— Всичко зависи от функциите на черния й дроб. Ако черният дроб продължи да работи, тя вероятно ще се възстанови напълно. Наблюдаваме състава на кръвта й и ще знаем със сигурност какво ще стане след около осем или девет часа.
— Нищо ли не се знае дотогава? — Лицето на Райън се сгърчи в агонизираща гримаса. Железният юмрук отново стегна хватката си. „Тя все още може да умре…“
— Мистър Райън — бавно каза Шапиро. — Зная какво изживявате. Ако дъщеря ви не беше докарана с хеликоптера, то сега щях да ви кажа, че е мъртва. Още пет минути забавяне, и тя нямаше да оцелее. Толкова близо до смъртта се намираше. Но тя е жива и искам да ви уверя, че правим всичко по силите си, за да я запазим. А това, което вършим тук, е най-доброто. Моят екип от лекари и сестри е най-добрият в света и точка. Никой не може да ни излезе насреща. Ако има начин, ще го намерим. „А ако няма — помисли си той, — няма да го намерим“
— Мога ли да ги видя?
— Не — поклати глава Шапиро. — В момента и двете се намират в реанимационната зала. Там е чисто като в операционна. И най-малката инфекция може да бъде смъртоносна за един пациент с травма. Съжалявам, но това може да бъде твърде опасно. При тях има опитна сестра всяка секунда, а само на пет метра от стаите им дежури екип от лекари и санитари.
— Добре — каза Джек, като почти изохка. Облегна главата си на стената и затвори очи. „Още осем часа? Но нямаш никакъв избор. Трябва да чакаш. Трябва да правиш каквото ти кажат.“ — Добре.
Шапиро си тръгна и Джексън го последва, като го спря до асансьора.
— Докторе, не може ли Джек да види дъщеричката си? Тя…
— Не може. — Шапиро залитна към стената и почти се свлече, като изпусна дълга въздишка. — Вижте, точно сега момиченцето, впрочем как се казва то?
— Сали.
— Да. Точно сега се намира в леглото си, съблечена чисто гола със закачени в двете й ръце и в единия крак системи с вътрешновенозна течност. Част от главата й е обръсната. Вързана е към половин дузина монитори и диша с помощта на респираторен апарат „Енгстрьом“. Краката й са бинтовани. Тя е просто една голяма рана от бедрата до главата. — Шапиро погледна пилота. Беше твърде уморен, за да може лицето му да изрази някакви чувства. — Вижте какво, тя може и да умре. Аз не мисля, че това ще стане, но не можем да бъдем сигурни. При нараняване на черния дроб не се знае, докато не дойдат резултатите от изследванията на кръвта. Просто не може. Ако тя почине, желаете ли приятелят ви да я види така? Желаете ли той да я помни така до края на живота си?
— Не — тихо каза Джексън, изненадан от силното си желание това момиченце да оживее. Жена му не можеше да има деца и Сали беше станала нещо като тяхно собствено дете. — Какви са шансовете й?
— Не обичам да прогнозирам и да цитирам цифри. Те не означават нищо в случай като този. Съжалявам, но тя или ще се оправи, или ще почине. Вижте, аз не говорих тези неща просто така на… Джек ли казахте? Това е най-доброто място, където може да попадне човек. — Очите на Шапиро се спряха на гърдите на Джексън. Той бутна с пръст значката с позлатени крилца. — Вие пилот ли сте?
— Да. На изтребител.
— Фантом ли?
— Не. На Ф-14 „Томкат“.
— И аз летя — усмихна се Шапиро. — Във военновъздушните сили бях лекар в санитарен самолет. Минатата година си купих безмоторен самолет. Горе е много приятно и спокойно. Когато успея да се измъкна от тази лудница, се качвам там при първа възможност. Няма телефони. Няма тичане. Просто оставам сам е облаците. — Лекарят не говореше толкова на Джексън, колкото на себе си. Роби хвана лекаря за ръката.
— Докторе, вижте какво, ако спасите това момиченце, аз ще ви уредя един полет на какъвто искате самолет. Летял ли сте някога в Т-38?
— Какво представлява? — Шапиро беше твърде изтощен, за да си спомни дали е виждал такъв самолет.
— Един страхотен малък свръхзвуков тренировъчен самолет. Две седалки, двойно управление и се кара като сън с полюции. Мога да ви маскирам като някой от нашите хора и да ви вдигна във въздуха без никакви проблеми. Някога возили ли сте се със свръхзвукова скорост?
— Не. Можете ли да правите акробатични номера? — Шапиро се усмихна като уморено момченце.
— Да, докторе — усмихна се Джексън, защото знаеше, че може да прави такива маневри, от които и най-опитният летец би получил световъртеж и гадене.
— Съгласен съм. Ние работим върху пациентите си по един и същи начин, но съм съгласен. Наглеждайте приятеля си. Изглежда доста разтърсен. Това е нормално. Тези неща могат да се понесат по-трудно от членовете на семейството, отколкото от самия пострадал. Ако не се посъвземе, обадете се на администраторката. Имаме психолог, който специализира в работа с…другите жертви, както ги нарича той. Една от новаторските идеи на Центъра за лечение на шокове и травми беше назначаването на специалист за работа с нараняванията на семейните и приятелите.
— За ръката на Кати. Тя е очен хирург — много тънка работа, нали се сещате? Сигурен ли сте, че няма да има проблеми с това?
Шапиро поклати глава.
— Нищо й няма. Просто счупване на раменната кост. Трябва да е улучена от куршум с метална обвивка. Влязъл е и е излязъл, без да разкъсва. Голям късмет наистина.
Дланта на Роби се впи в ръката на лекаря, когато дойде асансьорът.
— Куршум ли?
— Не ви ли казах това? Господи, трябва да съм по-изморен, отколкото си мисля. Да, това е огнестрелна рана, но е много чиста. Може би куршумът е деветмилиметров или около този размер. Трябва да се връщам към работата си. — Лекарят влезе в асансьора.
— Мамка му! — каза на стената Джексън. Обърна се, когато дочу английски акцент — оказаха се двама души, които администраторката упъти към чакалнята. Роби ги последва.
По-високият от двамата приближи до Райън и попита:
— Сър Джон?
Райън вдигна поглед. „Сър Джон?“ — помисли си Роби. Англичанинът застана мирно и продължи с отсечен глас:
— Казвам се Джефри Бенет. Временен посланик в английското посолство. — Измъкна един плик от джоба си и го подаде на Райън. — Наредено ми е от нейно кралско величество да ви предам лично това писмо и да чакам отговора ви.
Джек примигна няколко пъти, а след това разкъса плика и извади телеграма върху жълта бланка. Телеграмата беше кратка, любезна и лаконична. „Колко ли е часът там? — зачуди се Райън. — Два сутринта? Три? Там някъде е.“ Това значи, че вероятно са я събудили, за да й предадат тази новина, и тя е била толкова внимателна и загрижена, за да изпрати лично съобщение. И сега очакваше отговор.
Виж ти.
Райън затвори очи и си каза, че е време да се осъзнае. Беше твърде изтощен от неизплаканите сълзи. Преглътна няколко пъти, разтърка лицето си и стана.
— Моля да предадете на нейно величество, че благодаря за загрижеността й. Очаква се съпругата ми да се възстанови напълно, но дъщеря ми се намира в критично състояние и положението й няма да е ясно още осем или девет часа. Моля да предадете на нейно величество, че съм дълбоко трогнат от вниманието и високо ценя приятелските й чувства.