Замислен, сър Чарлс кимна:
— Мисля, че да. Е, ръката си е ваша.
Сестрата се върна, докато той вписваше някои неща в диагнозата.
— Завъртете малко леглото.
Райън не беше забелязал, че рамката, на която висеше ръката му, всъщност беше кръгла. С вдигането на леглото ръката му зае по-удобен ъгъл. Лекарят погледна през очилата си към пръстите на Райън.
— Бихте ли ги раздвижили, моля?
Райън се подчини.
— Добре. Това е много добре. Не мислех, че ще има поражение на нервите, доктор Райън, и ще ви дам нещо леко, просто за да отстрани най-силните болки. Бих желал да вземате лекарството, което ви предписвам. — Скот завъртя глава и застана с лице към Райън. — Все още не съм имал пациент, който да се е пристрастил към наркотиците, и не мисля да започна от вас — освен ако не искате да останете в болницата още няколко месеца?
— Разбрано, сър Чарлс.
— Добре. — Хирургът се усмихна. — Ако изпитате нужда от нещо по-силно, аз ще бъда тук целия ден. Само повикайте сестра Китиуейк.
Момичето грейна в очакване.
— Какво ще кажете за малко храна?
— Мислите ли, че ще можете да я задържите в организма си?
„Ако не успея, може би Китиуейк с удоволствие ще ми помогне да повърна.“
— Докторе, през последните тридесет и шест часа съм само на закуска и един лек обяд.
— Много добре. Ще опитаме с мека храна. — Отбеляза още нещо на диаграмата и стрелна Китиуейк с поглед, сякаш й каза: „Наглеждай го.“ Тя кимна.
— Чаровната ви съпруга ми каза, че сте голям инат. Ще видим. Въпреки всичко вие се възстановявате изключително бързо. Можете да благодарите на доброто си физическо състояние. И, разбира се, на изключителните ми умения на хирург. — Скот се усмихна. — След закуската един санитар ще ви помогне да се освежите за нови, ъъ, официални посещения. О, не очаквайте скоро да се видите със семейството си. Снощи бяха доста изтощени. Дадох нещо на жена ви, за да заспи. Надявам се, че го е взела. Милата ви малка дъщеричка беше много уморена. — Скот погледна Райън сериозно. — Преди малко не ви заблуждавах. Дискомфортът ще забави възстановяването ви. Правете каквото ви казвам, и ще ви измъкнем от това легло след седмица, а може би след още една ще ви изпишем. Но трябва да правите точно това, което ви казвам.
— Разбрано, сър. И благодаря. Кати каза, че сте свършили добра работа върху ръката ми.
Скот повдигна рамене и се опита да отмине забележката. За миг се усмихна.
— Човек трябва да се грижи за гостите си както трябва. Ще се върна късно следобед, за да видя как вървят нещата.
Излезе и мърморейки, нареди нещо на сестрата.
Полицията пристигна в осем и тридесет. По това време Райън беше успял да изяде закуската си и да се измие. Закуската беше едно огромно разочарование и Уилсън щеше да припадне от смях, като чу на какво му прилича, а Китиуейк беше така съкрушена от това, че Райън се беше почувствал задължен да изяде всичко, като изгълта дори и задушените сливи, които мразеше още от детството си. Чак след това той разбра, че тя може би се преструваше, за да го накара да изяде всичката тази помия. „Сестрите — припомни си той — са пълни с номера.“ В осем часа санитарят беше дошъл, за да му помогне да се измие. Държеше огледалото, докато Райън се избръсне, и издаваше кудкудякащи звуци всеки път, когато той се порежеше. Поряза се четири пъти. Обикновено използваше електрическа самобръсначка и не беше хващал бръснач в продължение на години. Към осем и тридесет Райън отново изглеждаше и се чувстваше като човек. Китиуейк беше донесла втора чашка кафе, не много хубаво, но все пак кафе.
Влязоха трима висши офицери. Райън реши, че са важни клечки, като видя как Уилсън скочи на крака и се засуети наоколо, за да им донесе столове. Извини се и излезе от стаята.
Джеймс Оуенс изглеждаше най-старши и се заинтересува от състоянието на Райън. Направи го с достатъчно вежлив тон, сякаш наистина беше загрижен за това. Напомняше на Райън собствения му баща. Беше грубоват, едър мъж и ако се съди по големите му, възлести ръце, явно е стигнал до званието си след доста години патрулиране по улиците и строг надзор за спазването на закона.
