— Благодаря ви, сър Джон. — Бенет си записа нещо. — Незабавно ще изпратя телеграма с отговора ви. Ако не възразявате, ще оставя един от членовете на персонала на посолството с вас. — Джек кимна озадачен и Бенет си тръгна.
Роби прие всичко това с високо вдигнати вежди и дузина незададени въпроси. „Кой е този?“ Той се представи като Едуард Уейсън и седна в ъгъла така, че можеше да наблюдава входа. Погледна Джексън, Очите им се срещнаха за момент, като всеки изучаваше другия. Уейсън притежаваше хладни, безгрижни очи и в ъглите на устните му играеше тънка усмивка. Роби го огледа по-отблизо. Под лявата му ръка се забелязваше подутина. Уейсън се преструваше, че чете книга с меки корици, която държеше в лявата си ръка, но през няколко секунди очите му поглеждаха към вратата, а дясната му ръка лежеше свободна в скута. Забеляза погледа на Джексън и му кимна. Роби заключи, че той е от контрашпионажа или най-малкото е офицер от службите за сигурност. „Значи затова е целият този шум.“ Мигновеното прозрение му подейства като внезапен полъх на студен вятър. Ръцете на пилота се свиха в юмруци, когато помисли какъв тип човек се бе опитал предумишлено да убие една жена и детето й.
Пет минути по-късно влязоха трима офицери от щатската полиция. Говориха с Райън в продължение на пет минути. Джексън наблюдаваше с интерес и видя как лицето на приятеля му побледня от гняв, докато отговаряше със заекване на многобройните въпроси. Уейсън не гледаше към тях, но дочу всичко.
— Ти беше прав, Джими — каза Мъри. Стоеше до прозореца и наблюдаваше как първите коли в ранната утрин завиват на ъгъла на улиците „Бродуей“ и „Виктория“.
— Пади О’Нийл в Бостън обича да разказва колко приятни хора са онези от „Шин Фейн“ — замислено каза Оуенс. — И нашият приятел О’Донъл решава да му създаде притеснения. Нямаше как да знаем това, Дан. Подозрението не е веществено доказателство и ти го знаеш. Всъщност нямаше причина да им отправиш по-сериозно предупреждение. А ти го направи, Дан…
— Тя беше такова хубаво момиченце. Преди да отлетят за дома, тя ме целуна. — Мъри погледна часовника си и пресметна пет часа по-назад. — Джими, понякога има моменти…Преди петнадесет години арестувахме един…един човек, който нападаше деца, момчета. Аз го разпитвах. Пееше като канарче и не можеше да се нарадва на себе си. Призна си за шест случая и ми даде всички сведения с голяма нагла лайнена усмивка. Това се случи точно когато Върховният съд отмени всички закони за смъртните присъди, така че на онзи му беше известно, че ще доживее до дълбоки старини. Знаеш ли колко малко ми оставаше, за да го… — Той спря за момент, преди отново да продължи: — Понякога сме прекалено цивилизовани.
— Изходът, Дан, е да станем като тях.
— Зная, че не става, Джими, но не ми харесва и сегашното положение.
Когато Бари Шапиро погледна часовника си за втори път, вече беше пет часът сутринта. „Не се изненадвам, че съм така изморен — помисли той. — Двадесетчасово дежурство. Твърде стар съм за тези неща“ Предполагаше се, че ще се съобразява с това.
Първият признак беше, че оставаше на дежурство прекалено дълго време, поемаше твърде много лични отговорности, проявяваше прекалено голям интерес към пациентите, чиито случаи в крайна сметка се оказваха просто натъртвания или разкъсвания. Някои от тях умираха. Независимо от уменията му, от фината техника и от усилията на екипа някои пациенти щяха да умират. А когато човек се измори до такава степен, той не може да спи. Раните им и още по-лошо лицата им оставаха твърде пресни в съзнанието му, бяха прекалено страшни и не си отиваха. Лекарите се нуждаят от сън повече, отколкото останалите хора. Постоянната загуба на съня беше последното и най-опасно предупреждение. Това беше момент, когато човек трябва да се махне или да рискува да си докара нервно разстройство, както често пъти се случваше на служителите на Центъра за лечение за шокове и травми.
