— Имате ли нещо против да седна до вас? — Скип Тайлър се вмъкна в сепарето.
— Как са близнаците? — веднага попита Джек.
Тайлър изстена, а тъмните кръгове под очите му бяха красноречив отговор:
— Номерът е да накараш и двамата да заспят. Тъкмо усмириш единия, и веднага другият започва да реве като противопожарна сирена. Не зная как Джийн се оправя. Разбира се — усмихна се Тайлър, — тя може да се разхожда с тях. А аз само тропам из къщата с този крак и ги събуждам.
Тримата се засмяха. Скип Тайлър никога не се засягаше от такива шеги.
— Как е Джийн? — попита Роби.
— Няма проблеми — спи, когато децата спят, а аз трябва да върша цялата къщна работа.
— Така ти се пада, пуяк такъв — отбеляза Райън. — А защо не си починеш?
— Какво да правя, като съм с гореща кръв? — попита Скип.
— Да, но чувството ти за синхрон е отвратително — отговори Роби.
— Чувството ми за синхрон ли? — попита Тайлър, повдигайки вежди в недоумение. — То е отлично.
— Да предположим — съгласи се Джек.
— Чух, че сутринта си тичал — смени темата Тайлър.
— И аз — засмя се Роби.
— Все още съм жив, момчета.
— Един от курсантите ми каза, че ще те следват с линейка, просто за всеки случай — засмя се Скип. — Предполагам ще е добре да знаеш, че повечето от хлапетата ми владеят методите за спасяване чрез изкуствено дишане и стимулиране на сърдечната дейност.
— Защо всички понеделници са такива? — попита Джек.
Алекс и Шон Милър минаха за последен път по шосе №50. Внимаваха да спазват ограничението за скоростта. Днес неизвестно по каква причина автомобилите с радари бяха на пътя. Алекс увери колегата си, че ще приключат към 4:30. В пиковите часове на пътя имаше твърде много коли, за да може полицията да бъде ефективна. Други двама мъже седяха в задната част на микробуса с оръжията си.
— Смятам, че е добре да го направим тук някъде — каза Милър.
— Да. Това е най-подходящото място — съгласи се Алекс.
— Маршрутът за бягство — каза Шон и включи един хронометър.
— Окей. — Алекс мина в другата лента и продължи да се движи на запад. — Не забравяй, че довечера ще се движим по-бавно.
Милър кимна. Стомахът му се беше свил както обикновено преди акция. Седеше отпред на дясната седалка и гледаше как колите се натрупват на отклоненията от магистралата. Обмисли плана и се опитваше да предвиди всички неочаквани ситуации. Пътят беше далеч по-хубав от пътищата в Ирландия, караха от обратната страна, но шофьорите бяха много по-добри от тези в Европа. Особено от френските и италианските… Отърси се от тези мисли и съсредоточи вниманието си върху предстоящата акция.
След като извършат нападението, за по-малко от десет минути трябваше да стигнат до колите за бягство. Нед Кларк щеше да ги чака. Милър престана да размишлява, доволен, че макар и прибързан, планът му е добър.
— Подранили сте — каза Брекенридж.
— Да. Е, двама курсанти ще дойдат при мен следобед, за да разгледаме тестовете за изпитите. Има ли някакъв проблем? — Джек извади пистолета от куфарчето си.
Старшината взе една кутия с деветмилиметрови патрони.
— Никакъв проблем. Понеделниците по принцип са шибани.
Райън застана на трети коридор и извади пистолета от кобура. Най-напред изтегли празния пълнител и дръпна затвора назад. След това провери дали цевта е чиста. Разбира се, знаеше, че оръжието му е в отлично състояние, но Брекенридж не допускаше нарушаване на правилата за безопасност на стрелбището. Това се отнасяше дори и за директора на академията.
— Окей, Патлак.
— Днес смятам да опитаме бърза стрелба. — Старшината закачи подходяща мишена на релсата, макарата се завъртя и мишената се отдалечи на петдесет метра от тях. Райън зареди пет патрона в пълнителя.
