— И ти няма вече да разнасяш този пистолет — с надежда каза тя.
— Мила, обичам да стрелям. Забравил съм колко приятно нещо може да бъде стрелбата с пистолет. Ще продължавам да стрелям в академията. Но не, няма да нося пистолета повече.
— А пушката?
— Тя не е наранила никого.
— Не я харесвам, Джек. Поне да не е заредена, а? — Тя отиде в спалнята, за да се преоблече.
— Добре. — Това не беше толкова важно. Ще остави кутията с патрони до пушката, на най-горния рафт на гардероба. Сали не би могла да я достигне. Дори и Кати трябваше да се изправя на пръсти. Там ще бъде безопасна. Джек преосмисли всичките си действия през изминалите три седмици и половина и реши, че си е струвало. Алармената инсталация на къщата му изглеждаше добра идея. Харесваше новия си деветмилиметров „Браунинг“. Започваше да постига доста добри резултати. Ако я кара така една година, може би ще накара Брекенридж да се поизпоти.
Провери фурната. Още десет минути. След това включи телевизора. Новините по „Шоуто на Макнийл Лехър“ бяха… „По дяволите!“
— От дъщерната ни телевизионна станция в Бостън към нас се присъединява Падриг — правилно ли го произнесох? — О’Нийл, говорител на „Шин Фейн“ и член на Британския парламент. Мистър О’Нийл, защо посещавате Америка по това време?
— Аз и голяма част от колегите ми сме посещавали Америка много пъти, за да информираме американския народ за това как британското правителство потиска ирландския народ, лишава го от възможностите за икономически напредък, потъпква основните човешки права; да не говорим за пълното отменяне на гражданските процеси, за непрекъснатата бруталност на британската окупационна армия срещу ирландския народ — каза с равен и благ глас О’Нийл. Не му беше за първи път.
— Мистър О’Нийл — обади се някой от британското посолство във Вашингтон — е политическият представител на Извънредното крило на така наречената Ирландска републиканска армия. Това е терористична организация, която е незаконна както в Северна Ирландия, така и в Ирландската република. Неговата мисия в САЩ е както винаги да събира пари, за да може организацията му да си купува оръжие и експлозиви. Този източник на пари за ИРА беше сериозно увреден от подлото нападение над кралското семейство в Лондон през миналата година, а причината той да се намира тук е да убеждава американците от ирландски произход, че ИРА няма никакво участие в това.
— Мистър О’Нийл — каза Макнийл, — какво бихте казали за това?
Ирландецът се усмихна пред камерата така благо, както Боб Кийшън* от „Капитан Кенгуру“:
[* Боб Кийшън — водещ детското предаване „Капитан Кенгуру“, известен с нежната си и топла усмивка. — Б.пр.]
— Както обикновено, мистър Бенет заобикаля правните и политически въпроси. Дали на северноирландските католици е отнета възможността да се развиват в икономическо и политическо отношение? Да. Били ли са унищожени гражданските процеси в Ирландия по политически причини от британското правителство? Да, били са. Намираме ли се по-близо до политическото разрешаване на спора, който сега е застинал на положението от 1969 година? Не, със съжаление трябва да кажа, че не. Ако аз съм терорист, защо тогава ме допуснаха във вашата страна? Всъщност аз съм член на Британския парламент, избран съм от хората в моя избирателен район.
— Но вие не заемате мястото си в парламента — възрази Макнийл.
— И да се присъединя към правителството, което избива избирателите ми ли?
— Господи! — каза Райън. — Каква каша. — Угаси телевизора.
— Благоразумен мъж — каза Милър. Къщата на Алекс се намираше от другата страна на околовръстното шосе на Вашингтон. — Разкажи на приятелите си колко си благоразумен, Пади. А когато довечера тръгнеш по кръчмите, не забравяй да им кажеш, че не си навредил на никой, който не е истински потисник на ирландския народ. — Шон гледа цялото предаване, а след това поръча разговор с уличен телефон до една кръчма в Дъблин.
