Кларк пак не отговори. Полицаят започваше да се дразни. Погледна към другите трима мъже в стаята.
— Господа, вие ще свидетелствате, че съм прочел правата на това лице, нали?
— Разбира се — отговори капитан Питърс.
— Мога ли да предложа нещо, сър? — попита Брекенридж.
— Може би няма да е зле да поискате и ФБР да провери този човек.
— Защо?
— Говори по особен начин — обясни старшината. — Не е оттук.
— Великолепно. Двама луди в един ден.
— Какво искате да кажете? — попита Брекенридж.
— Преди малко една кола е била обстрелвана на шосе 50. Изглежда, е заради наркотици. Няколко минути по-късно същите типове са убили един полицай и са се измъкнали. — Той се наведе, за да огледа лицето на Кларк. — Ти по-добре проговори, господинчо, защото полицаите в този град не са в добро настроение точно тази вечер. Това, което искам да ти кажа, приятел, е, че нямаме желание да се занимаваме с допълнителни глупости. Разбираш ли?
Кларк не разбираше. В Ирландия носенето на скрито оръжие беше сериозно наказуемо престъпление. В Америка не беше толкова сериозно, защото много хора притежаваха пистолети. Ако беше казал, че чака някого и носи пистолет, защото се бои от уличните престъпници, може би щеше да се измъкне още преди опознавателните процедури. Вместо това упоритостта му само разгневяваше полицая и означаваше, че ще проведат най-изчерпателни разследвания за определяне на самоличността му, преди да го изправят пред съда.
Капитан Питърс и старшина Брекенридж си размениха многозначителни погледи.
— Господин офицер — обади се капитанът. — Препоръчвам ви да проверите самоличността на този тип във ФБР. Ние, ъъ, ние получихме преди няколко седмици неофициално предупреждение за евентуални терористични действия. Разбира се, вие сте този, който решава какво да прави, защото е заловен във вашия район, но…
— Разбирам, капитане — отговори полицаят. Помисли малко и реши, че тук се крие нещо много по-голямо, отколкото се вижда на пръв поглед. — Ако желаете да ме придружите до участъка, господа, ще можем да разберем кой всъщност е нашият мистър Хикс.
Райън се втурна през входа на Центъра за лечение на шокове и травми към рецепцията. Администраторката го упъти за чакалнята и с твърд глас му каза, че при първа възможност ще му съобщят какво става. Внезапното преминаване от състояние на активност към бездействие силно обърка Джек. Стоя на входа на чакалнята в продължение на няколко минути, като не можеше да измисли никакъв начин за действие в тази ситуация. Когато Роби, който остана да паркира колата, дойде, намери приятеля си седнал на дивана от напукана изкуствена кожа, загледан в някаква брошура, чиято хартия беше омекнала като гюдерия от безброй ръце на родители, съпруги, съпрузи и приятели на пациентите, преминали през тази сграда.
В бюрократичен стил брошурата разясняваше, че Институтът за спешна медицинска помощ в Мериленд е първото и най-добро здравно заведение, специализирано в най-сложните случаи на травми. Райън знаеше всичко това. Болницата „Джон Хопкинс“ ръководеше наскоро построената педиатрична клиника и предоставяше повечето хирурзи за лекуване на очни травми. Кати беше прекарала два месеца тук — два напрегнати месеца, които тя с радост остави зад себе си. Джек се питаше дали не я лекува някой бивш колега. „Ще я познае ли? Пък и какво значение има?“
Центърът за шокове и травми — всички освен данъчните служби го знаеха с това име беше започнат като мечтата на един много умен и изключително арогантен сърдечен хирург, който си беше пробил път през бюрократичната империя и успял да построи тази сграда за бърза помощ от XXI век.
Успехът беше ослепителен и легендарен. Тук се прилагаха водещите технологии в оказването на бърза помощ. В центъра вече бяха разработени много методи за помощ в критични случаи и отхвърлени много от традиционните схващания на обикновената медицина — факт, който не направи основателя му приятен на събратята си медици. Така би станало и във всяка друга област, а и в случая основателят на института не беше помогнал много с бруталността на мненията си. Разбира се, най-голямото му, но непризнато престъпление беше, че излезе прав в почти всичко. И макар този пророк да не се ползваше с почестите на новатор в професията си, по-младите й членове можеха лесно да бъдат спечелени на негова страна. Институтът за шокове и травми привличаше най-талантливите млади хирурзи от целия свят, а от тях избираха само най-добрите.
