Алекс улучи зелената светлина на светофара, когато пресече „Уест стрийт“, и се отправи на запад. С периферното си зрение забеляза полицейската кола, закъсала между колите на двеста метра вдясно от него, въпреки че светлините и сирената й бяха включени. „Твърде късно е, ченге.“ Продължи още двеста метра напред и сви наляво.
Сержантът, който пилотираше „Полицай-2“, започна да псува, забравил за губернатора и прокурора на задната седалка. Гледаше как микробусът влиза в големия паркинг около пазарния център в Анаполис. После продължи към вътрешния кръг с места за паркиране. Три преследващи коли завиха от „Уест стрийт“.
— Кучи син! — Натисна кормилото и се спусна над паркинга.
Алекс паркира микробуса на място за инвалидни коли. Щом като колата спря, пътниците отвориха вратите. Тръгнаха бавно и с нормална походка към входа на пазарния център. Шофьорът с изненада вдигна поглед, когато дочу свистенето и ударите на перките на хеликоптера. Той кръжеше на стотина метра над тях. Алекс притисна шапката си и махна за поздрав, а след това влезе през вратата.
Пилотът на хеликоптера погледна лекаря, който яростно стискаше с ръка револвера в раменния кобур.
— Изчезнаха — тихо каза в разговорната уредба лекарят.
— Какво искате да кажете? — попита прокурорът.
Под тях коли от щатската и областната полиция спряха със свирещи спирачки пред входа. Но вътре, зад тези врати, имаше около три хиляди пазаруващи, а те не знаеха как изглеждат заподозрените. Офицерите стояха пред входа с пистолети в ръце и не знаеха какво да правят.
Алекс и групата му се намираха в тоалетната. Двама от членовете на организацията ги чакаха с две пазарски чанти. Всеки от хората в микробуса получи по едно ново палто. Разделиха се на двойки, излязоха в магазина и тръгнаха към западния изход. Не бързаха. Нямаше причини.
— Той ни махна — каза губернаторът. — Направете нещо!
— Какво? — попита пилотът. — Какво искате да направим? Кого да спрем? Те изчезнаха, вече може да са и в Калифорния.
Губернаторът загряваше бавно, макар да беше по-схватлив от прокурора, който все още бърбореше нещо. Рутинното събрание на неговата партия се беше превърнало във вълнуващо преследване, но с изключително неприятен край. Един от полицаите беше убит пред очите му и нито той, нито хората му можеха да направят нещо. Накрая губернаторът изпсува. Избирателите биха останали шокирани от езика му.
„Полицай-1“ се намираше на моста на река Севърн, като перките му се въртяха бързо, за да го държат над бетонните перила. Лекарят, полицаят Уейвърли и един шофьор, който се оказа доброволен пожарникар, слагаха двете жертви на носилки. Другият шофьор, който беше помагал, сега стоеше до полицейската кола в центъра на локва от собственото си повръщано. Приближи се и една пожарна кола. Други двама полицаи подготвяха пътя, за да пропуснат спрените коли веднага щом хеликоптерът се вдигне. Шосето вече беше задръстено — най-малко на четири мили оттук. Докато се приготвяха за регулирането на движението, дочуха по радиоапаратите си какво се е случило с кола J-19 и нейния шофьор. Двамата полицаи се спогледаха, без да кажат нищо. Думите щяха да бъдат изговорени по-късно.
В качеството си на първи офицер, пристигнал на мястото на произшествието, Уейвърли взе чантата на жената и започна да търси документи. Предстоеше му да попълни много формуляри и да уведомява много хора. В чантата намери някаква картина, рисувана с пръсти. Погледна към носилката на момиченцето, което поставяха в горния рафт на отделението за пътниците. Лекарят влезе след нея. След по-малко от тридесет секунди Уейвърли почувства по лицето си камъчетата, които вятърът от перките на хеликоптера разхвърля наоколо. Гледаше как хеликоптерът се вдига във въздуха и тихо промълви една молитва за момичето, което беше нарисувало нещо подобно на синя крава. „Хващай се за работа“ — помисли си той. В чантата намери червено тефтерче с адреси. Отвори шофьорската книжка, за да види с коя буква започва името, а след това разгърна и тефтерчето на същата буква. Някой на име Джек, но не беше написана фамилията му. До един от телефонните номера имаше думата „служебен“. Вероятно това е съпругът й. Някой трябва да му се обади.
