— Какво има, Джек? — попита Роби.
Трябваше му малко време, преди да може да отговори.
— Обадиха се от полицията. Станала е катастрофа.
— Къде са те? — незабавно запита Роби.
— Откарали са ги с хеликоптер…откарали са ги в Балтимор. — Джек се изправи несигурно. — Трябва да отида там. — Погледна към приятеля си. — Господи, Роби…
Джексън вече беше на крака.
— Хайде. Ще те закарам.
— Не, аз ще…
— Стига, Джек. Аз ще карам. — Роби взе палтото си и подхвърли палтото на Джек над бюрото. — Хайде, мърдай, момче!
— Закарали са ги с хеликоптер…
— Къде? Къде, Джек?
— В университета.
— Я се стегни, Джек. — Роби го хвана за ръката. — Успокой се. — Пилотът поведе приятеля си към стълбите и излязоха от сградата. Червеният му шевролет корвет беше паркиран на стотина метра.
— Още е там — докладва цивилният постови, когато се върна.
— Добре — каза Брекенридж и се изправи. Погледна закачения в ъгъла кобур с пистолета, но реши да не го взема. — Ето какво ще направим.
Нед Кларк не харесваше мисията си още от самото начало. Шон беше прекалено нетърпелив. Но Нед не каза нищо за това. Шон беше измислил бягството от затвора, с което го направи свободен човек. Ако не друго, то Нед Кларк оставаше верен на каузата. Но тук беше незащитен и това го притесняваше. По време на инструктажа му бяха казали, че охраната на портала на академията е небрежна, а и той сам виждаше, че постовите не са въоръжени. Нямаха и никакви пълномощия извън района на учебното заведение.
Но мина толкова много време. Целта му закъсняваше с тридесет минути. Кларк не пушеше, не правеше нищо, за да не бъде забелязан, но всъщност знаеше, че трудно може да привлече вниманието на някого. Вратата на стария жилищен блок нямаше осветление — предишната вечер един от хората на Алекс се беше погрижил за това със сачмен пистолет.
„Трябва да прекъсна акцията“ — каза си Кларк. Но всъщност не искаше да го стори. За да не изневерява на Шон. Видя двама мъже да напускат академията. Двама проклети морски пехотинци в парадни униформи. Изглеждаха така красиви без оръжие, така уязвими.
— Значи капитанът разправя: „Махни проклетия идиот от хеликоптера ми!“ — говореше шумно едрият. Другият започна да се смее.
— Страхотен виц!
— Какво ще кажеш да изпием по една бира? — попита едрият. Прекосиха улицата и се насочиха към входа на сградата.
— Нямам нищо против, Патлак. Ти ли черпиш?
— Мой ред е, нали? Най-напред трябва да взема малко пари. — Едрият бръкна в джоба си, за да потърси ключове, и се обърна към Кларк:
— Извинете, сър, мога ли да ви помогна?
Извади ръката си от джоба, но в нея нямаше ключове.
Кларк реагира бързо, но не достатъчно. Дясната ръка, пъхната под палтото му, започна да се движи нагоре, но Брекенридж я стисна като с менгеме.
— Попитах дали мога да ви помогна с нещо — каза е приятен глас старшината. — Какво държите в тази ръка? — Кларк се опита да мръдне, но Брекенридж го притисна до тухлената стена.
— Внимавай, Том! — предупреди Брекенридж.
Къмингс пусна ръката си надолу и напипа пистолет.
— Пистолет! — каза той рязко.
— По-добре е този пистолет да не стреля — съобщи старшината, а лявата му ръка беше обвита около гърлото на Кларк. — Позволи човекът да го вземе, синко. Бъди много внимателен.
Кларк беше изненадан от глупостта, си да позволи на тези двамата да се доближат толкова близо до него. Завъртя глава, за да погледне към улицата, но човекът, който го чакаше в колата, беше вече зад ъгъла. Докато мислеше какво да каже, чернокожият го беше обезоръжил и претърсваше джобовете му. Къмингс взе ножа му.
— Говори! — каза Брекенридж. Кларк не отговори и той плъзна длан по гърлото му. — Моля ви, сър, говорете!
— Свали си проклетите ръце! За какъв се мислиш бе?
— Откъде си, момчето ми? — Брекенридж не се нуждаеше от отговор. Сержантът издърпа ръката на Кларк от джоба и я изви зад гърба му.
