— Чао, тате — обади се дъщеря му. Шоу не беше имал време дори да свали палтото си.
Двадесет и седем минути по-късно той седеше пред бюрото си. Най-напред позвъни на Ник Капитано в Анаполис.
— Нещо ново?
— Не, сър. Хората от службата за сигурност в Анаполис не могат да намерят този Райън. Колата му е паркирана в академията. Изпратили са хора да го търсят. Помолих кола от полицейския участък в Аръндел да провери дали не си е у дома. Някой сигурно го е закарал, защото може колата му да се е повредила или пък по друга причина. В момента тук нещата са малко объркани. Случи се нещо шантаво по същото време, когато задържаха оня с пищова. Една кола е била обстрелвана с автомат в близост до града.
— Какво, по дяволите, е това?
— Щатската полиция се занимава с този случай. Нас не са ни потърсили — обясни Капитано.
— Прати някой от хората си — веднага каза Шоу. Секретарката влезе в канцеларията и му подаде някаква папка. В нея имаше снимка на задържания. Беше сниман в профил и анфас.
— Стой! — Секретарката се спря точно преди да затвори вратата. — Искам това незабавно да бъде изпратено до Лондон.
— Да, сър.
Шоу набра директния телефон на посолството в Лондон.
— Тъкмо заспивах — обади се един глас след първото позвъняване.
— Здрасти, Дан. Аз току-що изпуснах обяда. Не е лесно. В момента ти изпращат една снимка по факса. — Шоу обясни на Мъри какво става.
— О, Господи! — Мъри отпи от кафето си. — Къде е Райън?
— Не знаем. Вероятно се мотае някъде. Колата му все още е в Анаполис — в академията. Хората от службите за сигурност го търсят. Би трябвало всичко с него да е наред, Дан. Ако разбирам написаното, то задържаният в Анаполис вероятно е чакал него.
Снимката на Иймън Кларк вече се намираше в посолството. Комуникационната апаратура на бюрото използваше същата спътникова мрежа, както и разузнавателните служби. Всъщност хората, занимаващи се с тази апаратура, бяха служители на Агенцията за национална сигурност, която винаги беше нащрек. Факсимилието беше излъчено с обозначение „Светкавично. Изключително важно“ и един куриер изтича до канцеларията на аташето по правните въпроси. Но вратата беше заключена. Мъри трябваше да остави слушалката, за да стане и да отвори.
— Върнах се — каза Мъри. Отвори папката. Снимката беше претърпяла някои промени заради това, че два пъти е била надробявана на електронни сигнали и излъчвана, но въпреки всичко образът беше ясен. — Познат ми е. Не мога да ти кажа как му е името, но е от лошите.
— За колко време ще можеш да разбереш кой е?
— Ще позвъня на Джими Оуенс. Ти в канцеларията си ли ще бъдеш?
— Да — отвърна Шоу.
— Ще ти се обадя. — Мъри натисна някакъв бутон на телефона си. Не помнеше домашния номер на Оуенс и трябваше да го потърси.
— Да?
— Здрасти, Джими. Обажда се Дан. — Всъщност гласът на Мъри вече звучеше по-живо. „Каква изненада имам за теб!“
Оуенс още не знаеше, че има изненада.
— Знаеш ли колко е часът?
— Нашите хора са задържали един, който може би те интересува.
— Кой? — попита Оуенс.
— Имам снимката му, но не и името. Арестували го в Анаполис, пред Военноморската академия…
— Райън?
— Може би. — Мъри се тревожеше за него.
— Чакай ме в Скотланд Ярд — каза Оуенс.
— Тръгвам. — Мъри се отправи към колата си.
На Оуенс му беше по-лесно. Къщата му винаги се наблюдаваше от въоръжени полицаи с кола. Трябваше само да се покаже от вратата, да махне с ръка и ландроверът веднага спираше пред вратата. Изпревари Мъри с пет минути. Когато агентът на ФБР пристигна. Оуенс вече беше изпил чаша чай. Наля още две.
— Този ми изглежда познат — каза агентът на ФБР и му подхвърли снимката. Очите на Оуенс се разшириха.
— Нед Кларк — каза той, като си пое дъх. — В Америка ли каза?
— Помислих си, че изглежда познат. Задържали са го в Анаполис.
— Това е един от хората, които избягаха от Лонг Кеш. Много лош тип с няколко убийства зад гърба си. Благодаря ти, мистър Мъри.
— Благодари на морските пехотинци. — Мъри взе едната чаша чай. Наистина имаше нужда от кофеин. — Мога ли да позвъня оттук? — След минутка отново се свърза с централата на ФБР. Високоговорителят на телефона беше включен, за да може Оуенс да чува.
— Бил, заподозреният е човек на име Нед Кларк, убиец с присъда, който миналата година е избягал от затвора. От елитните убийци на ИРА е.
— Имам лоши новини, Дан — отговори Шоу. — Изглежда, е имало нападение над семейството на Райън. Щатската полиция разследва въоръжено нападение на кола, принадлежаща на доктор Каролайн Райън. Нападателите са били в един фургон и са се измъкнали, след като убили служител на пътната полиция.