Главният полицейски шеф, Уилиям Тейлър, беше на около четиридесет години, по-млад от колегата си от отдела за борба с тероризма и по-спретнат. И двамата висши детективи бяха добре облечени, със зачервени очи от непрекъсната работа през нощта.
Дейвид Ашли беше най-млад и най-елегантен от тримата. Едър колкото Райън, но може би с пет години по-възрастен. Представи се като човек от Министерството на вътрешните работи и изглеждаше доста по-хитър от другите двама.
— Сигурен ли сте, че можете да издържите? — попита Тейлър.
— Няма смисъл да чакам — мръдна рамо Райън.
Оуенс взе един касетофон от куфарчето си и го постави на леглото. Включи два микрофона — един обърнат към Райън и втори — към офицерите. Натисна бутона за запис и обяви датата, часа и мястото.
— Доктор Райън — попита Оуенс с официален глас, — известно ли ви е, че това интервю се записва?
— Да, сър.
— И не възразявате ли?
— Не, сър. Мога ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се — отговори Оуенс.
— Обвинен ли съм в нещо? Ако е така, бих искал да се свържа с посолството и да получа адвок… — Райън се чувстваше твърде неловко да бъде в центъра на вниманието на полицаи от такъв ранг, но беше прекъснат от смеха на мистър Ашли. Разбра, че другите офицери изчакаха Ашли да отговори.
— Доктор Райън, вие може би не разбирате нещата правилно. Официално заявявам, че нямаме намерение да ви обвиняваме в нищо. Ако мислехме да го сторим, трябва да ви кажа, че до края на деня щяхме вече да си търсим нова работа.
Райън кимна с глава, без да изразява облекчението си. Никак не беше сигурен. Единственото сигурно нещо беше, че законът не трябва непременно да е смислен. Оуенс започна да чете въпросите си от някакъв жълт бележник.
— Можете ли да ни кажете името и адреса си?
— Джон Патрик Райън. Адресът, на който получаваме пощата, е Анаполис, Мериленд. Къщата ни се намира на Перигрин клиф, на около десет мили южно от Анаполис, в залива Чесапийк.
— Какъв сте по професия? — Оуенс отбеляза нещо в бележника.
— Би могло да се каже, че имам две професии. Преподавам история във Военноморската академия в Анаполис. Понякога чета лекции във Военноморския колеж в Нюпорт и от време на време провеждам някои консултации — като странична дейност.
— Това ли е всичко? — попита Ашли с приятелска усмивка, а Райън се зачуди дали наистина е приятелска. Джек се питаше какво са успели да разберат за миналото му през изминалите — колко? — петнадесетина часа и точно за какво намекваше Ашли. „Ти не си полицай — помисли си Райън. — Какъв точно си?“ Независимо от всичко той трябваше да се придържа към версията, според която е консултант на непълно работно време в корпорацията „Майтър“.
— А каква е целта на посещението ви в страната? — продължи Оуенс.
— Едновременно и отпуск, и пътуване с изследователска цел. Събирам данни за нова книга, а Кати се нуждаеше от почивка. Сали все още е в предучилищна възраст, затова решихме да дойдем сега и да пропуснем туристическия сезон. — Райън си взе цигара от пакета, оставен от Уилсън. Ашли поднесе златна запалка. — В сакото ми, не зная къде се намира то сега, ще намерите писма, представящи ме пред вашето адмиралтейство и пред Кралския военноморски колеж в Дартмур.
— Разполагаме с писмата — отговори Оуенс. — Доста нечетливи са. Боя се, че и костюмът ви е напълно съсипан. Каквото кръвта не е успяла да съсипе, са го довършили с ножа жена ви и сержантът. И така, кога пристигнахте във Великобритания?
— Все още е четвъртък, нали? Ами ние тръгнахме от международното летище „Дълес“ край Вашингтон във вторник вечерта. Пристигнахме към седем и тридесет, в хотела бяхме към девет и тридесет, поръчахме си закуска в стаята и веднага заспахме. Пътуването със самолет винаги ме съсипва — умора от смяната на часовия пояс или нещо такова. Веднага заспах. — Това не беше съвсем вярно, но Райън не мислеше, че трябва да знаят абсолютно всичко.