— Добре, синко. Сега ще влезем през онази врата и ще седнеш. Ще бъдеш добро момче, а ние ще повикаме полицията. Ако създаваш неприятности, ще ти откъсна тази ръка и ще ти я натикам в задника. Да тръгваме, момчето ми.
Шофьорът, който чакаше Кларк, стоеше до ъгъла на блока. Видя какво става и отиде до колата. Две минути по-късно се намираше в друг квартал.
Къмингс завърза с белезниците мъжа към стола, докато Брекенридж безуспешно търсеше някакви документи, макар че пистолетът сам по себе си беше достатъчен. Най-напред се обади на капитана, а след това повика полицията от Анаполис. Всичко започна тук и макар и старшината да не знаеше това, щеше да свърши пак тук.
15.
ШОК И ТРАВМА
Ако Джек изобщо бе имал съмнения, че Роби Джексън е наистина добър летец, то сега те отпаднаха. Личната играчка на Джексън беше един двегодишен „Шевролет-Корвет“, боядисан в ябълковочервен цвят, и той го караше с усещането за неуязвимост. Пилотът изхвърча през западния портал на академията, зави наляво и тръгна към булевард „Роу“. Проблемите с движението по шосе 50 бяха валидни и тук, но Роби премина в другото платно, за да се отправи на изток. След минута префуча по моста на река Севърн. Джек беше твърде унесен в собствените си мисли, за да забелязва нещо, но Роби зърна остатъците от кола, подобна на порше, от другата страна на пътя. Извърна погледа си смразен. Опита се да се отърси от мислите си и да се концентрира върху шофирането. Колата вече се движеше с над сто и тридесет километра в час. Имаше твърде много полицаи от другата страна на пътя, за да се притеснява, че някой може да засича скоростта и да го глоби. След минута се насочи по изходния път за Ричи и зави на север към Балтимор. Движението в пиковия час беше натоварено, въпреки че повечето коли се движеха в обратна посока. По тази причина имаше празнини, които той се опитваше да използва. Постоянно сменяше скоростите и рядко докосваше спирачния педал.
Вдясно от него Джек се беше втренчил напред с невиждащ поглед. Успя да изохка, когато Роби забави зад два влекача, които се движеха един до друг, а след това префуча помежду им, на косъм разстояние. Воят на клаксоните на двата дизелови автомобила остана някъде зад фучащата кола и Джек отново потъна във вакуума на мислите си.
Брекенридж остави капитан Майк Питърс да се оправя със ситуацията. Старшината мислеше, че той е доста добър и благоразумен офицер, за да чака старшините и сержантите му да движат нещата. Беше успял да стигне до караулното две минути преди полицията на град Анаполис, което даде възможност на Брекенридж и Къмингс да му обяснят случая.
— Е, какво става, господа? — попита приятелски настроеният полицай. Капитан Питърс подкани с глава Брекенридж да говори.
— Сър, сержант Къмингс забелязал, че това лице стои на ъгъла от другата страна на улицата. Не му изглеждал да е някой от живеещите тук, затова го наблюдавахме. Накрая аз и Къмингс излязохме и го попитахме дали можем да му помогнем с нещо. Той се опита да извади ето това — Патлака вдигна пистолета, като внимаваше да не повреди пръстовите отпечатъци по него, — а в джоба си държеше и този нож. Носенето на скрито оръжие е нарушение според местните закони, затова ние с Къмингс го арестувахме и ви повикахме. Този тип няма документи и отказва да говори с нас.
— Какъв е пистолетът? — попита полицаят.
— Деветмилиметров „FN“ — отговори Брекенридж. — Същият като браунинг „Хай пауър“, но е с друга производствена марка и има пълнител с тринадесет патрона. Оръжието беше заредено и в цевта беше вкаран патрон. Предпазителят беше свален. Ножът е евтин боклук. Нож за боклуци.
— Кажете ми името си, моля — обърна се полицаят към Иймън Кларк. „Заподозряното лице“ просто седеше и го гледаше.
— Сър, имате няколко конституционни права, които ще ви прочета, но законът не ви позволява да криете самоличността си. Трябва да ми кажете името си.
Полицаят продължи да гледа в Кларк още минута. Накрая сви рамене и извади едно картонче от джоба си.
— Сър, имате правото да не казвате нищо… — зачете напевно той. — Наясно ли сте с правата си?