В този дух беше и най-мрачната им служебна шега: пациентите им пристигаха с изпочупени тела и повечето от тях си отиваха възстановени, но лекарите и сестрите, които идваха тук на работа с огромна енергия и високи лични идеали, често пъти си тръгваха отпаднали духом. Голямата ирония в професията му беше, че успехите пораждат очаквания за още по-големи успехи; неуспехът в тази изтощителна медицинска специалност можеше да навреди на лекаря почти толкова, колкото и на пациента. Шапиро беше достатъчно циничен, за да проумее хумора в това.
Хирургът прочете за втори път листа, който апаратът за анализ на кръвта беше изплюл преди минутка, и го върна на сестрата стажантка. Тя го прикачи към картона с диагнозата на детето и седна, като приглади сплъстената коса, подаваща се над кислородната маска.
— Баща й е долу. Намери някой да те смени тук и слез да му кажеш. Аз се качвам горе да изпуша една цигара. — Шапиро напусна интензивното отделение, взе си палтото и започна да рови в джобовете му за цигари.
Бавно отиде до пожарното стълбище в дъното на коридора и уморено изкачи шестте етажа до покрива. „Господи — мислеше той, — колко съм скапан само!“ Покривът беше равен, покрит е асфалт и чакъл, с накацали ултракъсовълнови антени за комуникационната мрежа. Имаше и няколко изхода за кондензаторите на климатичната инсталация. Шапиро запали цигарата на завет под стълбището, като се наруга, че не може да се откаже от този отвратителен навик. Замисли се, че и той, както повечето му колеги, никога не виждаха вредните последици от тютюнопушенето. Повечето от пациентите им бяха твърде млади, за да страдат от хронични заболявания. Нараняванията им бяха в резултат на чудесата на технократското общество: автомобили, мотоциклети, огнестрелни оръжия и промишлени машини.
Шапиро отиде до ръба на покрива, облегна крак на парапета, сякаш е релса в някой бар, и издуха дима във въздуха на ранното утро. Лекият ветрец го поде и разсея, докато стигне до покривните светлини. Лекарят протегна врата и уморените си ръце. Нощният дъжд беше отмил от небето обикновената пушилка и в тъмното се виждаха предутринните звезди.
Особения акцент Шапиро имаше от миналото си. Беше прекарал ранното си детство в района Уилямсбърг на Ню Йорк. Беше син на равин, който отведе семейството си в Южна Каролина. Бари беше учил в добри частни училища, но когато завърши, говореше със смесица от южняшкия провлечен говор и нюйоркската насмешлива интонация. Акцентът му се влоши още и от прерийното наречие на Тексас, където следва медицина в университета в Бейлър. Баща му беше начетен човек, който често пъти изнасяше лекции в университета на щата Южна Каролина в град Колумбия. Специалност на експерта по американска литература от XIX век беше Едгар Алън По. Бари Шапиро ненавиждаше По. Писателят на смъртта и перверзните, така го наричаше, когато станеше дума за него. С изненада беше узнал, че По е починал в Балтимор преди много години, след като заспал пиян в една канавка, и че домът му се намира само на няколко пресечки от университетския болничен комплекс и представлява нещо като храм на местните литератори.
Струваше му се, че всичко, свързано с По, е мрачно и извратено, вечно чакащо неизбежната смърт, която беше личният враг на Шапиро. Започнал беше да мисли за По като олицетворението на този враг, понякога победен, понякога не. Шапиро не говореше за това с болничния психоаналитик, който също наблюдаваше отблизо персонала, но сега, когато беше сам, гледаше на север към къщата на По.
— Кучи син — прошепна той. Каза го на себе си. На По. На никого. — Кучи син! Този път няма да стане. Не и сега. Този път хората ще се върнат у дома.
Хвърли цигарата и проследи как оранжевата светлина на връхчето й пада към блестящата празна улица. Тръгна към стълбите. Време беше да се прибере и да спи.
16.
ЦЕЛИ И ПАТРИОТИ
Като повечето професионални офицери майор Роби Джексън не виждаше много полза от пресата. По ирония на съдбата Джек много пъти се беше опитвал да му обясни, че греши, защото пресата има толкова значение за запазването на демокрацията, колкото и военноморските сили. Сега гледаше как репортерите обсаждаха приятеля му с въпроси, вариращи от пълно безсмислие до нахална интимност. Защо трябва всеки да знае какви тревоги изпитва Джек за състоянието на дъщеря си? Какво би чувствал всеки нормален човек, ако детето му се намира на ръба на смъртта — трябваше ли да се дават обяснения за тези чувства? Откъде може да знае Джек кой е стрелял — щом полицията не е наясно, как би могъл да знае той?