИРА? Ако е проникнал, защо?
— И Джек казва…
— Същото, което казват и Джейкъбс, и ФБР: О’Донъл е обучен за контраразузнавач. ИРА иска да опъне кожата му на вратата на плевнята, а най-добрият начин да пази кожата си на мястото и е да има хора в ИРА, които да го предупреждават, ако онези се доближат много.
Адмиралът кимна в знак на съгласие, след това отмести поглед встрани. Инстинктът му подсказваше, че това е само част от отговора. Трябваше да има още.
— Още нещо?
— За обучението. Не е прегледал още цялата информация. Мисля, че трябва да му дадем повече време. Но бяхте прав, сър. Много е умен.
Мъри вдигна слушалката и натисна десния бутон, без да обръща много внимание.
— Да?
— Дан? Обажда се Джек Райън — каза гласът от слушалката.
— Как са работите, преподавателю?
— Горе-долу. Искам да говоря за нещо с теб.
— Давай.
— Мисля, че АОЪ е проникнала в ИРА.
— Какво? — Мъри се изправи рязко в стола си. — Хей, шампионе, не мога да… — Погледна към телефона. Линията, по която говореше, беше… — Какво правиш на тази секретна линия?
— Нека просто кажем, че отново съм на правителствена служба — скромно отговори Райън.
— Никой не ми е казал.
— И какво мислиш?
— Мисля, че е възможно. Джим и имаше същата идея преди три месеца. Бюрото е съгласно, че в това има смисъл. Няма обективно доказателство в подкрепа на тази теория, но всички мислят, че с логична — искам да кажа, че това би било много умно от страна на нашия приятел Кен, ако успее да го направи. Не забравяй, че ИРА има много добра вътрешна сигурност, Джек.
— Ти ми каза, че повечето от пешата, които знаем за АОЪ, идват от източници в ИРА. Те как получават тази информация? — бързо попита Райън.
— Какво? Обърка ме.
— Как ИРА разбира какво прави АОЪ?
— О, да. Не знаем — Това беше въпрос, който притесняваше Мъри и Джеймс Оуенс, но ченгетата през цялото време се занимават с анонимни източници на информация.
— Те защо биха го правили?
— Защо биха казвали на ИРА какво мислят да правят ли? Нямаме представа. Ако имаш предположение, готов съм да слушам.
— Как ти се струва, дали не го прави, за да набира нови хора за групата си? — попита Райън.
— Защо не помислиш по този въпрос още няколко секунди? — веднага отговори Мъри. Райън току-що беше преоткрил теорията, че земята е плоска.
За момент настъпи тишина.
— О, в този случай би рискувал да бъде проникнат от ИРА.
— Много добре, шампионе. Ако О’Донъл е проникнал в ИРА като мярка за сигурност, за да защитава себе си, защо му е да кани членове на група, която иска да му съдере задника? Ако искаш да се самоубиеш, има по-прости начини, Джек. — Мъри се засмя. Дочу как Райън спихна като спукан балон.
— Е, добре. Мисля, че си го заслужих. Благодаря ти.
— Съжалявам за студения душ, но погребахме тази идея преди два месеца.
— Но той трябва да е вербувал хората си от ИРА — със закъснение възрази Райън. Наруга се мислено за това, че е толкова тъп, но си спомни, че Мъри е експерт по тези въпроси от години.
— Да, съгласен съм, но винаги е разполагал с малко хора — каза Мъри. — Колкото по-голяма става организацията, толкова по-голям е рискът, че ИРА ще проникне в нея и ще го унищожи. Ей, Джек, те наистина искат да му съдерат задника. — Мъри за малко не се изпусна за сделката, която Дейвид Ашли беше сключил с ИРА. ЦРУ все още не знаеше нищо.
— Как е семейството? — попита той, за да смени темата.
— Добре.
— Бил Шоу казва, че е разговарял с теб миналата седмица… — каза Мъри.
— Да. Затова сега съм тук. Ти ме накара постоянно да треперя и да се ослушвам, Дан. Има ли друго, което си разбрал?
Този път беше ред на Мъри да спихне.
— Колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че се тревожа неоснователно. Няма никакви сведения, Джек. Всичко е просто инстинкт, нали знаеш, както е при бабите. Извинявай, мисля, че реагирах прекалено силно на нещо, което Джими ми каза. Надявам се, че не съм те разтревожил много.
— Не се притеснявай — отговори Джек. — Трябва да си тръгвам. Дочуване.
— Да, довиждане, Джек. — Мъри затвори телефона и се върна към работата си.
Райън направи същото. Трябваше да приключи към обед, за да може да стигне навреме за първия си час. Куриерът се върна с количката и отнесе папките заедно със записките на Джек, които, разбира се, бяха секретни. Той напусна сградата след няколко минути, но съзнанието му все още преработваше прочетените данни.
Джек не знаеше, че в новата пристройка на централата на ЦРУ се намира управлението на Националната разузнавателна служба. Това беше съвместна агенция на ЦРУ и военновъздушните сили, която обработваше данните от спътниците и в по-малка степен от високолетящите разузнавателни самолети.
Новото поколение спътници използваше телевизионни камери от сканиращ тип вместо фотолента. Затова те можеха да се използват почти без прекъсване, вместо да пазят филма си, за да покриват територии като Съветския съюз или да снимат спътниците му. Това позволяваше на Националната разузнавателна служба да събира повече данни за събитията в света и беше породило много нови проекти за стотици аналитици, което обясняваше пристройката зад първоначалната сграда на ЦРУ.
Задачата на един от младшите аналитици беше да наблюдава лагери, в които вероятно се обучават терористи. Проектът все още не беше дал достатъчно резултати, за да може да бъде считан за важен, въпреки че данните и снимките се предаваха на оперативната тактическа група за борба е тероризма. Тя използваше спътниковите снимки — изискване на правителствените кръгове. Щабните служители ахкаха над качеството на снимките, разясняваха им се новите устройства, които позволяваха на камерите да приемат картина с висока разделителна способност независимо от атмосферните смущения (въпреки всичките хвалби) номерата на леките коли не можеха да бъдат разчетени), и бързо забравяха всичко, освен че снимките са на лагери, където може би се обучават терористи. С изследването на фотографските разузнавателни материали се занимаваха само експерти. Работата на аналитиците беше до голяма степен техническа.
И както често пъти се случваше, тук беше и проблемът. Младшият аналитик беше по-скоро техник. Той събираше и подреждаше данните, но не ги анализираше. Вършеше тази работа след завършването на даден проект. В конкретния случай данните, които се обработваха, указваха излъчване в ултрачервения сектор. Лагерите, които изследваше всеки ден — над двеста, — се намираха главно в пустините. Това беше удивителен късмет. Всеки знаеше, че в пустините дневната топлина е изпепеляваща и по-малко се обръщаше внимание на факта, че нощем става доста студено — в много случаи температурите спадаха под нулата. Така че техникът се опитваше да определи заетостта на лагерите според броя на сградите, отоплявани през студените нощи. Те се виждаха много добре на инфрачервения спектър: ярки бели петна на студения черен фон.