— Къде е Джек Райън?
— Още не знаем. Видели са го да напуска академията в колата на свой приятел. Полицаите сега търсят тази кола.
— Какво става със семейството му? — обади се Оуенс.
— Откарали са ги с хеликоптер в Центъра за лечение на шокове и травми в Балтимор. Местната полиция има указания да наблюдава мястото, но то и без това е охранявано. Щом намерим Райън, ще му дадем и охрана. Добре, а този Нед Кларк ще го съобщя на федералните власти утре сутринта. Предполагам, че мистър Оуенс желае да му го върнат.
— Да — Оуенс се облегна в стола си. Сега той трябваше да се обади по телефона. Както често се случваше в полицейската работа, добрите новини бяха съпътствани от лоши.
— Мистър Райън? — Човекът, който го извика, беше лекар. Може би лекар. Носеше нещо като нощница от розова материя, наподобяваща хартия, и странни розови галоши върху маратонки. Нощницата му беше изцапана с кръв. Райън прецени, че не е по-възрастен от тридесет години. Лицето му беше уморено и мрачно. От картончето на гърдите му се виждаше, че се казва доктор Бари Шапиро, заместник-ръководител на Центъра за лечение на шокове и травми. Райън опита да се изправи, но установи, че краката му не се подчиняват. Лекарят му махна с ръка да не става. Приближи се бавно и се строполи в креслото до дивана.
„Какви лоши вести носите?“ — помисли си Райън. Съзнанието му копнееше за новините и в същото време се боеше да узнае какво е станало със семейството му.
— Казвам се Бари Шапиро. Занимавах се с дъщеря ви — бързо заговори той. Имаше особен акцент, който Райън забеляза, но реши, че това не е толкова важно. — Е, жена ви е добре. Горната част на лявата ръка е счупена и разкъсана, и главата й е порязана много зле. Когато лекарят от хеликоптера видял раната на главата — главите кървят много, — решил ла я доведе тук за всеки случай. Проведохме пълни изследвания и установихме, че с наред. Леко сътресение, но не е нещо сериозно. Ще се оправи.
— Тя е бременна, док…
— Забелязахме това — усмихна се Шапиро. — Няма никакви проблеми. Нищо опасно за бременността й.
— Тя е хирург. Ще има ли някакво трайно увреждане?
— О? Не знаех това. Ние не обръщаме голямо внимание на самоличността на пациентите — обясни Шапиро. — Не, не би трябвало да има проблеми. Раната на ръката е голяма, но не е нещо сериозно. Ще заздравее напълно.
Райън кимна, но не смееше да зададе следващия въпрос. Лекарят направи пауза, преди да продължи. „Сега на лошите новини ли идва ред…“
— Дъщеря ви е много болно момиченце.
Джек за малко не се задави. Железният юмрук, който стягаше стомаха му, се поотпусна с един милиметър. „Поне е жива. Сали е жива!“
— Очевидно не си е поставила колана. Когато колата се е блъснала, тя е изхвърчала напред. Много силно. — Джек кимна. Сали обичаше да си играе със закопчалката на колана. „Мислехме си, че е толкова интересна“, с горчивина си припомни Райън. — Е, на двата й крака са счупени пищялките, както и лявата бедрена кост. Всичките ребра отляво и шест отдясно са счупени — класически случай на смачкан гръден кош. Тя не може да диша сама, на респиратор е и с това няма проблем. Пристигна с големи вътрешни наранявания и силни кръвоизливи, сериозни наранявания на жлъчката и далака, както и на дебелото черво. Сърдечната й дейност спря точно когато я докараха тук, вероятно — или почти сигурно — поради липсата на кръв. Веднага възстановихме работата на сърцето и започнахме кръвопреливане, за да компенсираме загубената кръв — бързо продължи Шапиро. — Този проблем също е под контрол. Доктор Кинтър и аз работим върху нея почти от пет часа. Трябваше да махнем далака — това не е проблем. Живее се и без далак. — Шапиро не каза, че далакът е важен за инфекциозната защита на организма. — Черният дроб имаше средно голямо звездообразно разкъсване и нараняване на главната артерия, която подава кръв в него. Трябваше да махнем около една четвърт от черния дроб. Това също не е проблем. Мисля, че отстранихме и проблема с разкъсаната артерия. Смятам, че тя е трайно възстановена. Черният дроб е важен орган. Образуването на кръвни телца и биохимическият баланс до голяма степен зависят от него. Без черен дроб не може да се живее. Ако функциите на черния й дроб се възстановят…тя може би ще оцелее. Лесно оправихме дебелото черво. Отрязахме около тридесет сантиметра от него. Краката й са обездвижени. Ще ги оправим по-късно. Ребрата…е, това ще боли, но не заплашва живота й. Нараняването на черепа е минимално. Предполагам, че гръдният й кош е поел основния удар. Получила е сътресение, но няма признаци за вътрешночерепни кръвоизливи. — Шапиро прекара дланите си по брадясалото си лице.