„А дали са наистина най-добрите?“ — запита се Райън.
Загуби представа за времето. Чакаше и се боеше да погледне часовника си, боеше се да мисли за топа как текат минутите. Останал напълно сам в своя собствен свят, той размишляваше, че Бог му е дал жена, която обичаше, и дете, което ценеше повече от собствения си живот, че най-важното му задължение като съпруг и баща е да ги защитава от този понякога враждебен свят, че не беше успял да го направи, защото животът им в момента се намираше в ръцете на други. Всичките му познания и умения сега бяха безполезни. Това беше по-лошо от безсилие и някаква зла част от съзнанието постоянно повтаряше тези мисли, от които той потръпваше и изпадаше в пълно вцепенение. В продължение на няколко часа гледа в пода, след това в стената, без дори да е в състояние да се моли, докато съзнанието му търсеше спокойствие в празнотата.
Джексън седеше до приятеля си, мълчалив и потънал в себе си. Като летец от военноморските сили беше виждал как негови добри приятели загиват поради дребна грешка или механична засечка — или пък без очевидна причина. Преди по-малко от година и той беше почувствал на рамото си ледената ръка на смъртта. Но един зрял мъж, който доброволно е избрал опасна професия, не можеше да се страхува от нея. Сега в опасност се намираше животът на една жена и малко дете. Той не можеше да се шегува с тока, че черен гологан не се губи. Изобщо не знаеше какво да каже и как да го окуражи. Можеше само да седи тук и макар Джек да не го показваше, Роби беше сигурен, че до себе си има приятел.
Два часа по-късно Джексън излезе тихо от чакалнята, за да се обади на жена си и да направи дискретна проверка на гишето. Администраторката потърси имената, а след това даде следната информация: „От женски пол, русокоса, на възраст около тридесет години, смазан гръден кош.“ Пилотът изпита желание да я удуши заради студенината й, но се въздържа и се отдалечи, без да каже пито дума. След малко се върна при Райън и като него се втренчи в стената. Отвън заваля студен дъжд, който идеално пасваше на настроението им.
Специален агент Шоу прекрачваше прага на дома си, когато телефонът иззвъня. Дъщеря му го вдигна и го подаде, без да каже пито дума. Това съвсем не беше нещо необичайно.
— Шоу на телефона.
— Мистър Шоу, обажда се Ник Капитано от бюрото в Анаполис. Градската полиция е задържала мъж с пистолет и нож, но без документи. Отказва да говори, но преди да бъде заловен, е разговарял с двама морски пехотинци и е забелязан акцентът му.
— Това, че има акцент, е много приятно. Какъв по-точно е акцентът му? — раздразнено попита Шоу.
— Може би ирландски — отговори Капитано. — Задържали са го пред портал 3 на Военноморската академия. При мен има един морски пехотинец, който твърди, че при тях работи преподавател на име Райън и че същият е получил някакво предупреждение от Отдела за борба с тероризма.
„По дяволите!“
— Успяхте ли да идентифицирате заподозрения?
— Не, сър. Местните полицаи са взели отпечатъци от пръстите му. Изпратиха ни копие от тях и снимка. Заподозреният отказва да говори. Той просто не проронва нито дума.
— Добре. — Шоу се замисли. „Дотук с обяда“ — Ще бъда в канцеларията си след тридесет минути. Нека ми изпратят копие от отпечатъците и снимката. Вие не предприемайте нищо. Накарайте някой да намери доктор Райън и да остане с него.
— Разбрано.
Шоу затвори телефона и набра номера на канцеларията си в бюрото.
— Дейв? Обажда се Бил. Позвъни в Лондон и кажи на Дан Мъри, че искам да бъде в канцеларията си след половин час. Тук, изглежда, става нещо.