— Но той е пропилял шанса си за добра въздушна атака на следващия ден — настояваше курсантът.
— Атака с какво? Нека разгледаме загубите във въздушните групи. След като всичките му торпедоносци са били унищожени, какви загуби смятате, че би могъл да нанесе? — попита Джек.
— Но…
— Помните ли онази песен на Кени Роджърс: „Трябва да знаеш кога да си тръгнеш спокойно и кога да побегнеш.“ Ловната треска е лошо нещо за ловеца. За един адмирал, командващ цяла флота, тя може да бъде фатална. Спруънс е разгледал информацията си, преценил е възможностите си и е решил да спре. Но следващото му разсъждение е било…какво?
— Да прикрие Мидуей*? — запита друг курсант.
[* Атол в Тихия океан, където през юни 1944 г, флотата на САЩ е разбила ескадра японски самолетоносачи. — Б.пр.]
— Правилно. Какво е щяло да стане, ако са продължили атаката си? Това беше отиграно веднъж в Нюпорт* и атаката е била успешна. Моля да отбележите, че това е пример за логика, победила реалността, но е била и възможност, която Спруънс не е могъл да си позволи да пропусне. Първостепенната му цел е била да нанесе вреда на превъзхождащата го японска флота. Второстепенната — да предотврати окупирането на Мидуей. Тази военна операция, при която той постига равновесие в силите, е уникално явление… — Райън замълча за момент. Какво каза преди малко? „Логика, победила реалността.“ Не беше ли стигнал до логическото заключение, че АОЪ няма да…не, не, ситуацията е напълно различна. Отърси се от тези мисли и продължи с битката за Мидуей. Беше ентусиазирал курса и идеите се раждаха със светкавична бързина.
[* Пристанище в югоизточната част на Роуд Айлънд Център на голям брой американски военноморски мирновременни ведомства. — Б.пр.]
— Идеално — каза Кати, като свали марлята си. Стана от стола и протегна ръце над главата си. — Добра работа, хора.
Закараха пациента в стаята за възстановяване, докато Лиза-Мари проверяваше за последен път инструментите. Кати Райън сне маската и потърка носа си. След това ръцете й се спуснаха надолу към корема. Хлапето риташе много силно.
— Футболист ли е? — попита Бърнис.
— Според мен е цял футболен отбор. Сали не беше толкова буйна. Мисля, че ще е момче — прецени Кати, макар да знаеше, че по това не може да се познае. Достатъчно е, че бебето е много активно. Това винаги е положителен знак. Усмихна се — най-вече на себе си и на чудото и вълшебството на майчинството. Тук, вътре в нея, имаше едно човешко същество, което чакаше да се роди, и по всичко личеше, че е доста нетърпеливо. — Е, аз трябва да разговарям със семейството.
Излезе от операционната зала, без да се затормозва да сменя дрехите си. Винаги беше по-вълнуващо да се появи така. Чакалнята се намираше само на петнадесет метра. Семейство Джефърс — бащата и една от дъщерите — чакаха, седнали на канапето, вперили погледи в списания, без да ги четат. Когато тя се показа на вратата, те скочиха на крака. Дари ги с най-добрата си усмивка — така веднага се разбираше какви са новините.
— Наред ли е? — попита съпругът, който излъчваше нетърпение, осезаемо като нещо, което човек може да докосне.
— Всичко мина идеално — отговори Кати. — Нямаше никакви проблеми. Ще се оправи.
— Кога ще може да…
— След седмица. Трябва да имаме търпение. Ще можете да я видите след около час и половина. Сега защо не хапнете нещо? Какъв е смисълът да имаме здрав пациент, а семейството му да се поболее…
— Доктор Райън! — чу се глас от радиоточката. — Доктор Каролайн Райън!
— Изчакайте за минутка. — Кати отиде до стаята на сестрата и вдигна телефона. — Доктор Райън на телефона.
— Кати, обажда се Джийн от залата за спешни случаи. Имам човек с много сериозна травма. Десетгодишен, чернокож. Разбил с колелото си витрината на някакъв магазин. — Гласът беше напрегнат. — Окото му е разкъсано много лошо.
— Изпрати го в шеста зала. — Кати затвори телефона и се върна при семейство Джефърс. — Трябва да ви оставя. Имам спешен случай. Жена ви ще се оправи. Ще се видим утре. — Кати тръгна бързо към операционната.
