— Преследвам го — отговори Фонтана. Изведнъж осъзна — пламъкът означава само, че стрелят с някакъв автомат. „Майчице!“ — помисли си той.
Уейвърли гледаше към поршето. От задния капак, където се намираше двигателят, се вдигаше пара.
— Тук J-30, Анаполис, офицер докладва за стрелба, изглежда, с автомат и нещастен случай с нараняване. На запад по шосе №50 на моста на река Севърн. Нараняването е сериозно. J-19 преследва другата кола. Очаквам отговор.
— Прието — обади се диспечерът. „Какво по дяволите…“ Уейвърли грабна пожарогасителя си и изтича до разбитата кола. Навсякъде бяха пръснати стъкла и парчета метал. Двигателят, слава богу, не гореше. Провери пътниците.
— О, Господи! — Върна се тичешком обратно при колата си. — J-30, Анаполис. Повикайте пожарната. Офицер иска хеликоптер. Сериозно нараняване, две жертви, бяла пълнолетна жена и бяло момиченце. Повтарям — сериозно нараняване в западна посока по шосе №50 на източната страна на моста на река Севърн. Офицер иска хеликоптер, отговорете.
— J-19, Анаполис — обади се след него и Фонтана. — Преследвам тъмен микробус с инвалиден номер Х-шест-седем-седем-две. Движа се в западна посока по шосе №50 след моста на река Севърн. От тази кола стреляха. Офицер иска подкрепа — спокойно каза той. За момента реши да не включва светлините. „Мамицата му…“
— Улучи ли я? — извика Алекс.
Милър дишаше тежко. Не беше сигурен. Не беше сигурен дали я улучи. Поршето беше изостанало точно когато той натисна спусъка, но видя, че колата се удари в моста и подскочи във въздуха като играчка. Нямаше начин да се отърват от този удар. Сигурен беше.
— Да.
— Окей, време е да изчезваме. — Алекс не допускаше чувствата да пречат на работата му. За тази акция неговото движение щеше да получи пари и оръжие. Жалко за жената и детето, но той не беше виновен, че си бяха създали такива врагове.
Диспечерът в Анаполис вече разговаряше по радиото с хеликоптера на щатската полиция. Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър II“ тъкмо излиташе от международното летище „Балтимор“ във Вашингтон, където беше кацнал, за да зареди гориво.
— Разбрано — отговори пилотът на хеликоптера, зави на юг и премести лоста за газта на пълна мощност. Лекарят, който седеше на лявата седалка, се наведе напред, за да смени честотата от 1200 на 5101. По този начин пътната полиция щеше да знае, че хеликоптерът е тръгнал по спешност да спасява някого.
— Полицай J-30, движим се към вас. Пристигаме след около четири минути.
Уейвърли не отговори. Той и двама цивилни разбиваха стъклото на вратата на шофьора с щанга за гуми. Шофьорът и пътникът бяха в безсъзнание, а колата отвътре — опръскана с кръв навсякъде. Уейвърли си помисли, че тя вероятно е красива жена, след като погледна към нея, но главата й беше цялата в кръв. Детето лежеше като счупена кукла наполовина на седалката и на пода. Усещаше стомаха си свит като студена топка. „Още едно мъртво дете — мислеше си той. — Моля те, Господи, не позволявай да умре още едно дете.“
— „Полицай-2“, Анаполис — чу следващото повикване диспечерът.
— Анаполис, „Полицай-2“, къде сте?
— Над Майо Бийч, караме на север. Чух повикването ви за медицинска помощ. С мен са губернаторът и щатският прокурор.
Диспечерът бързо взе решение. „Полицай-1“ щеше да пристигне на мястото на нещастния случай след около три минути. J-19 се нуждаеше от спешна подкрепа. Това беше истински късмет. Вече шест коли на щатската полиция се намираха в района и още три идваха от полицейския участък в Ан Аръндел при Еджуотър.
— „Полицай-2“, свържете се с J-19.
— „Полицай-2“, J-19, моля съобщете местонахождението си — изграчи гласът от радиото в колата на Фонтана.
— Западна посока по шосе №50, тъкмо отминаваме булевард „Роу“. Преследвам тъмен микробус с инвалиден номер. J-30 и аз видяхме как се стреля с автоматично оръжие от тази кола. Повтарям, стрелба с автоматично оръжие. Нуждая се от помощ. От хора.
