Рикоувър Хол му изглеждаше отдалечен на хиляда мили, макар да се намираше само на неколкостотин метра. До миналия октомври можеше да прави по три обиколки и си отиваше добре поизпотен. Сега се намираше едва по средата на първата си обиколка и смъртта му изглеждаше удивително привлекателна. Краката му вече се огъваха от умора като гумени, дори залиташе леко встрани — сигурен белег, че е изчерпал силите си докрай.
„Още сто метра. Още петнадесетина секунди“ — казваше си той. Всичкото време, което прекара легнал по гръб или седнал, всичките цигари, тайно изпушени в ЦРУ, сега си отмъщаваха. Тичането в Куантико беше много по-лесно от това. „Тогава ти беше много по-млад“ — натъжен си помисли Райън.
Погледна наляво и установи, че е достигнал източната стена на сградата. Изправи се и намали темпото. Започна да ходи с ръце, поставени на хълбоците. Гръдният му кош се вдигаше нагоре, за да поеме необходимия въздух.
— Добре ли сте, докторе? — спря се до него един курсант, за да го огледа, като продължаваше да бяга на място. Райън нямаше сили дори да изпита завист към него заради младостта и енергията му.
— Да. Просто ми липсва тренинг — успя да изпъшка Джек, задъхвайки се.
— Трябва да си върнете формата бавно, сър — каза двадесетгодишният младеж и се втурна напред, като остави преподавателя си да диша прахта на подметките му.
Джек започна да се смее на себе си, но от това се закашля. След малко го надмина едно момиче, също курсант. Усмивката й го накара да се почувства наистина зле.
„Недей да сядаш. Прави каквото искаш, но не сядай.“
Обърна се и се отдалечи от вълнолома. Краката му бяха омекнали и дори ходенето изискваше усилия. Взе кърпата, преметната на врата му, за да избърше потта от лицето си, преди да му стане много студено. Опъна кърпата с ръце и ги вдигна високо над главата си. Вече беше поуспокоил дишането си. Продължаваше да усеща краката си омекнали, но болката почти се загуби. Знаеше, че след малко умората също ще изчезне. След десетина минути щеше да се почувства много добре. Утре трябваше да стигне малко по-далече — до библиотеката „Нимиц“ Към месец май нямаше да позволява на курсантите да го надминават — е, поне на момичетата. Разликата във възрастта между него и курсантите беше най-малко десет години и можеше само да се увеличава. Джек вече беше прехвърлил тридесетте. Следващата спирка: четиридесет.
Кати Райън, облечена в зелените си лекарски дрехи, миеше ръцете си в специалната мивка извън хирургическия кабинет. Ластичният колан на панталона й беше вдигнат високо, над издутия й корем, и от това той изглеждаше твърде къс, като модерните през юношеските й години панталони до коленете — тип рибарски. Косата й беше прибрана под зеленото боне и тя се чудеше защо изобщо се затруднява да я реши всяка сутрин. Когато операцията свършеше, косата й щеше да прилича на змийските къдри на Медуза Горгона.
— Време е за игра — прошепна тя. Натисна с лакът бутона за отваряне на вратата, като държеше ръцете си вдигнати високо, както го правеха по филмите. Бърнис, сестрата, вече беше приготвила ръкавиците й и Кати протегна ръце и ги пъхна в тях, докато ръбовете им стигнаха до лактите й. Заради ръкавиците рядко можеше да носи годежния си пръстен, макар че обикновената халка не й създаваше никакви проблеми. — Благодаря.
— Как е бебето? — попита Бърнис. Тя имаше три деца.
— В момента се учи да тича — усмихна се зад маската си Кати. — Или може би вдига тежести.
— Имате хубава огърлица.
— Подарък от Джек за Коледа.
Доктор Тери Мичъл, анестезиологът, закачи различните монитори към пациентката и започна да работи, а хирурзите го наблюдаваха. Кати бързо огледа инструментите, по знаеше, че Лиза-Мари винаги подрежда нещата както трябва. Беше една от най-добрите сестри в болницата и проявяваше придирчивост към лекарите, с които работеше.
— Готово ли е всичко, докторе? — попита Кати. — Добре, хора. Да видим дали ще можем да спасим зрението на тази дама. — Погледна часовника. — Започваме в осем и четиридесет и една минута.