— Горе главите. Имаме спешен случай от „Бърза помощ“.
Лиза-Мари вече се суетеше из стаята. Кати отиде до телефона на стената и набра номера на стаята на хирурзите.
— Обажда се Райън от зала шест на института „Уилмър“. Къде е Бърни?
— Сега ще го повикам.
След миг лекарят се обади:
— Доктор Кац на телефона.
— Бърни, в зала шест идва пациент със сериозно нараняване на окото. Джийн Уд от „Бърза помощ“ казва, че е много зле.
Кати се обърна към останалите:
— Идва.
— Тери?
— Всичко е наред — увери я анестезиологът.
— Трябват ми още две минутки — заяви Лиза-Мари.
Кати влезе в умивалнята, за да измие отново ръцете си. Още не беше започнала, когато се появи Бърни Кац. Той изглеждаше като някакъв пропаднал тип. Беше с два сантиметра по-висок от Кати, имаше дълга коса и мустаци като на Бисмарк. Освен това беше и един от най-добрите хирурзи на болницата „Хопкинс“.
— По-добре ти да ръководиш тази операция — каза му тя. — Аз от доста време не съм оперирала тежки случаи.
— Няма проблеми. Как е бебето?
— Чудесно. — Изведнъж се чуха силните писъци на дете в агония. Лекарите го закараха в операционната зала. Гледаха безстрастно, докато двама санитари завързваха детето с коланите. „Защо не си седял в училище?“ — попита го мислено Кати. Лявата страна на лицето му беше обезобразена. Специалистите по пластичните операции ще трябва да поработят доста, но не беше сега моментът. Най-важни бяха очите. Детето се опитваше да се държи смело, но болката беше твърде силна. Тери му би инжекция, докато двамата санитари държаха ръката му. Кати и Бърни започнаха да се суетят над лицето му.
— Ръкавици! — нареди Кати. Бърни ги донесе. — Какво е станало?
— Карал си колелото по тротоара на Монумент стрийт — отговори санитарят. — Ударил се в нещо и влетял през витрината на магазина за кухненски прибори.
— Защо не е бил в училище? — попита Кати, като отново погледна към лявото око на детето. Разбра, че я очакват доста часове работа с несигурен изход.
— Днес са във ваканция, докторе — отговори единият санитар.
— О, да. — Тя погледна към Бърни Кац. Въпреки маската гримасата му се виждаше съвсем ясно.
— Не зная, Кати. — Той разглеждаше окото през поставената на главата му лупа. — Стъклото трябва да е било доста долнопробно — има много парченца. Дотук преброих пет разкъсвания. Господи, виж това парче как се е забило в роговицата. Да почваме.
Шевролетът влезе в един от многоетажните гаражи на болницата „Хопкинс“. От последния етаж шофьорът можеше да вижда вратата, водеща от болницата към служебния паркинг. Разбира се, гаражът се охраняваше, но там постоянно влизаха и излизаха автомобили и не беше неестествено някой да чака в колата си, докато спътникът му е на посещение при някой от семейството. Облегна се, запали цигара и се заслуша в музиката от радиото.
Райън постави парче ростбиф на питката и си взе чай с лед. Офицерският и университетският клуб имаха много необичайна система за плащане: той постави подноса си на един кантар и касиерката му определи цената. Джек плати два долара и десет цента. Не можеше да се каже, че цената за обяда е прекалено висока, но начинът на определянето й му изглеждаше малко особен. Седна до Роби Джексън в едно сепаре в ъгъла.
— Скапани понеделници! — отбеляза той.
— Шегуваш ли се? Днес мога да си почивам. Летях в събота и неделя.
— Мислех, че обичаш да го правиш.
— Обичам — увери го Роби. — Но и двата дни излитах преди седем. Всъщност спях до шест сутринта. Имам нужда от тези два допълнителни часа. Как е семейството ти?
— Добре. Кати днес има голяма операция — трябваше да отиде на работа рано. Едно нещо е сигурно, когато си женен за хирург — винаги започват рано. Понякога на Сали й е трудно.
— Да, рано лягай, рано ставай — по-добре е човек да си умре — съгласи се Роби. — Как е бебето?
— Супер — усмихна се Джек. — Доста буен дребосък е. Не мога да разбера как жените търпят това. Искам да кажа, че детето рита и се върти.