— Поставете си наушниците, лейтенант. — Брекенридж подхвърли един чифт. Райън ги сложи. Пъхна пълнителя в дръжката на пистолета и натисна с палец лостчето за освобождаване на затвора. Оръжието беше в готовност за стрелба. Райън го насочи към мишената и зачака. След миг светлината над мишената се включи. Джек вдигна пистолета така, че черният кръг се намираше точно над предната мушка, преди да натисне спусъка. Според правилата за бърза стрелба той имаше само по една секунда. Това беше повече време, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Изстреля първия куршум с малко закъснение, но повечето хора правеха така. Пистолетът изхвърли празната гилза и Райън го наведе за следващия изстрел, като се концентрира над мишената и мерника. Преброи до пет, затворът се заключи в отворено положение. Джек свали наушниците си.
— Ставате все по-добър, лейтенант — каза Брекенридж, докато гледаше през телескопа. — Всичките са в черния сектор: една деветка, четири десетки, една от които е в пръстена между двете. Хайде още веднъж.
Райън зареди отново с усмивка. Беше забравил колко приятна може да бъде стрелбата с пистолет. Чисто физическо умение, което доставяше същото удовлетворение, каквото и един отличен удар при голфа. Той контролираше механизъм, от който изпращаше деветмилиметров куршум в точно определено място. Това изискваше координация на погледа и ръцете. Беше досущ като стрелбата с ловна или бойна пушка. С пистолет се стреляше много по-трудно и точният удар носеше почти интелектуално удоволствие, което можеше да разбере само човек, който го е изпитал. Следващите пет куршума попаднаха в десетката. Опита и разкрачен, хванал пистолета с две ръце. Вкара четири куршума в малкия кръг на десетката, по който на състезания при равен резултат се определяше победителят.
— Не е лошо като за цивилен — каза Брекенридж. — Кафе?
— Благодаря, Патлак. — Райън пое чашката.
— Искам да се концентрираш малко повече върху втория куршум. Биеш малко вдясно. Бързаш. — Райън знаеше, че на петдесет метра разстояние отклонението беше едва пет сантиметра. Брекенридж беше върл максималист. Осъзна, че старшината и Кати доста си приличат — според тях нещата или се правят точно както трябва, или са напълно погрешни.
— Докторе, жалко че сте се наранили. От вас е щяло да излезе добър офицер, ако сте имали подходящ старшина да ви обучи — разбира се, всички офицери се нуждаят от подходящи старшини.
— Знаеш ли, Патлак? В Лондон се запознах с двама, в които ти просто би се влюбил. — Джек пъхна пълнителя в пистолета.
— Райън е доста умен човек, нали? — Оуенс върна документа на Мъри.
— Тук няма нищо ново — призна Дан, — но поне е добре организирано. Ето и другото, което искаше.
— О, нашите приятели в Бостън. Как е Пади О’Нийл? — Оуенс беше не просто раздразнен от това. Падриг О’Нийл, избран да представлява ИРА, беше обида за британската парламентарна система. Но в продължение на десет години колкото и силно да се стараеха, нито отделът на Оуенс за борба с тероризма, нито кралската полиция в Ълстър бяха успели да го свържат с някое незаконно действие.
— Пие много бира, разговаря с много хора и събира малко пари — както винаги. — Мъри отпи от портвайна си. — Наши агенти го следват. Разбира се, той знае, че са там. Ако се изплюе на тротоара, ще го качим на следващия самолет за дома му. Знае и това. Не е нарушил нито един закон. Нито пък шофьорът му. Абсолютен трезвеник е. Не ми е приятно да го казвам, Джими, но той с чист и печели по точки.
— О, да. Пади е чаровник. — Оуенс прелисти страницата и вдигна поглед. — Дай пак да видя онова нещо, което е направил Райън.
— Момчетата в Петицата взеха твоето копие. Предполагам, че ще ти го дадат утре.
Оуенс прелисти резюмето на последните страници и изръмжа:
— Ето го…свети Боже в небесата!
— Какво? — Мъри се наведе рязко напред.
— Връзката. Проклетата връзка е точно тук!
— За какво говориш, Джими? Чел съм това нещо два пъти.
— „Персоналът на АОЪ, изглежда, е набиран почти изцяло от «революционните» елементи на самата ИРА — започна да чете на глас той. — Значението на това не е установено при наличната информация. Изглежда, след като членовете на АОЪ са набирани по този начин, някои от агентите на АОЪ са останали в ИРА и служат като източници на информация за организацията, към която реално принадлежат. Следователно, освен очевидната си контраразузнавателна стойност тази информация може да има оперативен характер.“ Оперативен — тихо каза Оуенс. — Винаги сме приемали, че О’Донъл просто се опитва да се защитава… но може би играе съвсем различна игра.