Милър сглобяваше автомата бавно. Разполагаше с много време. Оръжието беше внимателно почистено и смазано, след като предишната нощ беше пробвано в една каменоломна на двадесет мили северно от Вашингтон. Това щеше да бъде личното му оръжие. Вече беше започнал да го харесва — идеално балансирано, в разтворено положение сгъващият се приклад създаваше усещане за стабилност. Мерникът се използваше лесно, а при автоматична стрелба автоматът беше доста стабилен. В крайна сметка това малко, смъртоносно оръжие имаше много добри качества. Дръпна с длан затвора и натисна спусъка, за да почувства по-добре къде се задейства. Автоматът тежеше около пет килограма и половина — идеално, нито много тежък, нито много лек. Милър остави затвора с незареден в цевта патрон и пъхна пълнителя с тридесет 9-милиметрови патрона. След това сгъна приклада и изпробва куката за закачане от вътрешната страна на палтото си. Беше „Узи“ и позволяваше притежателят му да го носи скрит. Едва ли щеше да се наложи, но Милър обичаше да предвижда всичко. Имаше горчив опит в това отношение.
— Нед?
— Да, Шон? — Иймън Кларк, известен като Нед, откакто пристигна в Америка, непрекъснато разглеждаше снимките и картите. Той беше сред най-опитните убийци в Ирландия и един от тези, които преди една година АОЪ беше измъкнала от затвора в Лонг Кеш. Красивият мъж Кларк беше прекарал предишния ден в обиколки из военноморската академия. Носеше фотоапарат и снимаше статуята на Текумсе* и внимателно разглеждаше портал 3. Райън щеше да се движи е колата си нагоре по улицата и Кларк щеше да разполага с около петнадесет секунди да се приготви. Трябваше да прояви бдителност, но Нед беше зареден е нужното търпение. Освен това те познаваха разписанието на жертвата. Последният му час свършваше в три часа следобед и излизаше от портала малко след това. Сега Алекс паркираше колата, е която щеше да избяга по улица „Крал Джордж“. Кларк имаше някои опасения, но ги пазеше за себе си. Шон Милър беше замислил бягството от затвора, което го направи отново свободен човек. Сега провеждаше първата си истинска акция с АОЪ. Кларк реши, че е длъжен да ги подкрепи. Освен това охраната на академията не го впечатли особено. Нед Кларк знаеше, че не е най-умният мъж на света, но имаха нужда от човек, способен да работи самостоятелно, а той знаеше как да прави това. Беше го доказал седем пъти.
[* (?1768–1813), вожд на индианското племе шони. — Б.пр.]
Пред къщата стояха три автомобила — микробусът и две комбита. Микробусът щеше да бъде използван за втората частна акцията, а когато всичко приключеше, комбитата щяха да ги закарат до аерогарата.
Милър седна на една твърда седалка и прехвърли мислено цялата акция. Както винаги затвори очи и си представи всичко, а след това включи и някои променливи. Какво би станало, ако движението е прекалено натоварено или пък необикновено облекчено? Ами ако…
Един от хората на Алекс влезе през предната врата. Хвърли фотоапарат „Полароид“ към Милър.
— Навреме ли беше? — попита Шон Милър.
— Да.
На снимката се виждаше Кати Райън, която водеше за ръката дъщеря си към… Как се казваше онова място? О, да, „Джайънт Степс“.* Милър се усмихна. Днес наистина щяха да направят една гигантска крачка. Отново се облегна и затвори очи, за да си представи всичко.
[* Гигантски стъпки (англ.). — Б.пр.]
— Но не е имало заплаха — възрази един курсант.
— Така е. Всъщност знаем това сега. Но как се е чувствал Спруънс*? Той е знаел, че японската флота има кораби наблизо. Ами какво е щяло да стане, ако бяха тръгнали на изток, ако не е била издадена заповед да се върнат? — Джек посочи схемата, която беше нарисувал на черната дъска. — Щяло е да има стълкновение около тринадесет часа. Кой според вас е щял да спечели тази битка, мистър?
[* Спруънс, Реймънд Еймс (1886–1969) — наричан Електрическия мозък, ръководил американската флота в битката във Филипинско море през юни 1944 г. — Б.пр.]