Не беше трудно да ги забележи. Сержантът, управляващ „Полицай-2“, видя другия хеликоптер, който беше на изток от него и кръжеше над мястото на катастрофата. На запад от това място чак до булевард „Роу“ по шосе №50 почти нямаше никакви коли. Полицейската кола и микробусът се движеха на опашката на автомобилния поток.
— Какво става? — попита губернаторът от задната седалка. Лекарят ги осведоми, докато пилотът продължаваше да търси с поглед…ето ги! „Добре, нещастници…“
— J-19, обажда се „Полицай-2“, виждам теб и другата кола. — Пилотът се спусна на около сто и петдесет метра. — „Полицай-2“ до Анаполис, виждам ги. Черен или може би син микробус се движи в западна посока по шосе №50, а след него немаркирана лека кола.
Алекс се чудеше каква е тази кола. Нямаше маркировки, но беше евтина, с матова едноцветна боя. „Я виж ти!“
— Този зад нас е полицай! — извика той.
Един от хората на Милър погледна през стъклото. Те идваха от страна, където немаркираните коли не бяха новост.
— Разкарайте го! — изръмжа Алекс.
Фонтана караше на петдесет метра от микробуса. Смяташе, че се намира достатъчно далеч и е в безопасност. Полицаят слушаше непрекъснатите обаждания и разбираше, че нови коли отговарят на повикването. Видя, че вратата на микробуса се отваря, но радиото отвлече вниманието му и той закъсня с една секунда. Пребледня и натисна спирачката.
Милър се зае и с тази кола. Щом вратата се отвори, той вдигна автомата си и изстреля десет куршума към нея. Уплашеният шофьор се опита да спре, по не успя. Милър видя как предницата се накланя, а после колата се завъртя настрани и се преметна. Беше твърде възбуден, за да може дори да се усмихне, макар вътрешно да преливаше от радост. Вратата отново се затвори, когато Алекс смени платното.
Фонтана усети как куршумът удря в гърдите му, а миг след това видя как предното стъкло на колата се пръсва и парчетата падат около него. Дръпна волана рязко с дясната си ръка и колата зави моментално надясно. Задните колела блокираха и тя се понесе настрани. Една от гумите се спука и автомобилът се преметна. Фонтана усещаше хипнотизиран как светът около него се завърта, а след малко покривът пад главата му се смачка. Както повечето полицаи, той никога не си правеше труд да си слага колан, падна на врата си, който се счупи от смачкания покрив. Това беше без значение. Колата, движеща се след него, се блъсна в неговата и довърши работата, започната от автомата на Милър.
— Мамицата му! — изруга пилотът на „Полицай-2“. — „Полицай-2“ до Анаполис, J-19 се разби със сериозно нараняване на шосе №50, на запад от изхода за шосе 2. Къде са другите коли, дяволите да ги вземат!
— „Полицай-2“, уведомете ни за състоянието на J-19.
— Мъртъв е, човече. Преследвам тоя шибан микробус. Къде е проклетата подкрепа?
— „Полицай-2“, уведомяваме ви, че единадесет коли се приближават. В момента блокираме шосе №50 при пътя за Южен Хейвън. Три автомобила се движат в западна посока по шосето на около половин миля зад вас, а други две — в източна посока към изхода за главното шосе.
— Разбрано. Аз преследвам микробуса — отговори пилотът.
— Давай, Алекс! — извика Милър.
— Почти стигнахме — отговори чернокожият, като се изнесе в дясното платно към изхода от шосето. На около една миля пред себе си видя сините и червени светлини на две движещи се към него полицейски коли, но тук нямаше никакъв изход в източна посока. „Нямате късмет, ченгета!“ Не беше много щастлив от това, че очистиха хората в поршето, но един мъртъв полицай винаги беше повод да се почувства доволен. — Ето сега!
— Анаполис, тук „Полицай-2“ — извика пилотът. — Микробусът се отклонява на север от шосе 50. — Трябваше малко време, за да може диспечерът да схване положението.
— О, не! — Той издаде кратка заповед. Движещите се в източна посока полицейски коли намалиха скоростта си, а след това прекосиха затревената разделителна ивица и навлязоха в платната за движение в западна посока. Те бяха чисти, защото движението беше блокирано заради друга катастрофа, но разделителната ивица беше неравна. Едната кола затъна в мократа трева и тинята, докато другата изскочи на настилката и се засили в насрещна посока към изхода.