— „Балтимор“, тук „Полицай-1“. Движа се към „Балтимор“ с евакуирани пострадали на борда.
— „Полицай-1“, разбрано. Разрешавам директно приближаване, преминете наляво на курс три-четири-седем и поддържайте същата височина — отговори диспечерът на международното летище „Балтимор“ във Вашингтон. Цифрата 1501 се виждаше ясно на дисплея пред него, а спешните случаи се ползваха с безусловно предимство.
— Болница „Хопкинс“, „Бърза помощ“, тук е „Полицай-1“, приближаващ с белокожо дете от женски пол, пострадало при катастрофа.
— „Полицай-1“, тук „Хопкинс“. Отклонете се към университета, тук е претъпкано.
— Разбрано. Университет, тук „Полицай-1“, чувате ли? Край.
— „Полицай-1“, тук университетът, чуваме и сме готови да ви приемем.
— Разбрано. Пристигаме след около пет минути.
— Патлак, обажда се Къмингс от портал 3 — каза сержантът по телефона.
— Какво има, сержант? — попита Брекенридж.
— Някакъв тип стои на ъгъла от другата страна на улицата вече четиридесет и пет минути. Странно е. Той не е на територията на академията, но все пак някак странно е.
— Повика ли полицаите? — попита старшината.
— Защо? — попита с основание Къмингс. — Той дори не се е изплюл на улицата.
— Добре, ще ида при него. — Брекенридж се изправи. Пък и му беше скучно. Нахлупи шапката си, излезе от сградата и тръгна на север през района на спалните помещения. Това му отне пет минути, през които отдаде чест на петима офицери и отговори на поздравите на доста повече курсанти. Не понасяше студа. Не помнеше като дете да е прекарвал подобна зима във фермата в Мисисипи. Но пролетта идваше. Пресичайки улицата, поглеждаше крадешком към портала, така че да не бие на очи.
Намери Къмингс, застанал зад вратата в караулната къщичка. Добър сержант беше Къмингс. Морски пехотинец от нов тип. Брекенридж беше добре сложен — с класически тип тяло, като на Джон Уейн. Къмингс беше чернокожо хлапе, бегач, с тяло като на Франк Шортър*. Той можеше да тича цял ден, нещо, което Патлака никога не беше могъл. Но преди всичко Къмингс беше човек, отдал живота си на армията. Разбираше какви са идеите на морската пехота. Брекенридж беше взел младежа под крилото си, предавайки му някои важни уроци. Старшината знаеше, че скоро ще стане част от миналото на морската пехота. Но беше спокоен за бъдещето на армията, защото Къмингс беше това бъдеще.
[* Франк Шортър — известен американски бегач от близкото минало. — Б.пр.]
— Хей, Патлак — поздрави го сержантът.
— Оня във входа ли е?
— Застана там малко след четири часа. Не живее там. — Замълча. В края на краищата той беше само начинаещ сержант без много опит и разговаряше с човек, когото генералите поздравяваха с уважение. — Странно е.
— Е, ще му дадем няколко минути — размишляваше на глас Брекенридж.
— Господи, как мразя да оценявам тестове.
— В такъв случай не бъди строг с момченцата и момиченцата — засмя се Роби.
— Като теб ли? — попита Райън.
— Преподавам труден, технически предмет. Аз трябва да давам тестове.
— Инженери! Ако можехте да четете и пишете така добре, както умножавате.
— Изглежда, си пил някакво хапче за кофти настроение този следобед, Джек.
— Е, да… — Телефонът иззвъня. Джек вдигна слушалката. — Доктор Райън на телефона. Да…кой? — Лицето му се промени, гласът му стана сдържан. — Да, точно така.
Роби видя как приятелят му се вцепени.
— Сигурен ли сте? Те къде са сега? Добре, добре, благодаря ви…ъъ, благодаря ви. — Джек гледа телефона в продължение на една-две секунди и после затвори.