На следващата сутрин в Ирландия — само пет часа по-късно — четирима мъже се качиха на самолет за Париж. Добре облечени, те изглеждаха като бизнесмени, тръгнали по делова работа зад граница. От националното летище „Шарл де Гол“ взеха самолет за Каракас. Оттам отлетяха е „Истърн Еърлайнс“ до Атланта, след което взеха друг самолет на „Истърн Еърлайнс“ до националното летище по течението на река Потомак, малко по-надолу от мемориала на Томас Джеферсън. Когато пристигнаха, четиримата бяха уморени и отвратени от самолетните седалки. Качиха се в една лимузина и се настаниха в местен хотел, за да се наспят и починат от пътуването. На следващата сутрин младите бизнесмени освободиха стаите. Очакваше ги една кола.
14.
ВТОРИ УДОБЕН СЛУЧАЙ
„Понеделниците трябва да се забранят със закон“ — помисли си Райън. Денят започваше по възможно най-лошия начин. Той гледаше увисналата в ръката му скъсана връзка за обувки. Чудеше се къде ли са резервните. Не можеше да пита Кати, защото тя и Сали бяха тръгнали за „Джайънт Степс“ и „Хопкинс“ преди десет минути. Дявол да го вземе! Започна да рови из чекмеджетата на гардероба. Нищо. Кухнята! Слезе на долния етаж, прекоси къщата, отиде в кухнята и отвори чекмеджето, в което стоеше всичко, което нямаше точно определено място. Под бележниците, магнитите и ножиците намери резервен чифт връзки — не, оказа се бяла връзка за маратонка. Намираше се все по-близо до целта си. След няколко минути ровене намери подходящ чифт. Взе само едната. В края на краищата връзките за обувки не се късаха едновременно.
След това Джек трябваше да си избере вратовръзка за вечерта. Това винаги се оказваше трудно нещо, но сега поне жена му я нямаше, за да му казва, че не е избрал подходяща. Беше със сив костюм и избра тъмносиня вратовръзка на червени райета. Райън обичаше да носи бели, най-често памучни ризи. Човек трудно се разделя със старите навици. Сакото му беше точно по мярка. Това беше един от костюмите, които Кати купи в Англия. С болка трябваше да признае, че нейният вкус по отношение на дрехите бе далеч по-добър. А и лондонският шивач си го биваше. Преди да слезе по стълбите, се усмихна на отражението си в огледалото: „Красив си, дяволе!“ На масата във фоайето беше куфарът му, пълен е тестове, които щеше да раздава днес. Райън взе палтото си от гардероба, провери дали ключовете му са в джоба, вдигна куфара и излезе.
— Уф! — Отключи вратата и включи алармената инсталация, след което излезе.
Старшина Брекенридж ходеше пред строените в две редици морски пехотинци и опитните му очи не пропускаха нищо. Един от редниците имаше мъх по синьото си поло. Обувките на друг се нуждаеха от малко повече лъскане. И двама трябваше да се подстрижат, защото им бе поникнала коса около сантиметър и скалповете им почти не се виждаха. Нямаше от какво да бъде недоволен. Всеки от тях би минал на обикновен преглед, но постът не беше обикновен и важаха други правила. Брекенридж не крещеше. Минал беше този етап. Сега възраженията му звучаха някак бащински. Но въпреки това имаха силата на Божия заповед. Свърши прегледа и освободи наряда. Няколко от пехотинците тръгнаха е маршова стъпка към постовете си на портала. Други отидоха с джип до по-отдалечените постове, за да сменят часовите точно в осем часа. Всеки морски пехотинец носеше синята си униформа с бял колан за пистолета. Пистолетите им се съхраняваха на постовете. Мисията на морските пехотинци имаше мирен характер и затова пистолетите не бяха заредени, но поради характера на самите морски пехотинци наблизо винаги имаше пълнители с патрони 45-и калибър.
„Наистина ли исках това?“ Тази мисъл изчерпа всичката енергия на Райън. Но нямаше повече оправдания. В Лондон раните му не позволяваха да го прави. По същата причина не го прави и през първите няколко седмици в дома си. След това беше използвал сутрините, за да пътува до ЦРУ. Това беше и последното му оправдание. Вече нямаше.
„Рикоувър Хол — мислеше си. — Ще спра, когато стигна до Рикоувър Хол.“ Трябваше скоро да спре. Студеният въздух, идващ от реката, режеше дробовете като с нож. Усещаше носа и устните си грапави като шкурка, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Джек не беше тичал в продължение на месеци и сега плащаше дан на своята леност.